ГЛАВА 1
Не искам да правя внушения, но скромното ми мнение е, че нещата с Том Келер се объркаха, още когато двамата му чичовци го заведоха посред нощ в гората и го накараха да върши неща, с които едно деветгодишно момче не би следвало да се занимава на такава крехка възраст. Няма как баща му Франк да е бил съгласен. Всъщност мисля си, че Франк не е знаел нищо, въпреки че тогава още не беше зад решетките.
Съвсем скоро до ушите му щеше да стигне всичко, което и ние щяхме да узнаем – как през най-дългата зимна нощ Йохан и Шарл качили горкия Том в разнебитеното си, смърдящо волво, между чийто гуми собственоръчно бяха опънали бодлива тел и в което се носеха с бясна скорост по заледените горски пътеки. Как накарали момчето, тяхната собствена кръв, техния племенник, да се върне до края на пътеката, за да довлачи оттам обезглавените зайци.
Двамата дори не се обърнаха. Седяха с клюмнали носове; животните нямаха мира тази нощ, задаваше се буря.
В спареното волво сигурно се е разнасяла воня на тютюн и пот, смесена с миризмата на няколкото отстреляни зайци, невестулки и фазани, които бяха одрали и захвърлили върху рафта над багажника. В тъмното животните изглеждаха като безформена маса, наподобяваща звяр с шест лапи и три опашки. Обикновено старателно натъпкваха плячката в калъфки за възглавници и ги завиваха стегнато, но тази нощ всичко беше разхвърляно.
През деня бяха открехнали Том за някои тънкости при дрането. Оставяш част от козината долу на краката, за да са сигурни съселяните, че купуват заек или невестулка, а не изчезналата котка на съседите. Правиш разрези в козината около глезените, разширяваш с палеца и показалеца и издърпваш нагоре. Още малко разрези по линията на опашната кост и сваляш останалата козина, без да докосваш месото – като обърнато наопаки палто.
На дневна светлина Том се справяше бързо и с лекота; под пепелносивата лунна светлина стана пълна каша.
Двамата му чичовци не си мръднаха и пръста. Кютеха си в колата и зяпаха през замъгления прозорец. Мълчаха. Понякога Йохан и Шарл ловуваха по цели нощи, без да обелят и дума, ако не се брои „Мамка му“. Нагазеха ли в някоя локва, изсъскваха „Мамка му“. Изплъзнеше ли им се някое животно, което бепощадно целеха с пушката Лий-Енфийлд – Франк я беше купил от един канадец след войната, процеждаха „Мамка му“. И сега пак измърмориха „Мамка му“, понеже от четвърт час нямаше и помен от Том и обезглавените зайци.
Шарл, най-малкият от братята, грабна Лий-Енфийлда и преносимия прожектор, който бяха измайсторили от фара на мотоциклета, изскочи от волвото и затръшна вратата. Брат му Йохан кимна и го последва с обичайната си тромава походка.
Никак не си приличаха. На двадесет и пет години Йохан вече беше придобил изражението на човек, който се е бъхтил цял живот и сега горчиво мълчи с поглед, забит надолу. Сипаничавото му лице беше набраздено от дълбоки бръчки, белези и твърда, неравномерно набола брада. Шарл беше по-млад с пет години, изглеждаше по-жилав и само разрошените му като метла и стърчащи във всички посоки мустаци му придаваха по-зрял вид, сякаш сам си беше господар, а не просто по-малкият противен брат на своя идол и гуру. В селото му викаха Шарел, той също се представяше като Шарел, сякаш никой от семейство Келерови нямаше право да носи звучното френско име Шарл и да го произнася без неудобство с характерния френски акцент. Шмекер и далавераджия с дълга, сплъстена коса и заплетени кичури, които падаха на гърба му като ресните на завеса срещу мухи; пълна противоположност на нагънантия и обръснат до кожа врат на Йохан. Само еднаквите им лекясани дънкови гащеризони, напъханите в ботушите крачоли, тъмносините бейзболни шапки и непрестанните ругатни издаваха, че са братя. Така издокарани, двамата вървяха по горската пътека.
Вече почти се развиделяваше. С утрото щеше да цъфне горският, а с него и полицията, дори и при най-малкото подозрение, че са бракониерствали с волвото. Буците кал, залепнали по ботушите им, се уголемяваха и натежаваха с всяка крачка. Франк нямаше да им прости, ако се върнеха без Том. По-добре да ги беше бастисал още тогава; всичко щеше да приключи начаса и щяха да се отърват от цялата дандания. Но взеха че го откриха, под ярката светлина на прожектора, сред магарешките бодили и копривата в края на пътеката, треперещ и хленчещ, както може да се очаква от деветгодишно момче в подобна ситуация.
Йохан съгледа треперещите крака на племенника си сред избуялите треволяци и с бързи крачки се озова до Том, който лежеше по корем, а ръката му беше приклещена в капана заедно с един заек. Заекът, средно голям, със сивкава, почти белезникава козина, изглеждаше полумъртъв. Тялото му леко потреперваше, а задният му ляв крак изглеждаше прерязан от бодливата тел.
Дали Том е искал да го измъкне от капана или да облекчи болката му, така и никой не разбра; самият той не обели дума за случката – и след като напусна семейството, и след като трябваше да се влачи като куче с увиснали лапи, да се премести отново при чичовците си, да го хранят три пъти на ден, да седи като затворник във фермата, докато някой не благоволи да го изведе на разходка. В полумъртвия заек, заклещен в капана, Том откри нещо, което не беше забелязал в убитите зайци дотогава, нещо, което след тази нощ го спираше да излиза на лов, без значение колко важно беше за него одобрението на двамата му чичовци.
– Колкото пò се дърпаш, толкоз пò те приклещва – отбеляза дълбокомислено Шарл.
Момчето продължаваше да трепери на вледенената земя.
Йохан извади клещите от гащеризона си и сряза примката; с лек спазъм ръката на Том се освободи от капана. Той я пъхна под мишницата си и я притисна, после се обърна по гръб и погледна нагоре към двата звяра. С усилие спря хлипането си и само простенваше. Заекът с мъка куцукаше по горската пътека, влачейки прерязания си крак по една замръзнала локва.
Йохан грабна здравата ръка на Том и го вдигна на крака. После Шарл натисна дулото на Лий-Енфийлда към корема на племенника си и го изгледа продължително и злобно, с кръвясали очи, които се забиваха в детското лице на Том по-яростно, отколкото дулото в корема му. Той отново започна да хленчи.
Да приключваме. Шарл неволно спря погледа си на цевта на пушката, което го смути за миг, сякаш съзря собствената си смърт. Това само го вбеси още повече. За пореден път заби дулото в корема на племенника си.
Том се олюля и се струполи като покосен сред магарешките бодили, но бързо се изправи. Хленченето затихна. Момчето вдигна Лий-Енфийлда от земята. Опитваше се да овладее треперенето си, докато насочваше мерника към заека. Животното беше докуцукало доста далеч, истински малък боец. Том хлипаше тихичко.
Просто го довърши, мамка му. Шарл изключи прожектора. Първите утринни лъчи вече проблясваха през оголените клони на дърветата.
Изгревът обгърна околността в сива пелена – магарешките бодили, тънкият лед върху локвите, дългата горска пътека, безкрайните поляни зад дърветата, далечните елшови гори и храсталаците – всичко изглеждаше мрачно и безутешно сиво, особено олюляващият се заек и тримата, които стояха като вкаменени. В погледа на най-възрастния се четеше нетърпение и раздразнение, на средния – враждебността на ловджийско куче, а на най-младия – просто ужас.
И точно това беше моментът – убеден съм, както и всички останали, на които Йохан разказа за случката по време на мотокроса онази седмица – та това беше моментът, в който проклятието се стовари върху момчето. Том погледна още веднъж Шарл с тъжните си сини очи, обърна се към клатушкащия се заек и накрая затвори очи.
За пръв път в живота си Том Келер застреля живо същество с ловна пушка.
ОТКЪС ГЛАВА 3
Не се беше родил на мотоциклет. Хората си умираха да разпространяват тези измислици заради вестникарските заглавия, наградите и големите очаквания, които можеха и да се сбъднат, ако здравият, многообещаващ двадесет и четиригодишен младеж не беше попаднал в инцидент. Раждането на Том не беше станало на мотоциклет. Келерови упорито мълчаха по въпроса, а ние не спирахме да ги одумваме.
Цялото село шушукаше. От врата на врата, на улицата, в магазина – всички сплетничеха, сякаш дори вятърът и листата по дърветата се бяха сдобили с гласове и разнасяха слухове. За онази злочеста вечер, която трябваше да е благословена. За мрачната, студена стая с шест души, които можеха да са седем.
Но си останаха шестима. Лицата на четирима от тях носеха характерни черти, които нямаше как да отминеш – леко раздалечени очи като на питбул и непреклонно изражение, което наричахме погледа на Келерови, въпреки че някога е принадлежал на Банинкови. Братята Франк, Йохан и Шарл го бяха наследили по рождение от майка си Нета, но, както и Нета Банинк, погледът беше станал собственост на Келерови в деня на сватбата ѝ, онзи злополучен ден, в който тя позволи цялата ѝ идентичност, включително характерното изражение, да бъдат присвоени от другия род. В стаята именно нейният поглед, отпечатан върху лицата със стиснати устни на четиримата, събрани около леглото, пълно с метални грейки за вода, следеше как пастор Любелинк се мъчи да спаси живота на стенещата в леглото родилка, докато тя вдъхваше живот.
В началото Нета водеше раждането сама. Сигурно така е настоявала. Докато още носеше моминското си име Нета Банинк, веднъж ѝ се наложи да изражда родилка; омъжената Нета Келер сметна този опит за достатъчен, въпреки липсата на диплома или знания, за да запази ритуала по раждането на внучето си за собствения си клан. Когато нещата се объркаха, единственият, когото се сети да моли за помощ, беше пасторът.
Църквата „Свети Мартин“ от години не помнеше неделна литургия без неизменното присъствие на Нета. Дребна, строго облечена и с очи като на питбул, стоически вперени в олтара и харизматичния мъж, който проповядваше, тя седеше скована и притихнала на дървената пейка най-отзад вдясно; независимо дали останалата част от паството стоеше чинно, коленичеше или се редеше за причастие. Нета повтаряше всичко шепнешком, от Псалм 56 до неотменната „Аве Мария“, но оставаше седнала през цялата служба – всяка седмица, сама на пейката, на която никой друг не сядаше.
Нейната пейка оставаше празна, дори и когато църквата беше препълнена.
Нейната пейка оставаше празна, дори и когато енориашите трябваше да се бутат един до друг на пътеката.
Обикновено викаш линейка, когато снаха ти е напът да се спомине от кръвозагуба – Нета се обади на единствения човек, към когото изпитваше доверие в претъпкана църква.
За снахата (съпругата на Франк и майката на Том, която той никога нямаше да познава), се разчу, че е германка – от Прусия, както би се изразила собствената ми майка, ако още беше сред нас. Била по-възрастна от Франк; и това не остана тайна. Никой не знаеше откъде я е намерил; никой никога не я беше срещал освен свещеникът, а дори и той я беше виждал само два пъти. Първия път, когато ги венча в една понеделнишка вечер, а църквата беше толкова празна, че дори не си беше направил труда да я освети по-добре освен с няколкото свещи на мраморния олтар, така че шестимата (отново същите – отец Любелинк; Нета; Шарл (тогава десетгодишно дяволито момче); Йохан и Франк (току-що разделил се с детството); и германката) трябваше да отпразнуват този свещен греховен съюз сред зейналата тъмнина, неуверени, сляпо уповаващи се на бъдещето, което никога нямаше да прекрачи отвъд трептящия пламък на свещите.
Втория път, когато пасторът я видя, беше половин година по-късно, през нощта, в която Том Келер се появи на бял свят в онази леденостудена стая, а майка му напусна този свят. Любелинк беше безсилен. Всичко се случи изневиделица. Една от металните бутилки за гореща вода се изтърколи на пода, а Франк я проследи с характерния си поглед, докато дрънчеше по дюшемето. Когато отново отмести очи към леглото, всичко беше свършило. Неочаквано, както винаги става. Том се роди, но броят на живите в стаята си остана непроменен.
