Живот в картелите в четири сцени

Аурора, Алексито и Нена се бяха събрали около масата рано сутринта и кърпеха дрехи. Говореха си на френски, за да се упражняват. Нена седеше притихнала. Напоследък не ѝ се правеше нищо. През повечето време се усамотяваше в стаята си и не искаше да вижда никого освен брат си и родителите си. Когато учителите загрижено разпитваха Алексито за неочакваното отсъствие на сестра му, той не отронваше и дума.

Изведнъж по вратата се заблъска. Нена вдигна глава, а в очите ѝ се прорадна страх. Напоследък всичко я плашеше. Майка ѝ кимна успокоително и отиде да отвори. Мъжете влетяха в стаята, с ръце отстрани на панталоните си върху издутите кобури.

– Идваме за Алехандро – троснато заяви мъж с пригладена назад коса.

Аурора погледна към Нена и Алексито и се опита да ги успокои: 

– Няма страшно. 

После погледна към мъжете.

– Размърдайте се, охлюви! – разкрещя се един от тях.

Аурора се сепна и се втурна нагоре по стълбите, за да събуди Алехандро. 

– Дойдоха – промълви тя. 

Той кимна и избърса една сълза, стичаща се по бузата ѝ.

– Не плачи, ще се оправя – успокои я той. 

Аурора му подаде ризата и чисти обувки. Алехандро напъха пистолета в дънките си. 

– Няма да им се дам лесно – процеди той.

Преди да слезе надолу, се обърна към нея. 

– Съжалявам за всичко – добави тихо.

Жена му поклати глава, доближи се до него и го целуна по челото.

– Направи каквото можа – каза тя.

Той я целуна по устните, после се обърна и неохотно заслиза по стълбите. Долу мерна само гърба на малката Нена, която седеше на масата.

– Отвън ли са? – попита той. 

Нена се обърна.

– Отидоха си – прошепна тя – Алексито тръгна с тях.

*

– Защо реши да се захванеш с това? – обърна се Алексито към друг новобранец, който седеше до него на студения под. Беше слаб младеж с трапчинка на брадичката и правоъгълни очила, зад които надничаха големи очи. Вече цял час Алексито и момчето седяха един до друг и мълчаха.

– Una vez que tocaste al diablo, el vendra por ti – момчето цитира известната поговорка – „Веднъж тръгнеш ли с дявола, няма измъкване.“ – Трябваха ни пари за операцията на апендицит на сестра ми. Затова се хванах като съгледвач за този картел. Изкарах повече от месечната заплата на баща ми – продължи момчето. – И като започнах – след това не можех, не ми дадоха да си тръгна.

Усмихваше се, но очите му бяха помътнели. 

– За момчета като нас семейството и честта са по-важни от живота. 

Алексито потупа младежа по рамото и се усмихна насила. 

– Какъв е изобщо смисълът да остаряваш? – попита той.

Момчето кимна и хвърли сламката, която гризеше до преди малко. 

– Няма смисъл.

– Ходиш по-често на зъболекар и боли повече – пошегува се Алексито . – И едва си тътриш краката.

Събеседникът му се ухили и добави: 

– И сексът не става. 

Алексито погледна момчето, което вероятно никога не беше правило секс, също като него.

Изведнъж плъзгащата се врата се отвори. Към тях уверено се насочи дребен на ръст мъж. Носеше черна риза, черни панталони и ботуши. На мига двамата младежи и всички около тях скочиха и застанаха мирно.

– Добре дошли, момчета, аз съм Гарсия, новият ви шеф – заяви мъжът, чието лице познаваха от вестниците. Погледът му се спря на Алексито.

– Ще те отърва от всичките ти проблеми – каза той. Алексито се зачуди какво ли значи „всичките проблеми“, но предпочете да си замълчи. Тук многото приказки не бяха на почит. Гарсия го изгледа и добави, сякаш четеше мислите му: 

– Ние съдим по делата. – После се обърна към момчетата. – Включително добрите дела – уточни той. – Аз помагам на бедните. – Той погледна навън за миг. – Но не трябва да ни предаваш.

Гарсия протегна ръка към главата на Алексито. – Хубави къдрици – отбеляза той. Доближи се до момчето и устата му се озова точно пред неговата. Лъхаше на пури, пот и чесън. 

– Възнамеряваш ли да останеш при нас? Ще се постараеш ли близките ти да са добре и да спечелиш достатъчно пари за тях?

Алексито кимна утвърдително: 

– Да.

Гарсия отстъпи крачка назад и го изгледа с престорена изненада: 

– И как по-точно?

Алексито се изпъна като струна и се опита да не мигне. 

– Говоря четири езика.

Гарсия се ухили, а после се насочи към изхода. 

– Ела с мен –  каза той, когато беше на прага.

*

– Неолиберализмът в действие – обясняваше Гарсия през първия ден от „стажа“ на Алексито – с това име се обръщаше към него Гарсия. – Не че сме по-лоши от европейците или гринговците. Просто всичко е за продан. Така работи светът днес.

Заедно вербуваха мигранти и деца от бедни семейства. Обикновено децата идваха самички. Гарсия им предлагаше хубава храна за седмица в замяна на малки услуги. Понякога крайно бедните или психически уязвимите родители сами довеждаха децата си. Тяхната задача беше да стоят на стража и да предупреждават за появата на полицията, ФБР или членовете на други картели. Но поискаха ли да си тръгнат, измъкване нямаше. „Веднъж в картела, завинаги в картела – нека да е ясно. А в картела дълголетници няма. Най-красивите цветя прецъфтяват бързо.“, философстваше Гарсия. Той лично ликвидираше децата, които вдигаха фалшива тревога, с изстрел във врата. Алексито никога не го беше виждал с очите си, но го знаеше. Всички го знаеха. Опитваше се някакси да предпази децата. Когато родителите водеха децата си при него, той ги отпращаше. Дори два пъти остави едно дете в чуждо село и се обади на майка му да го прибере. Знаеше и по-лесно решение – да избягва Гарсия.

Постара се да си осигури участие в преговори, на които не присъстваха цивилни. Така изминаха две седмици. През това време той непрекъснато се срещаше с военни, губернатори и полицейски служители – със съответната сума успяваше да убеди всички. Те сътрудничеха при „оказването на натиск“ (не знаеше точно какво вършат, но се досещаше – във всеки случай това винаги гарантираше точните продукти на точната цена) и често действаха като oído: информатори на места, където се предоставяше важна информация.

Един ден Гарсия заяви: 

– Без преговори тази седмица. Ще охраняваш една смърдяща персона за няколко дни. Сам.

– Кого?

– Ще видиш.

Алексито седеше на стола си пред импровизираната килия в един от складовете. Затворничката, момиче на около осемнадесет години – на неговата възраст – облечена в скъсани панталони и избеляла тениска, не се и опитваше да избяга. Седеше в килията, в която имаше само нощно гърне и одеяло. Той се беше разположил до отворената врата.

На около половин час ѝ хвърляше поглед. През останалото време работеше върху френския си, за което Гарсия му беше дал разрешение. Всъщност, това беше негово задължение, защото следващата седмица трябваше да се обади до Кот д'Ивоар и Мали, за което се изискваше отличен френски. Затова Алексито се беше заровил в книгите. Излизаше колкото да вземе храна и напитки за себе си и момичето, като заключваше вратата. Двамата не разговаряха; всеки седеше в своето ъгълче. Щом я погледнеше, тя неизменно отвръщаше поглед. Нямаше представа какви са очите ѝ. Вероятно беше психичноболна. Седеше прегърбена на пода и от нея се разнасяше нетърпима воня на урина, въпреки че в ъгъла се мъдреше нощно гърне и грамадна мивка, в която да го излее.

През първия ден той се закашля няколко пъти, но тя не му обърна никакво внимание.

След като се събуди посред нощ, Алексито се взря в тясната килия. Сега животът му се състоеше в това да е буден и да охранява момичето. 

 Беше клекнала с гръб към вратата. Държеше една паничка с ръце, свити под слабините, и пишкаше. Той продължи да се взира с присвити очи. Да повярва ли на очите си? Не, не грешеше. Тя вдигна паничката и изля съдържанието й върху ръцете си. После изчака да се отцедят още няколко капки, изля течността в шепата си и я размаза по краката си. Изведнъж го погледна. След секунда отмести поглед плахо като котка, стана и се премести в другия ъгъл, държейки главата си с ръце. Алексито поклати глава, седна отново на стола на пазача и за миг притвори очи. Гърбът го болеше.

В съня си – кошмар, който неизменно го преследваше всяка нощ – съзря дете, към чиято глава беше насочен пистолетът на Гарсия. Детето изпищя силно. Алексито се събуди от ужас и изтри сълзите от очите си. Изведнъж впери поглед в очите на затворничката. Тя се беше озовала съвсем близо до него. Погледна го кротко и му подаде чашата си с вода.

– Сънува кошмар – отрони тя. 

Гласът ѝ беше тих и галещ. 

– Пий. 

Той се поколеба, избърса още една сълза, след което взе чашата и отпи. Известно време гледаше втренчено, държейки чашата пред лицето си. После обърна поглед към момичето.

– Искаш ли да ти донеса вода и сапун? – попита я предпазливо. – Имам малко заделени пари. А и досега никой не е идвал на проверка.

В очите й се четеше изненада. Той погледна към нея, а после към ръцете си.

– Тази воня, видях те, че ... – смотолеви той. – Защо го правиш?

Момичето поклати глава.

– Така ще се отърва от натрапниците – промълви тя.

Алексито се хвана за главата. Погледът му задълго остана прикован към пода. После отново се изправи. 

– Аз не съм такъв – оправда се той.

Тя кимна. Той се обърна, огледа празната килия, студения склад зад себе си, мрачната пустота. И тогава заговори за майка си, баща си и малката си сестра. С работата си в картела им осигуряваше защита. Той щеше да се върне някой ден при близките си – веднага щом се откупи оттук. Някога един от членовете на някакъв картел успял да се измъкне. И тогава тя също заговори. Отначало съвсем бавно, после все по-бързо и задъхано. Разказваше за родното си село в югозападно Мексико, където храната била неземно вкусна, дърветата цъфтели във всички цветове на дъгата, а хората били толкова добри и сърдечни, че можело да обикаляш от къща на къща, без пукнато песо в джоба си, и да преживееш години – хората щели да ти дадат всичко. А какви празненства имало. И каква музика.

След цял час приказки двамата заспаха. Той на стола си, тя на одеялото до него, като вярно куче. Когато Алексито се събуди, слънчевите лъчи огряваха килията, преминавайки през тесните прозорци. Момичето все още спеше. Алексито заключи вратата. Със спестените пари купи салата, витамини, чай, сандвич „торта“, кърпа, сапун и светлосиня рокля за нея. Когато се върна, ѝ ги връчи тържествено.

– Ще ти свършат работа, щом си тръгнеш оттук – увери я и тя се усмихна.

– Благодаря ти – отвърна тя.

След това телефонът му звънна. 

– Рамирес ще те смени – прозвуча гласът на Гарсия отсреща. – Трябва ни преводач с френски за преговорите с хората от Мали. Подраниха. Идвай веднага. И не се размотавай.

Той се изправи и ѝ кимна. 

– Рамирес идва насам, трябва да вървя. 

Тя също кимна, усмихна се леко и каза: 

– Благодаря ти. За всичко.

Навън слънцето огряваше лицето му, а той си тананикаше някаква песен в колата. Все пак животът в картела не изглеждаше толкова лош. Можеше да демонстрираш силата си. Откриваха се възможности. Можеше да се почувстваш значим.

Същата вечер разбра, че се е обесила в килията с колана на светлосиня рокля.

 *

Алексито се прибра у дома с първите лъчи на слънцето. Майка му седеше облечена на масата и го чакаше, и той осъзна, че го е чакала непрекъснато тази и всичките предишни нощи.

 – Няма страшно – каза той, седна, хвана ръката ѝ и я целуна. – Нищо няма да ми се случи. Знам чужди езици. Нужен съм им. – Той се изправи. – Само да си взема малко дрехи и ще тръгвам; чакат ме навън. – Придаде си  възможно най-невъзмутим вид и погледна майка си в очите, които се напълниха със сълзи. 

– Превърнаха те в един от тях – проплака тя, докато го галеше по бузата му с нежната си ръка. – В техен роб.

Той взе ръката ѝ в своята. 

– Няма друг начин. Иначе ще унищожат всичко. И теб също. 

Искаше му се да прозвучи убедително, но гласът му беше неуверен и дрезгав. Аурора кимна. 

– Всеки ден ще ти запазвам по един сандвич „торта“ – увери го майка му. – Ако се отбиеш нощем. – После вдигна очи. – Пази се – добави тя. – Научи езика, който ще ти спаси живота.

На излизане Алексито се обърна още веднъж. Баща му стоеше на стълбите по пижама и със сведен поглед. Майка му и малката му сестра не отделяха очи от него. Нена подкрепяше майка им. Откакто я беше видял за последен път, беше пораснала с два сантиметра и изглеждаше леко прегърбена. Сълзите по бузите им и любящите им погледи му се сториха непоносими.

– Алексито, откажи се – примоли се майка му. – Ще те скрием. 

Само че нещата отдавна не опираха до действие или бездействие. Пред Алексито стоеше само един избор, който се състоеше в липсата на избор.