Mама ми писа oтново. Казва, че би било по-добре да напусна Киев и да замина за Житомир. Глупости. Разбира се, убедена съм, че ми мисли доброто, но това няма как да стане. Да, война е, да, болшевиките настъпват и да, едва преди месец, и тук, в Киев, се стреляше, но да си тръгна след толкова години… Не. Особено когато още никой не знае дали ще продължат нататък. Пък и онова въстание го усмириха за нула време. Ако замина аз, кой ще остане при болните? Ако вярваме на приказките на леля Таня за болшевиките, тези клети болни хора никой няма да ги пожали. Никъде няма да ходя. Точка. Дори и болшевиките да стигнат дотук.

Но дали ще стигнат?

В „Рада” пишат успокоителни неща за Свободните казаци. Сформират и студентски курин. Изглежда, че градът наистина се надига, пробужда се за своята украинска същност. От друга страна, ако човек слуша Вира и приятелите ѝ, докато прелистват вестниците, по-точно някаква си „Пролетарска мысль”, впечатлението ще е съвсем различно. Естествено, че на „Рада” се вярва повече. Надявам се, силно се надявам, че в Киев все пак няма да влязат.

Стига за това, сега ще разкажа за днешния си ден. Днес трябваше да си отработя смяната в болницата и да завършва раздели 3 до 6 от учебника по химия. Първото, макар и с предизвикателства, се получи, а от книгата, за жалост, не успях да приключа дори четвърта глава. Оставям я за утре.

Относно основните събития (номерирам ги по хронологичен ред):

1.

Сутринта имах малко време преди смяната ми в Кириливка. Отбих се в „Маркиза”, на ъгъла на Володимирска и Проризна, и си взех чаша силен чай. Нямаше много хора, което би било изненадващо по всяко друго време, но през последните седмици хората не ходят по кафенетата. Струва ми се, че напрежението и далечният отглас от крайградските боеве достигат дотук и плашат обичайните безгрижни млади дами и припрените борсови типове. Щом седнах и поех в ръце горещата чаша, към мен се приближи един млад господин. Висок, леко прегърбен, но с много меко и ясно очертано лице. Тъмната му коса беше сресана по маниера на франтовете от довоенните модни списания, тънките устни се бяха свили в права линия, само очите… Очите му бяха някак бледи, дълбоко разположени и невероятно пронизващи. Би му отивало да е шпионин от роман, ако не беше онзи уморен израз, който днес имат чиновниците и банкерите. Той също държеше чаша с нещо парещо. Много хубави ръце има, напомняха ми на пристигналите от провинцията военни хирурзи. „Имате ли нещо против да седна?” – попита.

Позволих му, защо не. Господинът се оказа изненадващо разговорлив, каза, че се казва Анатол (може би френско име?) Петрович, и ме попита как се казвам аз, често ли идвам тук и дали, случайно, не съм медицинска сестра (вероятно е забелязал облеклото ми). Отговорих утвърдително. Съвсем неочаквано той каза: „Значи, Наталя Федоривна, приемате за лечение само стрелци и казаци, или Хипократ понякога надделява над Михновски?” и посочи брошурата „Независима Украйна”, която едва се подаваше от чантата ми. Не успях да се съвзема и да отговоря нещо смислено, когато чух познат вик наблизо.

Оказа се, че това е моят Олександер Владиславович. Пациент със сложен случай на деменция прекокс, проявила се необичайно късно, почти в противоречие със самото определение. Уникален случай. Избягал. Но как, тогава не можех да проумея. Как се беше озовал в „Маркиза”? Разбира се, тези въпроси си задавам едва сега, докато пиша, тогава в мен просто всичко изстина. В общи линии, ми беше ясно, че последиците за мен ще бъдат тежки. Както и да е, Олександер Владиславович беше в психоза и нямаше време за отлагане. Слава Богу, носех със себе си чантичката с лекарства, и въпреки че почти цялото кафене бе наобиколило пациента, успях бързо да си проправя път. Хванах тежкото му тяло, опитах да го повикам по име. Нямаше резултат. Той само ме гледаше с онзи свой странен, див поглед, характерен при психозата. Приличаше много на старославянските брадати чичковци от учебниците по история на славистите. Инжектирах му обичайната доза бромид и след малко Олександер Владиславович се отпусна. Вече не трепереше, гледаше ме спокойно, покорно, някак притъпено. Тълпата сякаш се беше изпарила.

Тогава чух равен глас зад гърба си. „Жалко е да се види какво е станало с Олександер Владиславович, наистина жалко.“ Анатол Петрович се обърна към него, вече без чая и с елегантен бастун, който някак си се беше появил в ръката му. Той помогна. Хвана Олександер Владиславович под ръка и заедно го изведохме от заведението. Попитах го дали познава пациента. „Малко. Служебно“ – беше всичко, което отговори Анатол Петрович. След това извика извозчик за нас и веднага щом пристигна, Анатол Петрович ми каза: „Времената сега са несигурни, Наталя Федоривна, не ми се иска да изгубя това приятно запознанство. Бихте ли имали нещо против, ако Ви поканя утре на обяд в „Прага”? Това беше доста неочаквано предложение. Първоначално се развълнувах, но после си помислих „защо пък не”? Отвърнах, че нямам нищо против.

Извозчикът караше бързо, пътищата бяха почти празни и, колкото и странно за зимата, нямаше сняг. Аз отново и отново се връщах мислено към онази среща. Защо би поканил непознато момиче на обяд? Дали именно той бе разпръснал тълпата? Как все пак Олександер Владиславович бе успял да избяга?

2.

Как Олександер Владислалович бе успял да се измъкне, разбрах едва когато пристигнахме в болницата, където цареше ужасна суматоха и врява, понеже тъкмо разпределяха новопристигналите ранени и очевидно отново бе имало сражения. Дали не с червеноармейците? В първия момент не бях сигурна кои са докарали, нашите или белите. Това имаше огромно значение! После чух украинска реч и си отдъхнах. Нашите бяха. Трябваше да помагам на другите сестри, но в онзи момент имах по-належаща задача. Поведох Олександер Владиславович към павилиона за душевноболни. Той все още не се беше съвзел от бромида, стъпваше тежко по снега, който беше останал тук-там по тревата. Без помощта на Анатол Петрович да го водя беше значително по-трудно. Влачехме се към павилиона за тежко болни.

Сега, докато пиша, си мисля колко странно се е стекла съдбата на Олександер Владиславович. Някога, в предишния си живот, той е бил Александър Владиславович Сухобрус, уважавана личност и председател на някаква палата в Киевската губернска администрация. Хората му се кланяли, сигурно са го канели на балове и приеми. Имал семейство, съпруга и струва ми се, две дъщери, с които през лятото ходели на вила или на море. Мнозина биха дали много, за да вървят хванати с него под ръка, както аз вървя с него към павилиона.

После се случило нещо. Нещо, което извикало болестта от дълбините на подсъзнанието. Болестта напредвала, хората започнали да се отдръпват от Олександер Владиславович и след време получихме обръщение към болницата. Ето, от голямата къща някъде в Липки, близо до имението на генерал-губернатора, Олександер се премества на единично легло в болнична стая. Вече е просто един обикновен стар болен човек. Приближаваме павилиона. По друго време, винаги когато съм идвала насам, съм го разглеждала. Сградата е много красива, светла, островърха, напомня тухлено-дървена версия на селско имение на заможен земевладелец, който е могъл да си позволи добър дърворезбар. Тя се слива естествено с масата от голи, преплетени дървета наоколо. Още при вратата нашите санитари поемат Олександер. С облекчение въздъхвам и леко накуцвайки отивам да търся доктор Нечай.

Доктор Нечай ни преподавашепо време на обучението, той е един от двамата професори, които работят с психични заболявания. Именно той, преди около две години, ми предложи да опитам да работя в Кириловскита губернска болница, която ръководи, и именно по негова препоръка се заех със случая на Олександер Владиславович. Работата в болницата и самото изследване на пациента… Прекрасно съзнавах късмета си. Повечето професори не виждаха за нас, курсистките, никакво подобно бъдеще. Психиатрията не е женска работа. Да, има изключения, но те си остават изключения. С какво заслужих аз да съм сред тях? Затова и толкова ясно разбирам, че нямам право на грешка. Нямам, наистина нямам. Спомням си как започнах да прехвърлям шишенцата с лекарства в чантата си, отново и отново да ги подреждам. Това ме успокояваше, защото едва тогава опасността на ситуацията се всмукна напълно в мислите ми, в съзнанието ми. Не, работата в болницата не можех да изгубя, разбира се. Медицинските сестри за ранените не достигат дори с курсистките, които доброволно минават курсове по първа помощ и поемат дежурства. Практиката, достъпът до душевноболните и най-вече до Олександер Владиславович, се губи далеч по-лесно. От друга страна, пациентът не беше изчезнал по време на моето дежурство. Това не променя факта, че той е моя отговорност, работата с него е едва ли не единствената ми истинска роля тук. Впрочем, да мисля за това тогава почти не ми остана време. Доктор Нечай ме извика, така силно, както само той умее.

„Наталя Федоривна!”

Помислих си: да става каквото ще да става.

„Надявам се, вече сте запозната с обстоятелствата около вашия пациент?”

Замръзвам. Значи вече знае. От друга страна, разбира се, нямаше как да не знае. Облечен в обичайния си сивкав, грижовно изгладен костюм, носи куфарче със сребристи закопчалки и в слабата светлина на облачното небе профилът му изглеждаше изцяло сив: сиви ръце, сива оредяла коса, която продължава високото му чело, сиви бръчки, само мустакът е черен и сресан надолу. Сякаш гледам някакъв филм или може би хроника. Наистина исках да изляза от киното.

Казах му: „Намерих го, Павло Иванович, вече е в стаята си, невредим. Беше в психоза, наложи се да му поставя доза бромид.” 

„Много добре, Наталя, чудесно. Значи въпросът е приключен, нали така?” –  отвръща с онзи свой тон. Всички стажанти го познават. Означава, че е крайно нежелателно да се отговаря.

После доктор Нечай продължи нещо от рода на „Вие сте умно момиче, Наталя, надявам се добре съзнавате мащаба на проблема.”

Паузите му са непоносими, той има невероятната способност да се втренчва с тъмните си очи в човека, сякаш изсмуква от него всичко неизказано. Мащаба на проблема го съзнавах, може би дори по-добре от него, защото не доктор Нечай е човекът, който всеки момент можеха да лишат от единствената възможност да си изгради име в психиатрията. Опитвах се да говоря ясно и уверено, както подобава на добре обучена медицинска сестра. Разбирах, че пациентът вече е на хиосцинов бромид, щях да поговоря с медицинската сестра от предишната смяна и подобно нещо повече няма да се случва. Павло Иванович ме слушаше внимателно, но се виждаше, че всъщност не чува. Той трябваше да знае, вече трябваше да знае колко съм съвестна! За разлика от другите сестри, нито веднъж не бях напускала смяната си, никакви срещи, никакви приятелки по време на работа. Дори намирах време да помагам на други лекари с техните пациенти! Павло Иванович трябваше да го разбира, защото ми беше позволил да остана.

Той каза: „Добре, Наталя, виждам, че с Вас сме на една и съща вълна. При каквито и да било други обстоятелства, различни от сегашните, вече бихте могли да забравите за препоръките и за по-нататъшната практика, а аз бих Ви посъветвал да преминете да работите с доктор Брюно и неговите акушерки или, ако бях по-добронамерен, при Груня Юхимивна и нейните деца.” Тук, признавам, едва не се разсмях, а мустакът на самия доктор потрепна, защото, въпреки безспорната важност на акушерството и на детската психиатрия на Груня Юхимивна (именно нейният пример ме крепеше през всички онези ужасни изпити), това е безкрайно далеч от нашите изследвания. Честно казано, не е на същото ниво. Докторът добави: „При тези обстоятелства, Наталя, вие сте изключително ценна. Вашият ум, а още повече, Вашата настойчивост и внимание към детайла, са истинска рядкост сред студентите и сред курсистките, достойна за самия Диоген.” Точно така каза! Добави, че имам още един шанс. Само трябва да намеря начин да предотвратя всякакви възможни бягства от страна на Олександер Владиславович. Пансионът му и сега се заплаща три пъти повече от този на останалите. Задължени сме да не тревожим съпругата и дъщерите му с неговото присъствие.

Как изобщо да го уредя това? През цялата смяна, докато превързвах войниците, мислех за него. Война е, нямаме достатъчно бромид, за да го държим под контрол, не стига дори за онези, за които е жизненонеобходим, камо ли за прищевките на един пациент. Да се изследва състоянието му под бромид е почти невъзможно. Откъде да знам какво мисли и дали още чува онези „дяволски гласове”, ако непрестанно спи или дреме? В крайна сметка стигнах до просто и логично решение: да поговоря с Олександер Владиславович и да разбера какво толкова го е разтревожило. Може би щях да успея някак да го убедя? Зная, че в разговорите с болни от деменция прекокс са чиста авантюра. Когато не са в тежко състояние, общуването по принцип е възможно. Дори тогава човек не може да е сигурен в успеха на разговора. Пациентите се разсейват, отклоняват се към странични теми, започват да си играят с думите или внезапно изпадат в кататонично състояние. Те сякаш са изгубени вътре в себе си и непрестанно се опитват да се измъкнат от тази изгубеност. Да уловиш нишката на разговора, за която да се държиш, често е просто невъзможно, понякога дори и за самите тях. Именно поради тази причина за малко повече от година работа с Олександер Владиславович бях имала не повече от двайсет хубави разговора. Това, което разбрах, е че ключът е в сътрудничеството с пациента, в умението да намираш начини да му помагаш да се задържи в съзнание. Добре, ще опитам. Защото, освен да говоря с него, в момента други варианти няма.

Реших, че утре ще отида при него, каквото и да става, и ще поговорим. Може би поне ще успея да изтръгна причината, която посред бял ден, за пръв път от три години, го е изкарала от болницата в киевските студове.

3.

Последното важно събитие за днес беше, че срещнах Вира и получих покана за една „среща, на която всяка мислеща личност сега, а особено с нашите убеждения, е длъжна да присъства”. Засякох Вира на път за вкъщи, на Синия площад. Изглеждаше леко загрижена, но и много радостна. Говореше въодушевено за перспективи и планове за най-близкото бъдеще. Впрочем Вира винаги говореше така приповдигнато. Тя е от онези момичета, пълни с енергия, с черна коса, подстригана по последна мода и кафяви очи, които винаги пламтяха от нещо ново. С Вира дружим още от първи курс и като сънароднички с еднакво искрени украинофилски възгледи, се държим здраво една за друга. Въпреки разногласията ни по други въпроси. Зачудих се дали Вира не е чула някакви новини около Четвъртия универсал, или пък е била на студентската среща, която предния ден обявиха в „Рада”, но по тайнствения тон, с който заговори за срещата, стана ясно, че е нелегална. Тогава да не би да е била с комунистите?

Вира, разбира се, е социалистка, но чак дотам, че да се среща с московски агитатори? Би могла, но да се надяваме, че не е. Надявам се, че е просто студентска среща със социалистически оттенък, от онези, на които понякога ходехме. Затова се съгласих. В наши дни да си политически информиран означава да си по-добре подготвен. Затова утре вечер ще се срещна с Вира и ще отидем.

След срещата с Вира се прибрах вкъщи, поработих малко върху конспекта по органична химия и написах тези редове.

Ще видим какво ще донесе утрешният ден.