Прииждат на вълни върху тях в тъмнината. Писъците запълниха галерията. Спъваха се едни в други и образуваха купчина от тела. Роми поглежда към децата, опитвайки се да изглежда спокоен. Държи факла високо, а в другата си ръка има пистолет, който е зареден. Сякаш всичко би приключило с бягството! Не успява да види нищо друго, освен изкривени от страх лица, които преминават на бегом край тях.

-       Не мърдайте оттук! – изкрещява на децата той, поглеждайки и към кучето в краката на момичето.

Отпред постоянно се появяват изплашени фигури, блъска ги, за да не го съборят. С усилие си проправя път, сякаш сред големи камъни, които се сгромолясват, усеща всеки в гърдите и раменете си, мирише кисело на пот.

На пода има стъпкани хора. Някои от тях ги тегли за ръцете, за да се изправят. Други са в безсъзнание.

Вижда го. Мъж, мътна сянка, с вдигнат над главата пистолет. Все по-близо е до него. Не носи униформа, а плетена жилетка върху ризата си. Над изпитите и помръкнали бузи се вижда проблясъка на очите му. Подпряна на мъжа стои жена със забулена глава.

-       Защо стреляш, румънецо?

Роми го поглежда право в очите. Гняв кипи в главата му. Не вижда нито кабелите, които се спускат от тавана, нито бялата платнена торба в краката на мъжа.

-       Защото не ме слушат!

Доближава се до него с факлата напред. Държи пистолета, прилепен за прасеца му. Там, между тях, до стената, има стълбище. Вероятно бяха слезли и се бяха отделили от вълната хора, които вече не можеха да преминат.

-       Защо не вървиш като всеки човек без да причиняваш неприятности? – пита Роми, като се опитва да изглежда спокоен.

-       Опитах да им кажа, че тунелът е затворен. Стигнах до края и попаднах в задънена улица... Не може да се мине. Побързахме, да се върнем назад, жена ми започна да ражда. – отвърна меко мъжът и свали оръжието си. – Чух, че има един овчар, казват му Бачиу, и ако стигнем до църквата в тунела – там чака хората, за да ги преведе през планините, бяхме се запътили натам. И така се озовахме тук. Помолих ги да ни пуснат да минем. Блъсках се, понеже идваха след нас, но никой... Има болки! Не може да роди в тунела!

Готви се да им каже да отидат в гората, но съпругата на мъжа започва да стене по-силно и се спъва в краката му. Мъжът оставя факлата до бялата торба и хваща жена си, за да изпъне тялото ѝ.

Роми вижда, че над тях бавно се сипе пръст като през сито и осъзнава, че взривът е пропукал сводестия таван. Поглежда в краката на жената – торбичката се е запалила. През отвора ѝ вижда черния фитил и едва успял да се обърне с гръб надава вик.

Взривът го оглушава и се превръща в силно пищене. Експлозията още отеква в съзнанието му, а в мрака вижда блестящите шрапнели. Галерията разпръсква трески и буци пръст и бучи, заради разпадането на подпорите ѝ. Нещо пада върху главата му и през ватата дочува как някой крещи, задушава се и се измъчва много близо до него, но няма сили да направи каквото и да е. И други гласове се издигат, сливат се и изчезват. Повърхността е твърде далеч, нереално далеч. „Изходът“, казва си той, „изходът е там“.

И после вече не знае нищо, мускулите му потръпват изтощени към ядрото на земята, сякаш от всеки един виси по един чувал с мокър пясък. Представя си, че над него има клони на мрежа, паралели, къртичини, които слизат и се качват, преплитайки се една в друга, но нито една няма излаз към гората – напротив, даже всички отиват все по-дълбоко, надхитрявайки хората... А той търси децата и ги вика, и всички хора му се карат, че разбужда мъртъвците, вместо да си гледа работата. „Ама това са си моите деца“, казва им, „и без тях не мога да стигна до Домника. Ще ми се скарат, че съм ги изгубил в дълбините, че съм ги оставил да умрат.“

Обръща се на пети, поема в посоката, от която е дошъл, и отново се изгубва в лабиринта, осветен от оранжеви факли, по който пълзят дебели червеи и го отвращават, когато се разхождат по юмрука и между пръстите му, но не иска да мести факлата, за да не я изгаси.

Вкусът на кал изпълва устата му, дави се и кашля отчаяно. Обръща глава, за да поеме въздух. Има една нишка кислород и се хваща за нея в същия мрак, в който е селото.

-       Йоана - казва тихо и успява да си надигне главата.

Не може да движи краката си, и те са сковани. Раменете го болят от бремето, което носи. Напряга се, държи главата си колкото се може по-високо, но вратът му го предава. Успява да се надигне. Колената му омекват, но се стяга, за да направи още едно усилие. Спокойно е. Избягаха ли всички? Откъде идваше? Спомняше си, че се беше обърнал с гръб към онзи безумец, преди да ги затрупа галерията. Опипва около себе си, пълзи странично, плюе кал и диша само през устата, повдига дясното си коляно, но болката го приковава. Може да го е изкълчил при падане. Вдясно от него има куп с пръст – разбутва го с ръце, но има усещането, че отново се закопава. Не спира да движи ръцете си в посоката, в която мисли, че е стената. Дано само да не е поел в грешна посока, защото силите му са намалели. Пропада, купът тръгва надолу и го завлича със себе си. Паднал по гръб, успява да вдигне главата си нагоре и да се подпре на лакти. Краката му са подпрени в нещо твърдо – една от стените е. Протяга дланите си, изпъва краката си, трудно е да си върне равновесието в непрогледния мрак. Има късмет – напипва парче дърво, хваща се за него, търси още, намира друго стъпало. Възвръща си силата, пълзи на колене по купчината, която е блокирала тунела. Прилепя се до стълбището, по което започва да се изкачва.

Дървеният похлупак се маха лесно. Изгрев или залез? Червеникавата светлина го заслепява. Въздухът, който има аромат на бор, изгаря устата му. Главата го боли, Гърбът също – между раменете, където бе ударен. Оглежда се, изходът е между храсталаците, но гората не се вижда. Пред него са само покритите с мъгла хълмове и сините планини зад тях. Навън е тихо. Оставя входа наполовина отворен и слиза обратно в тунела. Така успява да забележи, че всичко под стълбите е блокирано. Разкопава с длани, за да види дали има шанс да прекара нова пътека през пукнатината в тавана.

Ръката му все още трепери, когато неволно улавя един крак. Обувката има каишка, хваната за глезена. Кракът е откъснат от хълбока. Хвърля го ужасен. По-нататък е останалата част от тялото. От бута се стича лепкава течност. Опитва да я измъкне бързо, но главата ѝ е зарита. Извлича я за раменете, успява да намери устата и прекарва пръсти по вкамененото лице. Не диша. Дланта му докосва закръгления корем, нещо вътре в него пулсира, иска да си проправи път. Сърцето му прескача и той започва да крещи, дърпа жената за дрехите, но те се късат между пръстите му. Грабва я за едната ръка и я влачи за нея, тя виси безжизнено от лакътя надолу.  

-       Жено! - извиква той и маха остатъците, които покриват лицето ѝ.

Тя е студена като земята, единствено коремът ѝ е топъл. Поглежда с ужас към нея и отново я докосва. Там, под дланта му, една ръка, или крак, натиска, търси спасение. Но това е една ужасяващата ситуация, с която той не е съгласен.

-       Не ме оставяй, Боже! - вика Роми, безсилен да махне дланта си от топлия корем.

Стои неподвижен и слуша, животът търси помощта му. Тръпка преминава по гърба му, докато дланта му е твърда като камък. - Де да беше тук мама! Тя изроди всички жени от селото, тя знае какво трябва да се направи.

Стори му се, че някой го вика по име.

Със заровено до кръста тяло, си проправя път с усилие, за да потърси мъжа, който беше стрелял с пистолета. Дланите му ровят, в опит да хванат каквото и да е. Още може да го намери жив, но го няма никъде. Става му студено и осъзнава, че вече няма смисъл. Отново вижда как я е изтеглил на повърхността, стои изпъната на една страна, с разтворени крака, с порой от кръв, която се стича към купчината пръст под нея. Има рокля от лен и елек, разкопчан над островърхия ѝ корем. Лицето ѝ е почерняло, а само белите ѝ очи блестят – няма да може да избие тази картина от главата си никога повече. Едната от ръцете ѝ е по-надалеч, изтръгната от експлозията.

Поглежда нагоре към небесния полумесец вдясно от входа. Кълбото от гърлото му слиза към гърдите и го оставя без сили. Ако се надигне по-бързо... Тръпки го побиват по гърба и повръща без да може да се спре. Спомня си как жената стоеше подпряна на мъжа си, торбичката беше там, където сложиха факлата. Имаха ли експлозиви с тях? Все още не е време да премисля какво е станало. Трябва да се размърда, не може да остави входа отворен за дълго. Поема въздух дълбоко и се връща. Само дано децата са добре!

Поема по пътя, на който ги беше оставил. Пълзи по купчината, влачи коленете си и опитва да съзре в мрака някакъв признак за живот. Няма как тази част да е голяма и ако не стигне по-бързо до Йоана и Петруц, има вероятност тунелът да се срути още повече и да останат блокирани. Обръщайки се назад, вижда лъч светлина, който пада косо в галерията. Идва му да изкрещи, но шумът може да срути тунела още повече. Какъв късмет имаше със стълбището, че не беше и то зарито от всичко... Сега върви по все по-ниските купчини, вече не може да докосне тавана с длани и в един момент даже сякаш може да бяга, с ръцете пред лицето си, тъй като не вижда нищо. Чува лай и забързва.

-       Йоана!

Спъва се. Нечий чужди крака са, глава, друг труп. Удря се в зид. Оставя ги подпрени до стената. Чува лаят, все по-близо е.

-       Петре, Йоана!

Чува ги как хлипат. Дечицата стоят сгушени и го чакат.

-       Роми? – чува момиченцето. – Роми, къде си?

-       Тук - прави малки крачки към плачещия глас - Тук съм деца!

Тънки и студени пръсти го хващат за ризата. Малките ръце го обгръщат през кръста. В краката си усеща опашката на кучето, развява се щастливо.

-       Знаех си, че ще дойдеш! – казва Петруц. – Ужасно ме беше страх!

-       Тук съм – целува ги по теметата, имат пръст в косата, погалва ги и казва: Хайде вкъщи!

Качва ги поред по все по-високите купчини, казва им да опитат да се претърколят до изхода, а те го приемат като игра и се смеят.

-       Да не викате! - шепне и сочи към тавана, който изглежда като черна, щърба уста и няма да издържи още дълго, ронейки се отвсякъде. Колко глупав човек, да сложи факла до експлозив. И виж сега!

Помага им да качат стълбата, избягва отново да поглежда към трупа, но вижда Йоана, която е готова да изкрещи, и обръща главата ѝ в друга посока.

Сядат на тревата, стоят спотаени между гъстите храсталаци. Наблизо се чува вода, трябва да минат през хълмовете. Децата стискат очите си, не понасят светлината.

-       Какво се случи след като тръгнах? – пита ги Роми и опитва да изчисти черните им лица, но дланите му са същите.

-       Дойде попът – казва Йоана, а Роми ѝ прави знак да говори шепнешком. – Скара се на хората, че се бият едни с други и ги накара да развалят купчината, понеже се спъваха в нея.

-       Не ви удариха?

-       Не, стояхме до стената, където ти каза.

-       Гладен съм. – каза Петруц. – Искам млекце.

Роми се оглежда наоколо с притисната до гърдите му длан. В тях расте мъка, която му пречи да диша. Слънцето разсейва мъглата, долината е черна, изпепелена от огъня. Брезите са оголени, клоните им се люлеят леко, безжизнено.

-       Какво е станало тук? – казва Роми и прокарва длан по бузите си. – Кой я е запалил?

-       Какъв огън? – пита Йоана и се взира начумерено в далечината.

-       Къде е тревата? Къде са листата? Всичко е пепел!

Поглежда го учудено, надига се и сяда пред него. Рокличката ѝ е овъглена и намачкана. Над главата ѝ небето е мрачно сиво. Роми протяга дланта си, за да хване големите люспи сажди.

-       Лошо ли ти е? – пита момичето и слага малката си ръка на челото му.

-       Не – надига се и изведнъж му се завива свят.

Миг по-рано миришеше на въглени и опърлено месо.

Отпуска се бавно на една страна, затваря очи и поема въздух. Вече не чува реката, а един безкраен писък. Чужда страна, роптае той и се оглежда обезнадежден наоколо. Вече няма цвят в нищо.

-       Гладен съм!

Само да знаеше накъде води Подземието... Трябва да намери друг вход. Мисли си, че може да е в горичката, която се вижда в края на долината. Ако гледам само в далечината, повече няма да ми се вие свят, казва си той и оставя погледа му да си почива насред царевичната нива в далечината. Пред нея червено петно от макове, които се поклащат в битка със студения вятър. Виждат се и сини планини, над които се е спуснал порест облак.

-       Хайде напред, че не остава много! – надига се и потегля, гледайки в краката си.

Няма нито дървета, нито храсти, зад които да се скрият. Постоянно се оглеждат наоколо. Петруц отново плаче и той веднага го вдига на ръце, въпреки че му омекват коленете. Така поне могат да се движат по-бързо. Йоана се справя по-добре от него и не плаче, обаче си личи, че и нея я измъчват гладът и умората. Тялото на Роми е напрегнато, върви напред като стрела, противопоставяйки се на всички препятствия в пепеливо оцветената долина.

По земята вижда превърнали се в пепел елхови шишарки и обгорени камъни. Пред тях слънцето с изтърканата си белота ги следва равнодушно и продължава да се търкаля над черните хребети на хълмовете.

Има само една свободна ръка, с нея проверява дънерите на най-дебелите дървета и знаците по кората им. Повдига клоните им с крак и опитва да усети с ходилата си къде земята е по-неотъпкана.

Най-сетне намира мястото, защото е очевидно. Хората са забравили да скрият следите си. Кара децата да слязат. Провира се и той и дърпа дървения капак.

В тунела е тъмно, чува гласове и надеждата му се възвръща. Начертава в ума си трасето и си дава сметка, че по повърхността са стигнали по-лесно до това място. А какво ако галерията не се беше срутила... Усещането все още е живо в дланта му, животът напира да излезе, приклещен там под ребрата. Става му лошо, стените на тунела почервеняват, пищенето в дясното му ухо се връща и го оставя без дъх. Отдръпва се встрани и повръща, превит, подпрял се с една ръка на стената на галерията.

-       Роми!

Прави им знак, че е добре, но повръща отново и пада на колене. В челото си усеща студения зид, но не му понася миризмата на изхвърлените вътрешни течности и се изправя. Опитва да не мисли за нищо друго, освен за пътя.

Придържат се зад хората. Мирише на газ. Някой е напоил твърде много кълчищата на факлата, която виждат пред себе си. Тунелът е по-широк, разширява се постепенно и пътят пред тях е неравен и се изкачва стръмно. Главите на тълпата са като някакви цветя, които се полюляват и търсят слънцето. Гласовете се смесват оживено, смехът на едно дете изпълва галерията. Блясъците на факлите и на кандилата образуват широк пояс от жълти трепкания, които шуртят нагоре-надолу по навлажнената стена. Въздухът е кисел и тежък, усеща се като шепа пръст в гърдите.