Чи думала коли-небудь колишня вчителька української мови 72-річна Віра Тиха, що на заході власного, хай і не простого, але ж цілком щасливого життя вона опиниться у Будинку для літніх людей? Звісно, ні. Ще менше вона могла собі уявити, що туди її привезе єдиний і такий коханий син. Але пані Віра переконана: вона тут точно ненадовго. Просто надворі літо 2022 року – війна, її син Толя день і ніч волонтерить, а невістка з дітьми вимушено евакуювалися закордон, село на Київщині, в якому вони мешкають, оговтується після воєнних дій та окупації. А їй з хворим серцем, щоби син не хвилювався, може, й дійсно краще перебути поки тут, подалі від лінії фронту, у відносно безпечному маленькому селі, де війна хіба що по телевізору, у компанії, так би мовити, однолітків. Хай цим одноліткам і далеко за сімдесят. Але замість комунікабельних стареньких Віра Тиха потрапляє у світ зранених, колючих, саркастичних стариганів, що з дня у день просто спостерігають, як їхні життя закочуються за небесний життєкрай. «Там, де заходить сонце» – це тепла і щемка оповідь про життя на його заході. Роман, що підіймає важливі і болісні теми крізь історії людей і їхні стосунки, в першу чергу, з власними дітьми. Текст терапевтичної дії, яка так потрібна усім нам у ці непрості часи. Або, як каже сама авторка, книга-пластир на зранене серце.

История на млада жена, която се скита из сюрреалистична Варшава в скъсана сватбена рокля. Тя е изцапана със златна боя, вместо чанта държи бутилка вино, а в корсета си крие откраднат предмет. Завръщането ѝ у дома е затруднено от апокалиптичната жега и облака черен дим, който се носи над града. Хората, които среща по пътя си, са дори по-изненадващи от времето в столицата. Амброжи иска да създаде шедьовър, макар че му липсва талант. Рамона се грижи за дланите на клиентките си комплексно: прави маникюр и гледа на ръка. Стефан твърди, че е албинос – или поне една част от тялото му е такава. Разговорите с тях са повод да разкаже за себе си и за преживяванията си. Или по-скоро: за личността, в която се превъплъщава в момента, тъй като истинското име на героинята докрай остава тайна. Знаем само псевдонима ѝ – тя се представя като камгърл Вайълет Лав пред мъжете, които ѝ плащат, за да изпълнява техните фантазии, при това не само сексуални. „Изненадана съм от този дебют: Жарув е написала сложна, заплетена и изключително чувствена книга, в която всяко изречение е добре обмислено и необходимо. Пъзелът, разпръснат от авторката в „Омагьосване на змии...“, може да бъде сглобен отново в една не особено приятна картина – може би, в духа на Дейвид Линч, не всички елементи ще паснат на мястото си, може би в ръката ни ще остане портрет на облечен в черно човек от крайградска спирка или парче от счупено огледало. Но през лабиринта на тази история минава нишка, която помага да се открие смисълът. Трябва да се следва категорията на погледа и властта. Кой е по-силен? Човекът, който гледа, или този, който играе пред нечий поглед?“ Олга Врубел

Centralni lik novog romana Filipa Grujića je pravi „junak našeg doba“, mladić na prelasku iz dvadesetih (kada se sve prašta i ništa nije konačno) u tridesete (kada sve postaje obavezujuće i ozbiljno), upravo izašao iz duge veze s nejasnom idejom šta želi od života. Njegova svakodnevica rastrzana između porodice (razvedeni otac i majka, njihovi novi partneri i vremešni, ali vrlo živopisni roditelji), prijatelja, devojaka i obaveza, komične epizode, snažan autoironijski ton i bolno iskrena promišljanja o tome šta uopšte znači biti srećan u trećoj deceniji XXI veka, sve su to delovi kompleksne ali majstorski složene literarne slagalice koju bez preterivanja možemo nazvati prvim pravim, ozbiljnim milenijalskim romanom u srpskoj književnosti. Filip Grujić posle dva zapažena romana kojima je nagovestio veliki književni talenat ovim delom sazreva u jednog od najboljih pripovedača koje naša književnost ima, prestaje da bude samo njena svetla budućnost i postaje važna i nezaobilazna sadašnjost.