Да мълчи и да бъде съучастник? Или да се обърне към правосъдието и да се страхува от отмъщение? Матео се завръща в семейния си дом в Мадрид, след като е бил уволнен от архитектурното бюро, в което е работил в Барселона. Когато случайно намира пистолет сред вещите на баща си Хуан, Матео започва да подозира, че той е имал връзка с атентат на ЕТА, извършен преди двадесет години в квартала. Успоредно с това читателят ще се запознае с историята на Мален, която през 2000 г. планира убийството на съдия в същия квартал, където живеят Хуан и Матео, но чието изпълнение има неочакван край. Разследването, което Матео предприема, за да открие истината, ще го доведе до разкриването на дълбоки тайни, които биха могли безвъзвратно да разрушат основите на живота му и на хората, които обича. Въз основа на истински атентат, извършен преди двадесет и пет години в Мадрид, в своя първи и вълнуващ роман Антонио Йерас размишлява върху изкуплението и възможността да промениш живота си. И върху това как десетилетия след края на ЕТА жертвите и извършителите се опитват да възстановят живота си след общо минало, белязано от насилие и отмъщение.

Намираме се в отдалеченото селце Ноум, Аляска, а годината е 1921. Ада Блекджек, млада жена от племето инупиат, решава да остави сина си Бенет, болен от туберкулоза, в приют, докато не намери начин да го издържа. Скоро ѝ се отваря изненадваща възможност: кораб, идващ от Сиатъл. На борда му пътуват четирима изследователи, с жажда за приключения и колониални фантазии, както и котката Вик. Те се отправят към остров Врангелия –последното убежище на мамутите–, за да присъединят територията към Британската конфедерация; търсят жена инупиат, която да готви и шие за тях по време на пътуването. Така Ада, без да обръща внимание на предсказанията на шамана, се впуска в арктическа експедиция. Няколко месеца по-късно всички изследователи ще са загинали и Ада ще трябва да оцелее сама на Врангелия, единствено в компанията на Вик. За да успее, тя ще трябва да заприлича на Големия Север и да си възвърне идентичността на жена от инупиатите, потъпкана от години на колониализъм. По време на своята трансформация тя ще се изправи пред дълбините на леда и на самата себе си; пред глада; пред смъртта на Бога; пред Нанук, мечката; както и пред възможността да не се върне в Ноум, когато пристигне спасителният кораб. Каква полза ще има от спасяването на сина си, ако колониалният ред никога няма да ѝ позволи да разцъфне? Може ли тя да бъде добра майка, ако с връщането си рискува да попадне в робство? Окончателното ѝ завръщане се случва, за да може Бенет да познае нежността и леда на нейния народ.

В едната ръка кенче светла бира, в другата броеница, в устата цигара, а по радиото звучи Аеросмит. Три момичета, които изпитват чувства едно към друго, пътуват с раздрънкан опел из провинциална Полша. Едно от тях разказва на останалите за живота си: първото училище, първото приятелство и първата си любов. Ловът на духове от 90-те и първото десетилетие на 2000-те години, предприет от разказвачката на този роман за пътя, се оказва всъщност проникновен анализ на класовата и половата идентичност и опит да се опише хомоеротичното желание: първо напълно потиснато от хетеронормативността, след това показано с малки жестове и целувки, а накрая – открито изразено по време на пътуването с кола. Географската му дестинация е Радом, но екзистенциалната му цел е трансгресията, утвърждаването и екстатичното преживяване на свободата. В съвременната полска литература са малко книгите като „Не всички ще отидем в рая“ на Олга Гурска. Авторката е постигнала това, което дълго време изглеждаше невъзможно: описала е безкомпромисно преживяването да израснеш като лесбийка в Полша през 90-те години по начин, който позволява на книгата да достигне до широката аудитория. Въпреки че са минали три години от публикуването ѝ – което е дълго време в днешните пазарни условия – книгата все още се чете и обсъжда, и макар че периодично в Полша се публикуват лесбийски книги, тази остава единствената, която успешно е пресъздала лесбийския опит в роман. В какво се състои нейният успех? „Не всички ще отидем в рая“ предизвиква емоции с автентичните си, универсални описания на любовни дилеми в преходната реалност на ранния капитализъм, пренесен в Полша от Запада през 90-те години на миналия век. Описва прехода от ХХ към XXI век не през призмата на политическите събития и еманципацията на големите градове, а чрез описанието на всекидневието в малкия град, масовата религиозност, смесена с пробуждащата се сексуалност и музикалните увлечения на днешните милениали. Подобно на най-добрата литература, така и тази говори за идентичността, без да използва тази дума. Гурска пише с жив и изразителен език, от сърце, но и с философска проницателност. Книгата е безспорно лесбийска класика. — Д-р Малгожата Тарновска-Шикора

Мия е на двадесет и седем години и всеки ден наблюдава най-лошото от света: тя работи като модератор на съдържание и задачата ѝ е да цензурира най-насилствените видеоклипове, циркулиращи онлайн. Откакто бившият ѝ приятел Рубен загива от токов удар във ваната, тя живее в един порочен кръг от нихилизъм и угризения, залисвана от работата и от психотропните вещества, връщана към живота от време на време само благодарение на приятелството си с Денис и Мириам. Миналото с Рубен е архив от жестоки спомени като онези образи, които премахва от мрежата, но не може да изтрие от паметта си: емоционалния му рекет, обвиненията му, че тя го изсмуква като хищница, и страхът да го изостави. Но когато попада на видеоклип на София – момиче, което поразително прилича на нея и което се хвърля от мост, Мия се съвзема и тръгва по следите ѝ. Среща приятеля си Лапо, изгряващ музикант, и приятелката си Марго, компаньонка и танцьорка в нощен клуб, оставяйки се да бъде съблазнена и от двамата в една въртележка от отношения. Накрая Мия, заедно с Мириам и Марго, решава да си даде шанс за алтернатива чрез необичаен съюз по сестрински, който успява да разбие черупката на болката й. „Хищница“ разказва за пътя на една млада жена, която се бори със загубата и самотата, бунтувайки се срещу атавистичното женско чувство за вина, за да се устреми напред към светлината на бъдещото си „аз“. „В крехкостта има нещо, едно отчаяние, едно примирение, което никога няма да успеем да контролираме напълно. И би могла да ни унищожи, защото крехкост не означава слабост.“ „С Рубен беше любов от пръв поглед. Знам, че не е любов, а увлечение, плът, която се харесва и се иска, тела, които се усещат взаимно, както акула усеща кръвта. И до днес, ако някой ме попита кой е бил най-хубавият ден в живота ми, без да се замисля бих отговорила: денят, в който го срещнах. И все пак знам, че не е така, че е имало и други дни. Че ако нашето е било любов, тогава любовта не съществува.“

Blocuri uriașe într-un oraș de provincie, anii nouăzeci. Bintu crește într-o familie care se destramă. Tatăl ei congolez este un fanatic religios, un scriitor care ajunge la sapă de lemn, nu își găsește de lucru, iar pe timp de zi își scrie memoriile. Pe măsură ce frustrarea lui crește, bărbatul recurge din ce în ce mai des la băutură și devine mai agresiv acasă. Cu toate astea, Bintu își adoră tatăl și încearcă să nu-l lase să se abată de la calea cea bună. Atunci când devine evident că acesta nu mai poate fi salvat, rupe orice legătură cu el. Treizeci de ani mai târziu, Bintu îi calcă pe urme. Divorțată și înstrăinată de fiul ei, încă se confruntă cu propriile dependențe și locuiește tot în blocurile care între timp s-au degradat. Jobul ei ca profesoară îi oferă o oarecare stabilitate, până ce pierde controlul și la școală și e constrânsă să își confrunte traumele din copilărie. „Salumu reușește să o descrie pe Bintu din interior spre exterior, așa cum fac autorii de romane experimentați. Prin intermediul detaliilor expresive, Salumu realizează un portret autentic al trei vieți chinuite: cea a lui Bintu, cea a tatălui Yuma și cea a mamei Kristel. Bintu e un debut de vis.” - De Standaard **** „Salumu descrie dureros de sincer, într-o proză sumbră, dar precisă, cum e să trăiești ca fată și femeie de culoare într-o lume în care culoarea pielii continuă să fie un factor decisiv. Bintu e un debut puternic despre ‘rasismul din viața de zi cu zi’.” - Het Nieuwsblad ****

O doză de Lager într-o mână, rozariul în cealaltă, o țigară în colțul gurii, la radio, Aerosmith. Trei fete care simt ceva una pentru cealaltă, într-un Opel rablagit prin Polonia rurală. Una le povestește celorlalte viața ei: prima școală, prima prietenie și prima dragoste. Expediția sufletească în anii '90 și 2000 pe care o întreprinde naratoarea acestei povestiri de călătorie se dovedește a fi, în esență, o analiză pătrunzătoare a identității de clasă și de gen, dar și o încercare de descriere a dorinței homoerotice: mai întâi în întregime înăbușită de heteronormă, mai apoi exprimată în gesturi mici și săruturi, în sfârșit – articulată clar în călătoria cu mașina. Destinația ei geografică e Radom, dar cea existențială – transgresia, afirmarea și experiența extatică a libertății. "Puține cărți din literatura polonă contemporană sunt ca Nu toți ajungem în rai a Olgăi Górska. Autoarea ei a reușit ceea ce pentru mult timp părea imposibil: a descris fără compromisuri experiența de a crește ca lesbiană în Polonia anilor '90, într-un mod care i-a permis cărții să ajungă la un public larg. În ciuda trecerii a trei ani de la publicare – în realitatea pieței actuale asta înseamnă mult – cartea încă este citită și discutată și, chiar dacă din când în când apar în Polonia cărți legate de lesbianism, acesta rămâne singura care a dat experienței lesbiene forma unei povești și a reușit asta cu succes. Pe ce se bazează acest succes? Nu toți ajungem în rai trezește emoții prin descrierea îndoielilor romantice autentice, universale, în realitatea provizorie a capitalismului timpuriu adus în Polonia din Vest în anii '90. Prezintă perioada de la cumpăna secolelor al XX-lea și al XXI-lea nu prin prisma evenimentelor politice și a emancipării metropolitane, ci descriind cotidianul unui oraș mic, religia populară amestecată cu primii fiori ai sexualității și fascinația muzicală din adolescența milenialilor de azi. Așa cum poate vorbi literatura cea mai bună despre identitate, fără să facă uz de acest cuvânt. Górska scrie cu un limbaj expresiv și bogat, din inimă, dar și cu pătrundere filosofică. Cartea este fără îndoială un clasic al literaturii lesbiene." — Dr Małgorzata Tarnowska-Sikora

Наскільки далеко ми здатні зайти заради іншої людини? Замість обіймів рідних Даніелу змалку огортала тривога, що повертається з дивною періодичністю — щосерпня. Сонячні дні не приносять їй радості, а лише завдають болю. Коли в університеті вона зустрічає Штєпана, то гадає, що неприємним літнім дням нарешті покладено край. Та дівчина ще не здогадується: від такого минулого не втечеш. У романі Якуб Станюра доволі незвично працює з темою газлайтингу — особливою формою маніпуляції, яка змушує жертву сумніватися у власній раціональності, пам’яті та сприйнятті реальності загалом.

Tacere e diventare complice? Oppure rivolgersi alla giustizia e temere la vendetta? Mateo torna nella casa di famiglia a Madrid dopo essere stato licenziato dallo studio di architettura in cui lavorava a Barcellona. Quando per caso trova una pistola tra gli effetti personali di Juan, suo padre, sospetta che lui fosse coinvolto in un attentato dell’ETA avvenuto vent’anni prima nel quartiere. Parallelamente, il lettore conoscerà la storia di Malen, che nel 2000 pianificò nello stesso quartiere di Juan e Mateo l’omicidio di un giudice la cui esecuzione portò a un esito inaspettato. L’indagine di Mateo per cercare la verità lo porterà a svelare segreti nascosti che potrebbero minare irrimediabilmente le fondamenta della sua vita e delle persone che ama. Prendendo spunto da un attentato realmente avvenuto venticinque anni fa a Madrid, nel suo primo ed emozionante romanzo Antonio Lleras riflette sulla redenzione e sulla possibilità di cambiare vita. E su come, decenni dopo la fine dell'ETA, vittime e carnefici cerchino di ricostruire le loro vite dopo un passato comune fatto di violenza e vendetta.

„Nu vreau să spun prea multe, dar eu zic că totul a început s-o ia la vale cu Tom Keller atunci când unchii ăia doi ai lui l-au luat noaptea în pădure și l-au pus să facă lucruri pe care un copil de nouă ani n-ar trebui să le facă.” Așa începe Animalele, romanul de debut al lui Gijs Wilbrink. Acțiunea se desfășoară în provincia neerlandeză Achterhoek, printre motociclete, braconieri, crescătorii de nurci și afaceri clandestine. În această zonă mistică limitrofă, plină de secrete, crește Tom Keller, mezinul celei mai cunoscute familii din regiune, binecuvântat cu un talent divin pentru motocross. Când, ani mai târziu, dispare brusc, fiica sa răzvrătită se întoarce în satul lui natal ca să-l caute, ceea ce duce la o reuniune de familie dramatică. „De la prima frază autorul te aruncă imediat în lumea sa cu o alură care rivalizează cu frazele de început ale romanelor lui Gabriel Garcia Márquez. Un roman impresionant. Intimidant de bun.” - de Volkskrant „În romanul răsunător de debut al lui Gijs Wilbrink, simți cum stau la pândă privirile pătrunzătoare ale vieții rurale. E un roman care te bucură fără niciun dubiu.” - NRC

Література й життя мають спільний знаменник: історію. Надворі сімдесяті роки, і Вільям «Людина-Кріт» Літтл вириває в тунелі під своїм будинком фразу, яка незворотно вплине на хід світу: «Нам уже не здається, що наші життя — це історія». Головною героїнею автофіктивного роману є тридцятитрирічна Емма, яка намагається дослідити своє чеське коріння, змиритися зі смертю матері та знайти відповіді на запитання, пов’язані зі зникненням своєї партнерки. Довкола неї історія не плине вперед — вона згущується і розколюється. Поміж уламків катастрофічно здіймається рівень води й розростаються пожежі. Емма продирається крізь них, намагаючись піти від кохання з його перемогами й поразками. У її розповіді ми доходимо до кінця разом чи кожен сам по собі — історія ж залишається. Так само як і питання, чи може розповідь допомогти людині змиритися з трагічними подіями.

Ćrty jsou román o Miji a její rodině, kterou po osamostatnění Slovinska postihlo tzv. vymazání. Vymazání obyvatel bylo jedním z nejtemnějších okamžiků v moderní historii Slovinska. V roce 1992 bylo více než 25 000 lidí, převážně bývalých občanů ostatních jugoslávských republik, nezákonně vymazáno z evidence obyvatel s trvalým pobytem. Přes noc přišli o právní status, osobní doklady i základní lidská práva, a stali se tak neviditelnými ve vlastní zemi. Román prolamuje ticho, které toto trauma obklopuje. Nemluví o něm ani rodina, natož společnost. Mijin příběh nabízí intimní pohled na jinou, méně vznešenou stránku slovinského osamostatnění a rozpadu Jugoslávie. Se sofistikovaným humorem a citlivým vypravěčským hlasem autorka odhaluje, jak se společenské a politické změny odrážejí v každodenním životě jednotlivce. Slovinská literatura tímto románem poprvé zpracovává vymazání z perspektivy dítěte. Dívky, která zpočátku nechápe význam občanství, hranic či identity, ale během dospívání začíná čím dál víc chápat, proč je důležité mít háček na posledním písmenu svého příjmení.