Откъс 1

Малката негърка, така ме наричаха монахините в училище. Бяха енергични дами с тъмносиви бонета, които умееха да ни държат изкъсо. Часовете започваха благопристойно с молитва на сестра директорката, която повтаряхме като папагали, без да разбираме и думичка. Подчинявах се безпрекословно, убедена, че сестра директорката ни шпионира с камера, скрита в разпятието на стената.

През междучасията излизахме във вътрешния двор – сиво пространство, оградено от двете страни с покрити колонади и с тоалетна, от която се носеше миризмата на канализация. Не се виждаше и стръкче трева; единственото самотно глухарче, поникнало между пукнатините в бетонните плочки, начаса беше изкоренено от сестрите. Едва дочаквах петъците. Тогава от високоговорителите гърмеше поп музика, а през междучасията лудувахме в просторната градина на училището сред високите дървета, криволичещите пътеки и наситенозелената морава, по която ни беше забрането да стъпваме. Една от сестрите обикаляше наоколо и следеше какви ги вършим. По традиция тази чест се падаше на сестра Анжел, като най-млада я товареха с най-неприятните задачи. За разлика от другите монахини, сестра Анжел се радваше на живота. Понякога влизаше в нашия клас – беше единствената, която с мъка въдворяваше ред. Останалото време прекарваше в градината – плевеше и прекопаваше лехите с боне, накривено върху русата ѝ коса, и поруменели от радост страни. Сестра Анжел обожаваше френските шансони и не се разделяше с малкото си портативно радио. Музикалните петъци бяха една от сбъднатите ѝ мечти. Всички много я обичахме.

Когато прекалявахме със своеволията си в час, временно отменяха забраната ни за разходки. Тогава бързичко притичвахме до репликата на пещерата „Света Бернадет“, разположена под сянката на красива магнолия, за да се покаем. Подреждахме се около пещерата и прекарвахме в молитви цяла вечност, коленичили сред нежните розови цветове. Винаги молех Бог само за едно – колкото се може по-скоро да ме дари с бяла кожа.

***

Онази нощ сънувах как летя над безкрайни слънчогледови полета. Реех се в безтегловност, като волна птица в надипленото с облаци небе, докато не полетях стремглаво надолу и не се забих в една слънчогледова пита, която одраска лицето ми. Събудих се от уплаха. Слънчевата светлина се процеждаше през завесите, но защото миглите ми бяха залеп мержелееше. Задържах дъха си и се обърнах настрани, с лице към брат ми. Той все още спеше, гушнал възглавницата и с палец в устата. В ъгълчетата на калъфката личаха дупки; брат ми умираше да си играе с тях. Издърпах бархетения чаршаф и се заслушах в приглушения шепот на родителите ми. Откакто баща ми се върна, прекарваха дълго време в леглото. Под завивките беше топличко; замаях се от издишания въздух и съм се унесла, но приближаващите стъпки ме разбудиха. Майка ми ме отви, целуна ме и нежно ме подкани да стана. Натрапчивата ѝ сладникава миризма се разнесе из стаята.

– Хайде, Бинту, време е вече – подкани ме тя. – Нали ще се облечеш сама? Отивам да приготвя закуската.

Кимнах и, както обикновено, първата ми работа беше да се погледна в огледалото. Къдриците ми хвърчаха във всички посоки – навити като спирали и твърде бухнали; растяха настрани, а не надолу, както отчаяно се молех. Някак си успях да се намъкна в любимата ми рокля – червена на бели точки – и с неохота се затътрих по коридора. 

Плочките на пода в банята бяха опръскани с яркочервени капки. На мивката баща ми припряно попиваше стичащата се по гръкляна му кръв. Лицето му беше покрито с пяна за бръснене.

– Accident de parcours1 – засмя се той. Личеше, че е в приповдигнато настроение. Успокоих се, седнах на тоалетната чиния и му пожелах „bonjour“2 с фламандски акцент. После гордо заявих: 

– Днес се облякох съвсем сама.

Той приклекна, хвана ръката ми и ме похвали: 

– Félicitations. Comme récompense je viens te chercher à l’école aujourd’hui.3 

***

 Сияеща, влетях в класната стая с любимата си рокля. Съучениците ми бяха насядали в кръг и всички носеха еднакви униформи в бяло и синьо. Огледах се, настаних се до госпожата и разкрачих крака на килима. По високоговорителите директорката зарецитира „Аве Мария“ и всички повтаряха в един глас, с изключение на групичката срещу мен. Те се кикотеха неудържимо, подбутваха се и си шушукаха, покривайки устата си с ръце. Преди да ми просветне, че ми се присмиват, едно от момчетата ме посочи с пръст и извика:

– Ама ти си без гащи!

 Учителката начаса прекъсна молитвата. Изчервих се и притеснено придърпах роклята, за да покрия краката си. Но лошото се беше случило. Всички бяха видели. Раменете ми потреперваха, а кръгът около мен се стесняваше с всяка изминала секунда. Суматохата утихна, едва когато ядосаната учителката ни нареди да се върнем по чиновете. Докато чакахме разрешение да седнем наредени зад столовете си, момчето до мен ми вдигна роклята и ме шляпна по дупето. Чудех се ангел ли съм, или грешница. Щом и Господ беше видял задника ми, със сигурност бях второто.

В училище не исках да се откроявам, но с този външен ми вид нямах особен избор. Не можех да изтъркам тъмната си кожа до бяло, както снизходително ме посъветва една съученичка. Колкото и да висях пред огледалото, за да опъвам и заглаждам опърничавата си коса, тя не се оформяше в разкошни букли, с които се кипреха момичета в класа. Все се мъчех да изправя къдриците си, а те отскачаха като пружинки и се навиваха отново, сякаш нарочно ми правеха напук.

– Някой е дошъл на училище с неподходящо облекло – учителката поклати неодобрително глава. – Бинту, забрави ли, че днес е снимката на класа? Трябваше всички да сте с униформа.

Засрамено сведох поглед и се опитах да скрия роклята си с ръце. Сама си бях виновна. Как можах да забравя за униформата, нали старателно си бях записала в ъгълчето на седмичната програма с разкривения ми почерк? Учителката ме изпрати при монахините, а те веднага се разтършуваха сред вехториите на тавана. С прашасало одеяло на кръпки, увито около кръста, и износена тениска бях увековечена от фотографа като бедното чернокожо момиче до спретнатите ми бели съученици. Така щях да се чувствам през цялото време, докато ходех на училище.

Баща ми дойде да ме вземе, както обеща сутринта. Обикновено закъсняваше, но днес беше подранил. Седях на чина и слушах как учителката чете „Малкият Плюк от голямата къща“4. От прозореца мернах баща ми да влиза в сградата и ми прималя от притеснение. Родителите трябваше да чакат на входа, но той не знаеше. Баща ми и училището бяха два отделни свята, които съзнателно държах на разстояние. Страните ми пламнаха, а погледът ми се закова върху подовата настилка, наподобяваща шахматна дъска. Зачудих се дали някога ще успея да преброя всички черно-бели квадратчета, дали зная толкова голямо число. Щом татко влезе в класната стая, сърцето ми се изпълни с гордост. Беше хубав, висок мъж с изразителни устни. Зад широката усмивка проблясваха белите му зъби. Учителката се сконфузи и затвори книгата с лека гримаса.

– Деца, това е бащата на Бинту. Той е от Африка. Нали така, Бинту? Казвам го, защото съучениците ти навярно не са виждали негър. Ти може и да си свикнала, но те не са.

Взех си чантата и безмълвно се отправих към вратата. Баща ми се прокашля, наведе се и ме прегърна. Забелязах лепенката върху раната на врата му. Не си спомням кой започна пръв, но изведнъж съучениците ми се втурнаха към нас с ликуващи викове. Всички викаха, ръкомахаха и напираха да пипнат баща ми. Грабливите им пръсти докопаха лепенката и я дръпнаха. От вътрешната ѝ страна личаха капки кръв. Тя се завихри във въздуха и като есенно листо полетя към черно-белия под.

Тази вечер баща ми стоя дълго под душа, а аз се въртях в леглото и все не успявах да заспя. От главата ми не излизаше споменът за съучениците ми и протегнатите им хищни ръце.

Откъс 2

– Не играя с черните деца, те са глупави и грозни. Само с белите, защото съм бял. И рус. Като татко. – заяви Фин с безпощадната откровеност на малко дете, докато кървавочервеният сос капеше от устата му.

Бяхме седнали на масата и вечеряхме спагети. Карел, Фин и аз. Навън ръмеше и дъждовните капки се гонеха по прозореца. На тротоара празните кашони от багажа ни бавно се размекваха в лепкава каша. След половин година безкрайни ремонти и къмпингуване в градината, най-сетне се бяхме нанесли в къщата на мечтите си.

Фин се ухили. За да не изцапа новите си дрехи, носеше детска престилка за рисуване, цялата покрита с мазни петна. Всички замлъкнахме. На улицата съседът събираше падналите листа с духалката си. Листата, леки като перце, се завихряха във въздуха, а дребното му кученце подскачаше към тях и настървено се опитваше да ги хване. Вкъщи настана гробна тишина. Станах и от вълнение съборих каната за вода. Беше марка „Брита“, а на дъното ѝ се беше събрал зеленикав слой като водораслите в заблатено езеро. Водата бавно се стичаше по масата и се процеждаше в пролуките на дюшемето. Не минаваше и ден, без да ме подразнят, защото там се събираха трохи, мъниста за гладене за творчески проекти и всякакви джунджурии. Избърсах пода и върнах филтърната кана на мястото ѝ. Тогава забелязах пукнатините в пластмасата. Въздъхнах. Всичко в къщата ни се пропукваше. Дръжката на чайника с цветна шарка върху плота, емайлът на чинийките за кафе в шкафа. Залепих напуканите места със секундно лепило, само и само да не се разделя с каната. Но как да запълниш пукнатините у децата?

Чудех се какво да кажа, а на ум ми идваха само изъркани клишета и популярни цитати от Мартин Лутър Кинг.

– Не бива да съдиш хората по цвета на кожата, а по характера им.

Как, за бога, да обясниш това на малко дете? Както винаги, Карел се скри зад пианото си – бяло, марка „Ямаха“, покрито с жълтеникав слой цигарен дим, с което си говореше, когато останеше без думи. Тихата музика изпълни стаята, а столчето за хранене на Фин проскърцваше под мърдащото му дупе. Почистих масата, като внимавах да не сложа дървената белачка за картофи в съдомиялната. Не мислех за нищо и не чувствах нищо, освен леко облекчение. За моя изненада осъзнах, че думите на сина ми ме успокоиха. Те потвърдиха убеждението, което никога не ме беше напускало – че съм черна, глупава и грозна. Едва сега разбрах защо цветът на кожата на Фин ме разочарова. Разбира се, че изпитвах първичния родителски копнеж да разпозная себе си в него, да видя, че е взел очите, устните и къдриците ми. Но имаше и нещо друго. В мен се таеше един далечен спомен – как съучениците ми в началното училище настървено дърпаха баща ми с кръвожадните си, хищни ръце. Мисълта, че съм дала живот на дете като тях, ме караше да потръпвам от ужас. Срамувах се от тази мисъл. Защо не можех да обичам сина си безусловно, както всяка друга майка?

***

Поръчах си ДНК тест от „Джипиес Oриджинс“. По радиото попаднах на разговор с млада жена, която си направила теста и за свое учудване разбрала, че е от арменски, а не от турски произход. Думите ѝ не излизаха от главата ми и в крайна сметка се реших. Докато завършвах поръчката, от интернет страницата на „Джипиес Ориджинс“ изскочи оплешивяващ мъж с вид на сериозен учен, а до него се появи балонче с текст:

„Джипиес Ориджинс“ предлага революционен ДНК тест за произход, който гарантира задълбочен и прецизен поглед върху семейната ви история.“

Въпреки очевидната реклама натиснах върху „Плащане“. Любопитството взе връх над скептицизма ми. Страшно се зарадвах, когато след няколко дни открих плика в пощенската ни кутия. Процедурата беше лесна – с памучен тампон трябваше да взема проба от вътрешната страна на бузата си и да изпратя комплекта на посредника в Нидерландия, който пък щеше да го достави до лабораторията в Лондон – според информацията в интернет „най-голямата и най-реномирана компания за ДНК тестове“.

Старателно изпълних всички инструкции. Резултатите пристигнаха след два месеца и не ме изненадаха особено предвид факта, че майка ми беше фламандка, а баща ми конгоанец. Африканските гени преобладаваха, 42% от тях идваха от племето банту в Централна Африка. Северните ми гени се оказаха по-малко на брой и следите им стигаха до Исландия, Норвегия и Финландия. „Моята викингска кръв“, както обичах да казвам. За мое учудване, имах и няколко процента баски, френски, че дори и сардински гени.

Според резултатите в моя генофонд се вихреше истинска мултикултурна фиеста. Но имаше ли изненадани? Само един поглед в огледалото беше достатъчен и нещата ставаха ясни. Конго се беше закотвило в цвета на кожата ми, в очите  и косата ми. Въпреки това исках документ черно на бяло за етническия ми произход. Постоянно търсех доказателства за произхода си, който несъмнено проличаваше във външния ми вид. При Фин тези физически белези липсваха напълно. Дали детето ми носеше африкански гени?

– Искам и Фин да си направи ДНК тест – прошепнах на Карел. – Трябва да знам дали гените му стигат до Африка.

– Престани вече.

Карел никак не беше въодушевен. Професорът, с когото разговарях преди няколко години, ме предупреди, че нещата не са чак толкова елементарни. Но аз се нуждаех от доказателства. За мен, за татко. Затова поръчах втори ДНК тест и през нощта тайнично се прокраднах в стаята на Фин, за да взема проба от вътрешната страна на бузата му с памучен тампон.

1. бел. прев. (от фр.) Лек инцидент. 
2. бел. прев. (от фр.) Добро утро.
3. бел. прев. (от фр.) Браво. За награда днес ще те взема от училище. 
4. бел. прев. Шмит, Ани М. Х. Малкият Плюк от голямата къща. Варна: Славена, 2004. Преводач: Райна Стефанова.