Игра на думи 

– Стол.

– Легло.

– Остров.

– Хмм… Вятър.

Те играят на тази игра почти всяка вечер. Саша се дръпва към стената, майка му ляга на края на леглото и си разменят думи. Понякога тя придърпва масата до леглото и му пуска филм на компютъра. Често филмът омръзва на момчето още преди края. То се обръща към стената, а тя още малко лежи до него и го гали.  

– Почеши ме тук - казва той и майка му го чеше по носа, челото, плешката или главата. После тя придърпва одеялото нагоре, почти до лицето на сина си, а тя ляга на пода на импровизираното легло, направено от частите на дивана, който е в коридора. 

Саша леко придърпва завивката с остатъците от ръцете си. Дясната е ампутирана под лакътя и с нея му е по-лесно. Лявата едва надстърча от рамото. Момчето и майка му заспиват.

На сутринта тя ще го обръсне.

В лвивската болница „Свети Пантелеймон” има  много военни. При такъв поток от ранени разделението на военни болници и лечебни заведения силно се размива. Всяка болница се превръща в приют за хиляди евакуирани от бойното поле. Когато докарват ранените в Днипро, Запорижя, Суми – най-близките до фронта големи градове, стабилизират хората, подготвят ги за евакуация и ги изпращат нататък, към централната и западната част на страната. Твърде много ранени попадат всеки ден в фронтовите болници, затова няма възможност да бъдат задържани там дълго.

На третия ден от престоя ми в Запорожката градска болница № 9 започнаха да оставят леглата с новодошлите вече направо в коридорите, защото стаите бяха препълнени. На четвъртия ден качиха стотици военни на евакуационния влак и ги изпратиха във Виниця. Там останах още четири дни, докато най-сетне успея да си тръгна за вкъщи. Измина една седмица от раняването ми, когато пристигнах в Лвив и бях хоспитализиран в хирургичното отделение на болница „Свети Пантелеймон”. 

В стаята ми имаше петима военни. Аз бях първият, който успя да проходи. На Толя, съседа ми вляво, му бяха ампутирали единия крак, а съдбата на другия оставаше под въпрос. По лицето му още имаше синини, до леглото всеки ден седеше съпругата му, а нощем, когато тя си отиваше в квартирата, Толя оставаше сам с фантомните болки, срещу които не помагаха дори инжекциите. По-късно той разказа, че е бил ранен от вражески FPV1 дрон.

– На косъм от мене се разби.  По чудо останах жив.

Съседът вдясно се казваше Вова. Единият му крак беше ампутиран 10 см под коляното, а другият – 15 см.

Предстоеше му сериозно протезиране, а до него седеше съпругата му Алина, която не го оставяше дори през нощта: разпъваше походно легло и лягаше до него. Най-важното беше да издържи още няколко месеца в легнало състояние и постоянните болки. 

Срещу Вова, полулегнал, полуседнал, беше Паша. Десният му крак беше изпънат на леглото и беше прободен от металните шини на апарата на Илизаров.

– Руска снайперистка ме уцели. Видях я, мамка ѝ. Видях я, че беше там.

На леглото срещу мен на следващата сутрин направиха смяна. Новият обитател беше Андрий. Попадение на КАБ. Осколки по гърба и краката и обезобразено лице. Веднъж на ден съпругата му Таня го вдигаше от леглото, прегръщаше го отпред и така с нейна помощ той стоеше няколко минути. Първите уроци по повторно прохождане.

Сутрините ни започваха с болничната закуска, хапчетата и болезнените за всички превръзки. Следващата задача беше да преживеем деня. Ако болката се засилеше, нечия съпруга отиваше при сестрата и молеше за обезболяваща инжекция. Ако можеше да се търпи, всички говореха за нещо с близките си. Вова се шегуваше с Алина, че като оздравее, ще кани мацки в болницата. Таня и Алина си разказваха една на друга за децата си. Толя и съпругата му също имат дете, дъщеря. Той често ѝ се обаждаше вечер. Биеха му обезболяващо и когато се почувстваше по-добре, звънеше на майка си или на тъщата, която даваше телефона на внучката и всеки път го чувах да казва едно и също:

– Таисия. Ти ли си Таисия? Да-а. Кажи на татко, че си Таисия. Хайде, кажи.

Тя го казваше. А той се смееше.

Всеки ранен чакаше мига, когато ще го преместят в рехабилитационния център Unbroken. Това означаваше, че най-тежките мъки са приключили. За момчетата с ампутации това беше знак, че пънчетата им са достатъчно оформлени, за да започне протезирането. Ако рехабилитаторите имаха съмнения, даваха болничен отпуск и ги изпращаха за месец вкъщи. Пациентите с други наранявания, преди преместването, обикновено бяха преминали, ако не всички, то повечето си операции.

До деня, в който ме преместиха в Unbroken, бях претърпял четири операции. Предстоеше още да се свали външният фиксиращ апарат от лявата предмишница, да се присади на нерв от крака в ръката, да се фиксира счупена кост с титаниева пластина, а след това да се трансплантира парче кост от таза в увредената част на ръката. Но преди тези операции трябваше да мине време, затова лекарите ме изпратиха на рехабилитация.

Пръстите ми не се разгъваха вече повече от месец, сухожилията бяха стегнати, силна контрактура, минимална подвижност. Запознаха ме с ерготерапевтката Ярина и започна дългият етап на всекидневни разтягания на пръстите и болезнените последици след това. Също така и етапът с новите съседи.

Костя се оказа майор от медицинската служба. Всъщност разбрах това едва в деня преди да го изпишат. Дотогава знаех само, че е ранен в десния долен крайник. Сега на крака му има голям белег и ще има доживотни проблеми с кръвообращението.

Саня беше воювал в Тройката2. Бяха го ранили по време на атака, ампутацията беше под коляното.

– Една гад се беше окопала и ме стреляше с калашник, в крака имам няколко куршумни рани.

Името на третия съсед така и не запомних, но и неговият крак беше ранен. Можеше при нужда да стои прав, но не и да ходи, придвижваше се само с инвалидна количка.

Имаше и един Вася. Не беше в нашата стая, но се виждахме всеки ден. Всяка сутрин Вася идваше при нас и докато ние спяхме, той щракаше нещо по пулта за управление на леглата, повдигаше нечий гърб или крак и бързо бягаше с инвалидната количка.

И двата му крака бяха ампутирани високо. Един път седнах на дивана до баща му. При нас дойде Вася и баща му го попита какви цигари трябва да купи. Вася извади от джоба си кутия „Малборо Голд” и му я подаде. Той я завъртя в ръцете си, обърна я на другата страна и започна да се смее на глас. Показа я на Вася и той също се разсмя. После я обърна към мен. До предупреждението за вредата от тютюнопушенето беше изобразен мъртъв човек в морга. Снимката беше от такъв ъгъл, че се виждаха само краката.

– Молив.

– Врата.

– Вече казахме „врата”.

– Кога?

– Ти още вчера каза „врата”.

– Добре, тогава нека бъде „вафла”.

– Асфалт.

Те бяха родом от Сумска област. Селото им било окупирано в началото на инвазията, но руснаците били прогонени оттам сравнително бързо. И двамата синове на леля Таня бяха отишли да воюват. По-големият имаше семейство, съпругата му го чакаше. А по-малкият, Саша, не беше женен.

Той управлявал дронове. Когато през юни 2024 година взел с ръце „гълъбчето”, за да му помогне да излети, то внезапно избухнало. Побратимите му оказали адекватна първа помощ и бързо го евакуирали. Скоро момчето се озовало в болница в Киев. Когато леля Таня пристигнала при него, веднага ѝ казали, че откъснатите ръце са най-малкият проблем. Саша имал тежко увреждане на корема и сериозни наранявания на главата. Лежал и не говорел. 

– После лекарите ми казаха, че само заради моите молитви се е вдигнал бързо. Просто не му даваха шанс, не му даваха шанс за пълноценен живот, казваха, че трябва само да лежи. Виж го сега: ходи, говори, смее се. Да, трябва да му помагам във всичко, но той се измъкна от най-лошото. Молех се за него всеки Божи ден. И постоянно му повтарях, че ще се справим.

В Unbroken има много пациенти, на които именно там им помагат да се съвземат, както се случи със Саша. Възстановяване на когнитивните умения, обучаване на човек от нулата. 

Един мъж повтаря след рехабилитатора:

– Едно, две, три, четири…

– Какво следва след това?

– …

– Какво идва след четири? Знаеш, ти знаеш.

– Три, четири… пет.

– Чудесно!

Той помни буквите, но напълно е забравил цифрите.

Друг пациент може да вземе топката в ръка, може да я държи и  да я пусне. Но не разбира как да обедини всичко това и да хвърли топката напред на някакво разстояние.

На 22-ри декември моят побратим получи тежко раняване в главата в Ямпил, Донецка област. Беше от онези, които се измъкнаха. Макар че после момчето се промени. Виждаше се в речта му, в начина, по който съставяше изречения, в погледа му.

– Возех се в линейката и на завоите чувах как мозъкът ми се люшка вътре и се допира до кожата, там, където липсва парче от черепа.

Когато ме посети, баща му каза следното: „Всички рани са страшни. На всички ви е трудно, за всички ви се моля. Момчета без ръце, без очи. Но знаеш ли, няма нищо по-страшно от раняване в главата. Може би нямаше да го кажа, ако не го бях преживял лично. Човек става друг, разбираш ли. Дори да се измъкне, става друг. Но това не е важно, най-важното е да се измъкне. Това е.”

Саша и майка му вече бяха постигнали най-важното. Понякога той не искаше да излиза от стаята, а веднъж отиде с майка си в мола и се уплаши от ескалатора. Но нищо, важното е, че се съвзе. Понякога момчето наистина се дразнеше или обиждаше от нещо. Понякога на майка му. Тогава то се отдръпваше и се обръщаше с лице към стената. А майка му сядаше на ръба на леглото и го галеше.

– Сине, нали знаеш, че не ти мисля лошото. Нали знаеш, че за тебе живота си бих дала, ако трябва. Моля те, прости ми, прости ми, ако съм казала нещо не както трябва. Понякога не мисля, когато говоря, прости ми.

Саша не я отблъскваше, не ѝ казваше да стане от леглото. Вероятно разбираше, че всъщност не се сърди на нея. И тя го разбираше. Лягаше до него и му говореше:

– Всичко ще бъде наред, Саша. Просто по друг начин. Така, както беше преди, вече никога няма да бъде. Но пак ще бъде добре. Просто сега ще е по друг начин. Ти всичко ще можеш, аз знам, че всичко ще можеш. Ти вече толкова много си преживял, от толкова тежко си се съвзел… Вярвам, сине, че не ти е лесно, знам го по-добре от всеки друг. Но ти всичко ще можеш. Чуваш ли? Аз знам, че всичко ще можеш.

Известно време лежат мълчаливо. Саша не отваря очи, а леля Таня го гали. После по някакъв свой начин той показва, че вече не се сърди. Например, като моли да го почеше или да му обели мандарина. Личи си, че на леля Таня ѝ олеква. Тя изпълнява молбата му, а после двамата отново правят нещо заедно. Той има специално устройство, нещо като турникет, което е закрепено към кочана и завършва със стилус, за да може да ползва телефон. Саша поставя телефона върху сгънатите си колене и прелиства новинарския поток, гледа клипчета или играе игри. Понякога майка му придърпва масичката с компютъра и пуска филм. Друг път просто лежат и играят на думи. Започват оттам, докъдето са стигнали вчера, ако успеят да си спомнят. Ако ли не, някой просто казва случайна дума и играта продължава.

– Крава – казва Саша.

– Пак на „а”… Алпинист.

– Тигър.

– Река.

– Азбука.

– Антена.

Откакто попаднах в стая № 12 в хирургичното отделение, минаха вече три месеца. Няколко операции, дълги седмици рехабилитация и психотерапия, тонове лекарства, десетки ранени, с които имах щастието да се запозная. Незрящият пациент все по-добре се ориентира в пространството и аз го виждам да излиза на разходка с рехабилитатора. Един вече се появява с нови бионични протези. Друг побеждава месеците залежаване и препуска по коридорите на инвалидна количка, като Вова.

Учудва ме как хората се справят с всичко това, но сякаш започвам да разбирам механизма. Най-важното е да се съвземеш. От лекарите зависи много, но не всичко. Трябва да имаш нещо вътре в себе си, за да излезеш от първото, най-тежко състояние. Трябва жажда за живот, колкото и банално да звучи. Трябва да виждаш нещо пред себе си.

Освен това всеки го крепи чуждата борба. Важно е около теб да има други ранени. Когато сега се връщам назад към първите седмици от лечението, се чудя как съм ги издържал. Но тогава гледах онези до мен. Вова лежеше без два крака и се шегуваше за готини мацки. Толя живееше с въпроса „ще запазят ли втория крак или ще го отрежат?”, но си поръчваше Макдоналдс в стаята. Как бих могъл да ги гледам и да хленча за дупките в собствената си ръка? Те пък мислеха за онези, които бяха загубили повече. А те – за някой друг. В крайна сметка всички ние в най-тежките мигове си спомняме за побратимите, които не оцеляха. Един от ранените в запорижката болница каза следното: „Щом те боли, значи си жив.”

Хората се държат благодарение на другите хора и техните думи. Всеки има нужда от някого, с когото да говори в най-тежките мигове. Съпруга, която да прекарва целия ден до теб, да ти говори, а после разпъва походното легло до болничното. Брат или побратим, който всеки ден се обажда и пита за едно и също, но така, че да не можеш да не отговориш. Майка, която знае, че дори когато ѝ се сърдиш, всъщност не се сърдиш на нея. Която знае, че ще успееш.

В болничните стаи лежат ранени войници. До всеки един от тях седи някой и им говори. Ако до твоето легло няма човек, винаги има някой на съседното. Някой, който също се бори. Който се равнява по теб така, както ти по него. И ти говори.

На втория етаж на болницата „Свети Пантелеймон” има голямо фоайе с меки диванчета, масички, аптеки, кафенета и параклис. Пациентите, които могат да излизат от стаите си, често се  срещат с  посетителите тук.

Минава вторият ми месец в Unbroken. Вечер Марияна идва и си поръчваме на втория етаж пица, бургери или нещо друго, което ми е липсвало на фронта. Седим на диванчето пред параклиса, близо до стълбите и асансьорите. Пред нас има елха, а към нея тича малко момиченце и вика нещо, сочейки играчките. Съпругата на Толя го взема на ръце. Обръщам се и го виждам в инвалидната количка – усмихнат, с гипсиран крак. Кимваме си. При него отива възрастна жена, а после съпругата с детето и всички заедно отиват към свободните дивани. Момиченцето тича около инвалидната количка.

– Ти Таисия ли си? – пита той. – Дъще, коя си ти? Кажи на татко, че си Таисия.

И тя казва. А той се смее.

P.S.

Няколко месеца след като написах този текст срещнах леля Таня в коридора на Unbroken. Тя и Саша току-що се бяха върнали след едномесечен отпуск. Бяха останали в социално жилище в Лвив, бяха посетили баща му в родното му село и се бяха откъснали за малко от болничния живот. Леля Таня ме заведе в новата стая на Саша и ми показа голям красив медал. Второ място на Националното състезание по тенис за участници с ампутации на ръцете. Това е първата спортна награда на Саша след раняването. Първата от многото победи, които Саша ще постигне в новия си живот.

1. Вид безпилотни летателни апарати, управлявани от гледна точка на първо лице. Във войната обикновено се използват като дронове-камикадзе – Бел. Авт.
2. В разговорната реч и сред военнослужещите Трета отделна щурмова бригада често е наричана „Тройката” – Бел. Прев.