Никой не е добър, когато е самотен

По средата на мразовитата църква, срещу деформираното лице на Христос, отец Шимон свиреше на китара като луд, а под мишниците му растяха петна от пот. До него стоеше тя, първата ми приятелка, която не наричах моя приятелка, защото тя никога не би го позволила, и се смееше на всичко, което той казваше. Държаха се така, сякаш около тях нямаше никого. А все пак от лилавите, простовати витражи на местната църква, притисната между жилищните блокове, сглобени от готови елементи, ги наблюдаваше самият Бог. И аз. До началото на срещата оставаха още петнайсет минути, а те репетираха песен, която не бях чувала никога преди. За падението и упадъка. Харесваше ми, когато Бог беше брутален. Тя дори не ме поглеждаше, а само се навеждаше към Шимон. Беше облечена в най-хубавите си дънки от пазара и зелена детска блуза на цветя. Не знаех, че съвсем скоро ще я съблека от нея с треперещи ръце. В онзи момент исках да бъда на мястото на Шимон. Стоях между пейките и се оглеждах. Въодушевените момичета изрязаха Исус от твърд картон, тъжният министрант дърпаше твърде късия кабел за микрофона през наоса, а двама от приятели му се заливаха от смях, докато пренасяха от място на място папиемаше на гроба на Исус, който тази година, всъщност както всяка друга, беше умрял за нашите грехове. Само аз не можех да си намеря място. Отново я погледнах. Все още стоеше по средата на църквата до свещеника и се беше отдала на пеенето. Неприличните бицепси на Шимон, оголени, защото носеше риза вместо расо, се напрягаха, докато докосваше струните, опитвайки се да изкара високи тонове от първата ми приятелка, която не наричах моя приятелка, защото тя никога не би го позволила. Недокрай чистите му пръсти стискаха перцето. Всичко в него беше незавършено, макар че отдалеч изглеждаше много красив, като апостол от цветна детска Библия, в която пастелни ангели слизат от небето и красиви мъже вървят с Исус по пустата земя. По зъбите му виждах жълт налеп от цигари. Когато започнахме срещата, тя седна до мен. Висока и изправена, беше красива, но не това ме привличаше в нея. Привличаше ме фактът, че Исус я имаше, имаше я Шимон, а аз не можех да я имам. Размърдах се в неудобния стол, донесен от сакристията, и наблюдавах хората в кръга. Молещите се очи се навлажняваха, това размиваше цвета им, който после изчезваше зад влажна мъгла. На религиозните срещи на „оазиса“1 всички имаха един и същ поглед, едновременно искрящ и мътен. Раса̀та на свещениците не се перяха толкова често, колкото трябваше, и се бяха втвърдили от мръсотия. Момчетата бяха пъпчиви и отблъскващи. Носеха размъкнати дрехи и тениски в модните по онова време цветове: оранжево, жълто и синьо. Момичетата бяха инфантилни. Треперещи устни, треперещи тела, плитчици и коси, оформени на вафлички. Достатъчно беше едно момиче от класа да използва такава преса – и изведнъж всички бяха с твърди, неестествени вълни по главите си. Бяха облечени с дънки чарлстон, които направиха шумно завръщане по това време, но само за едно лято. Всеки от участниците имаше определена роля: в хора, в изрязването на орнаменти, в службата по време на литургията. Всички освен мен. Популяризаторите на „оазиса“ сред младежта, развълнувани от присъствието на отец Шимон, започнаха с молитва. Под нос мърмореха думи, които – лишени от запетаи и паузи – звучаха като мантра. Стискаха ръцете ни толкова силно, че кокалчетата им побеляваха, и изглеждаха така, сякаш небесата над тях щяха да се разтворят. Бих предпочела обичайното „Отче наш“, но нямах думата по въпроса. Шест месеца по-рано ми беше даден статут на наблюдателка, така че моята задача беше да седя тихо и да се поклащам в ритъма на „Авва, Отче“2. Можех да стана популяризатор на „оазиса“ най-рано след три години. Тогава три години ми се струваха като шибана вечност, която трябваше да прекарам измежду леко препотените, оживените заради Исус малолетни католици, натъпкани с еклери и католически химни като „Рибарска лодка“3. Най-големият ми грях беше суетата. Чувствах се по-добра от всички тях. Освен това, не разполагах с толкова много време. Затова се опитах на своя глава да проповядвам пред разпасаните момичета в тесните коридори на 13-та гимназия „Майор Хубал“. Причаквах ги по време на междучасията, когато бяха изпили половината си сок и не можеха да се защитят, защото в ръцете си държаха сандвичи с кашкавал и шунка, и им разказвах за тялото Христово и значимостта на саможертвата, която е направил за нас. Те ме гледаха с големите си очи и натежали клепачи, а аз не можех да откъсна поглед от лицата им. Свързвах се с тях и в социалните мрежи, когато статуса им се променяше на „активен“, и възбудено им представях картини от Ада, по-ужасяващи от тези на Данте, и усещах изтръпване по цялото тяло. Майка ми ми каза да се запиша в „оазиса“. Може би се притесняваше, че нямам приятели. Участието в срещите на „оазиса“ беше – както всичко друго в живота ми – последица от наследената от нашите пасивност и отчаяната нужда да съм част от нещо. За кратък момент „оазисът“ ми даде илюзията за общност, но бързо се превърнах в нежелан елемент. Накрая ходех там само за да видя първата ми приятелка, която не наричах моя приятелка, защото тя никога не би го позволила. Изкуствено създадената атмосфера на любов, изразяваща се в неловко докосване на постоянно потни тела, не беше за мен. Въпреки това не пропусках срещите; опитвах се да се слея с тълпата и да облека вярата си в техните форми на изразяване: танци, пеене, свирене на китара, огньове в гората, нощни поклоннически походи, явяването на Светия Дух и екстатични броеници. Не изпитвах нужда да бъда бомбардирана с любов от готини свещеници като Шимон. Това имаше ефект по-скоро върху високите, слаби гимназистки, чиито потни бащи се прибираха от работа, за да пият „Варка“, докато гледаха новините по Телеекспрес, и заспиваха във фотьойлите, докато майките им съскаха: „Не буди баща си“. „Оазисът“ предлагаше цяла гама от развлечения за младите католици като запазване на девствеността до брака, възстановки на Божия гроб, пресъздаване на Страстите Христови, поклоннически походи до Ченстохова, целувки с надзирателите по време на поклонническите походи до Ченстохова, концерти в Ледница а за най-добрите екскурзии до Тезе4. Нищо от това не ме интересуваше. Освен нея. Можех да предвидя още отсега, че „оазисът“ ще завърши катастрофално за мен, но въпреки това отидох на тази среща. Бях на път да избягам, когато Шимон дойде при мен и каза нещо, което ме възпря: „Никой не е добър, когато е самотен.“ Хареса ми как звучаха тези думи, колко добре се изговаряха: „Никой не е добър, когато е самотен, дори Бог“. Сложи ръка на рамото ми, а аз се отдръпнах. Стоеше толкова близо до мен, че можех да усетя дъха му и да помириша евтиния му одеколон, брутално мъжествен. След молитвата и Тайнствата дойде време за песните. Първата ми приятелка, която не наричах моя приятелка, защото тя никога не би го позволила, застана под амвона до Шимон и започна да издава тихи звуци: – „Догони ме, Ти, Ездачо небесен, порази ме, застана високо над мен. Победен бях от Теб, милостта ти обзе ме, сякаш дим съм, от вихър сразен“5. Беше ужасна вокалистка, гласът ѝ пресипваше и трепереше, затова всички, начело с мен, ѝ повтаряхме, че е страхотна. Но този път песента беше по-важна от нея. Песента за „Небесния ездач“ разпали и без това трескавата ми душа, носеше в себе си предзнаменование за катастрофата, която отдавна предчувствах. Копнеех милостта му да ме обземе и Той да ме порази. Бог подлага избраниците си на изпитание, а аз без съмнение се причислявах към тях. От този ден нататък изливах още по-жадно жизнеността си и всички плътски желания върху Бог с лице и тяло на млад мъж, висящ на кръста. Фантазирах си толкова често да бъда обзета и поразена от милостта му, че в крайна сметка чуках първата си приятелка в ритъма на тези думи, които за мен винаги ще съдържат в себе си нещо еротично. Виждах секса в треперещите устни и замъглените очи на момичетата от „оазиса“, в техните песни, танци и игри. В първите петъци първата ми приятелка с насълзени очи ме молеше: „Изповядай се, изповядай се за греха, който съм аз.“ В тези петъци ѝ отстъпвах, на тези банални изречения, взети от католическите любовни романи, които тя четеше с руменина по лицето, но не изповядах това, което трябваше. Коленичех в изповедалнята за нея. Тялото ѝ, осемнайсетгодишното ѝ тяло, беше толкова отворено, толкова мое, че не можех да го загубя. По това време нямах представа, че има и други тела, които нямаше да изискват от мен да коленича там, където дъхът ми и дъхът на изповедника се смесват до момента на опрощението. На излизане от църквата дъвчех дъвка. За всеки свещеник различен вкус. Първата ми приятелка, която не наричах моя приятелка, защото тя никога не би го позволила, не беше „такава“. „Не съм такава“, шепнеше всеки път, когато я докосвах. Още не знаех, че има и други момичета. Че във Вселената има почти безброй тела. Че трябва само да преодолееш срама си – и можеш да ги имаш. Всичките. Или много. Една ми позволяваше да я целувам само в тъмните ъгли на клубовете, притисната до стената, възбудена до крайност. Друга искаше да дойде с мен у дома. На поредната несръчно смъквах бельото, без да знам какво ще направя по-нататък. Друга свършваше шумно под мен, а аз мислех, че трябва да се спася, да избягам, да оставя пожара зад себе си. С всяка от тях се чувствах като първия човек, като Нийл Армстронг на Луната, всяко докосване се усещаше като първо. 

Та нали никой не е добър, когато е самотен.

1. Католическо религиозно движение „Светлина-живот“, наричано и „Оазис“, основано в Полша от отец Франчишех Блахницки през 1969 г., бел. прев.
2. Популярна религиозна песен, химн на Шестия световен ден на младежта, проведен през 1991 г. в Ченстохова, бел. прев.
3. Испанска религиозна песен, чийто полски текст папа Йоан Павел II пее по време на първото си пътуване като папа до Полша през 1979 г., бел. прев.
4. Икуменическа християнска монашеска община в Източна Франция, бел. прев.
5. Текстът е на Йежи Либерт, в прев. на М. Григорова („Литературен вестник“, бр. 34, 2018, с. 9), бел. прев.