Случаят ББ

         Както обикновено, заподозрян номер едно е съпругът. Първо него го посещават.

         Решението изобщо не е изненадващо, в световен мащаб между 40 и 70% от убитите жени са  жертви на домашно насилие. В страната нещата изглеждаха толкова обикновени, че дори не беше ясно колко са обикновени, защото жените изобщо не говореха за това.

         За съжаление достигаха до тази информация по драконовски пътища. Броят на жертвите нарастваше година след година. Миналата година бяха имали 244 случая, тая година 251 – само от разрешените, разбира се. И въпреки че опитите за убийство бяха намалели, поне на хартия, от 361 на 335, бяха започнали да зачестяват случаите на побой или телесни повреди, причинили смърт, от 44 на 53. Поне случаите на изнасилване изглеждаше, че са спаднали от 918 на 883, илюзия, със сигурност.

         Истина е, че жените мълчат. Мълчат и когато ги попиташ невинно, колкото да подпомогнеш там някаква статистика. Срам ги е. Страх ги е. Правосъдието е сляпо, буквално. Много неща се разрешават с химикалката, защото, ами, просто е да подпишеш ограничителната заповед. 

         Едно е сигурно: когато не мълчат, жените са заставени да мълчат. Всичко изглежда добре в живота и във филмите. Всеки си гледа него си, докато замирише на медиен скандал. Жените ги сполетява с или без заповед, стисната в ръцете.

         Тогава се появява тя, Грета, с мотива, че е жена и че би разбрала по-добре как мислят жените. Никой не придава особено значение на отдела. Не е героиня за никого от тях. Убийството е мръсна работа. Онова място, където вони на слабост и на смърт. На кого му доставя удоволствие? Сферата им е кражбата, нещо очевидно, ако хвърлиш едно око на „Статистиката на основните дейности, извършени от Румънската полиция“.

         Грета е видяла много в живота си. 15 години откакто работи в полицията не е присъствала на такава сцена. Цялата стая смърди на ацетон и кокосово масло – една смесица, която ѝ обръща стомаха. Кичури коса висят от полилея. Заплетени са много прецизно, знак, че който го е направил, има необходимата сръчност. Някой стилист? Грета отбелязва всеки детайл, въпреки че ѝ е гадно да се слуша след това. Изглежда като съобщение. Сложил ги е там, сякаш нарочно – кой трябва да ги види? Какво е съобщението, което изпраща? Тия орнаменти са за очите на жертвата или за разследващия? След един клик лентата се размества отново. Грета трудно се въздържа:

-  Лайняна техника.

Не се осмелява да каже на Карла какво ѝ минава през главата. Например как тия бяха напъхали половината от инвестицията в джоба.

- Може да пише в инвентара три бройки. Къде ти, трябва да ги пазиш като очите на главата си да не се повредят, да не изчезнат и така нататък. Истинско неудобство, кълна се. С това оборудване от три леи ние трябва да работим, да даваме резултати, да не кажат, че сме продажници.

Да, с това трябва да работи тя, да бъде ефективна. Разтърсва диктофона още веднъж. Поема си въздух, затваря очи, визуализира, продължава: жената изглежда да е някъде около 40-годишна. Носи чифт къси, златни обици, обувки с тънък ток и зелени каишки, розова мини рокля, от едно парче плат, прилепнала по тялото, с три четвърти ръкави. Престъпление? Ако е, няма следи от борба, знак, че жертвата познава нападателя си. Не изключваме самоубийство.

-   Интересно облекло, ти какво ще кажеш?

-   Може да е проститутка.

И Марк е старо куче в бранша, прясно прехвърлен при тях в „Убийства“. Вероятно политическо решение. Грета знаеше това, надуши го още когато влезе в офиса. Веднъж на четири години можеше да осъмнат с друг шеф. Правеше каквото трябваше да се прави. Правеше се на глупава, за да не се набива на очи. Искаше мнението му, правеше се, че го зачита. През оная работа ѝ беше за неговата експертиза, откакто го помоли да ѝ даде лампата, а тоя ѝ връчи спрея – как, по дяволите, ги е объркал, все още не ѝ е ясно. Изглеждаше като човек, който знае как да се нагажда, така че понякога го караше да гадае професията на жертвите. Един вид лотария. Но Марк не блестеше и в това. Не изглеждаше да има някакъв талант; беше там благодарение на „великодушието“ на един чичо, също работещ в полицията, в инспектората, който пък от своя страна имаше някакъв първи братовчед по министерствата – горе-долу това.

Не я интересува родословното дърво на фамилия Лупеску. Така е навсякъде, научаваш се да живееш с това и с времето вече дори не им търсиш сметка. Стига да я остави да си върши работата, не ѝ пука кой е той, чий човек е и какво иска – а този поне си гледаше неговата работа. Сега я интересува едно-единствено нещо: коя е жертвата. Каква е нейната история?

-       Ще ти се стори странно, ама според мен е облечена така нарочно. Виж колко спретнато стои всичко по нея, като за корица, сякаш е извадена от гардероба.

Прясно късо подстригана, жената има изписана усмивка на лицето, сенки в неутрални цветове, обеци, перфектно подредени по меката част на ухото, единият крак изпънат, другият свит в коляното, сякаш позира, а между пръстите си стиска здраво чанта. Прясно лакираните ѝ в коралово нокти блестят като камъчета на дъното на вода.

Грета прави последна бележка и излиза набързо от хотела. Едва чакаше да поеме глътка въздух. В онзи ден пътят до вкъщи ѝ се стори по-дълъг от обикновено. А имаше да направи още една спирка. Днес навършват първата си година заедно и ще празнуват, без значение колко мизерен беше бил този ден.

Щеше да си вземе една хубава баня. Баня с пяна, да, това беше перфектният претекст. След като си сипе чаша вино и налее и на любимата си, Грета си развързва езика. Не можеше повече да го държи в себе си. Беше твърде нелепо.

-   Казвам му, че изглежда като извадена от гардероба и знаеш ли какво ми вика? „Дъщеря ми има една такава кукла“ и се смее дяволито.

Грета прави пяна, размахвайки ръце и мърмори на фона на плискането на водата.

- Разбираш ли какви лайнари? След всичко това накрая и ние я унижаваме. Чуй името за досието: „Барби Белведере“. Защото уж ББ е лесно за запомняне.

Карла плюе обратно глътката вино. Сумти от смях. Не може да се сдържи. Грета продължава да размахва ръце, мърморейки:

-Чуваш ли, до второ нареждане, демек до разпознаването на жертвата, ще я наричат Барби. Нямат и капка срам. Барби Белведере! ББ. Какви слабоумници!

Животът е неин

Дори да тръшкаше онази врата, не би могла да бъде затворена. Хваща мопа и търка, бута напред и се връща обратно. Обува си чорапи, за да не оставя следи и се свива на стола. Вратата се открехва. Отказва се. Изпива последната глътка кафе, разводнената, кадифена утайка остава като филм върху езика ѝ и ѝ драска гърлото. Дъвче. Можеше да се махне, едно движение с ръката и вече нямаше да има нищо. Не иска. Трябва да затвори лаптопа. Твърде далече е. Не иска повече да слуша за правото на жената да взема решения за собственото си тяло.

- Толкова омаловажаващо е всичко това. Тялото, сякаш сме само тяло.

Облещва очи, но нищо не казва. Оставя мрежичката на земята и от нея изпадат два портокала – малки, кръгли, презрели.

-  Направи ми сок.

Каква тъпотия е това. Ако можеше, би излязла на улицата да вие като Фира, „лудата на селото“, със свлечен под коленете чорапогащник. Да вие пияна, преситена от подигравки, от работа на гратис, от едно парче хляб и изветряла бира – как да не излезеш след това до магазина на ъгъла, да изпиеш една студена, от тия по две леи, да вземеш и да пиеш.

-   Да се глезиш, момичето ми, да се уважаваш, момиче, да не се оставяш.

Единствените хора, които заслужават да бъдат чути, са онези, които никой вече не иска да слуша. Така ги знае и тя нещата сега: напълно напразно. Дори дяволът вече не я вижда, сякаш е в отшелничество, никой не я търси вече. Дали защото не искат да виждат колко ѝ е скапано, или за да не си напомнят, няма и значение. Марчел вече не може да остане да пие до сутринта, нито Влада може да пуши необезпокоявана, нито Корнелия вече си има приятелка за концерти и почивки, бе им се разрушил фън шуя. Сега вече никой не я търси. Дали изобщо се сещат за нея?

-   Не е на разположение, тъкмо роди.

Сякаш ги чува.

Цялата е в повръщано и ѝ тече мляко от гърдите, кърви, сърби я, страх я е да заспи и не спи, вече и не пие, не пуши, не може да стои, не може вече да си тръгне, вече няма живот, както биха казали всички.

-И тогава защо тези слабоумници говорят за правото на жената да се разполага със собственото си тяло? Защо право над тялото, когато всички знаят, ама не си признават лайнарите, че не става дума само за тялото, че всъщност борбата е най-вече с психиката? Че едно дете ти променя живота, начина на съществуване, рутината, навиците, всичко, не само стройната фигура!

-  И ти пак за стройна фигура говориш.

-Защото ми е промит мозъкът. Вместо да си мисля, че вече нищо не мога да правя, ама нищо, което правех преди, аз стоя и си гледам сланините в огледалото и се сравнявам с не знам си кой.

Анджела вади утайката изпод нокътя си, прехвърля я от един пръст на друг, бърше я в дрехата си, кашля. Не може да изкара от мислите си тези стерилни, безполезни дискусии, тази ненужна борба за тялото. Мрази, че са сведени до толкова. Знае, че ако постави въпроса с подобни доводи, борбата на жената е загубена от самото начало, защото нейната борба е само с една част, с един атрибут, с някаква приумица.

-Всички жени трябва да излязат на улицата и да викат: животът си е мой! Мой и само мой!

Не иска борба за тялото си, нито за ума си, не просто правото над една ръка или един крак, не, за всичко, за цялото ѝ същество, за цялото ѝ съществуване. Ей за това право би викала до последния си дъх. Животът си е мой, би викала, аз решавам за собствения си живот.

-  Това е единственото право, което си заслужава, за което всяка жена се бори. Не за да се облича с панталони, да поноси някой парцал, не за червени червила и направени нокти, не за разголени или облечени гърди, на кого му пука изобщо? Жените искат да решават за съществуването си, за това кои са те в света, накъде могат да хванат – защото, когато имаш дете, вече не можеш да хванеш накъдето ти падне. Искат да кажат единственото нещо, което имат да кажат, ето това: аз казвам коя съм, кога искам, как искам, колко искам, защо, моя си работа, аз решавам за моя живот. Да отнемеш правото на жената на аборт означава да ѝ отнемеш правото да решава как ще изглежда животът ѝ оттук нататък. Не тялото, животът! Животът си е неин!

-  Мой, наш, на всяка, и ние решаваме как да си го живеем, никой няма правото да ни казва как да го правим, правим го както искаме ние, с или без деца, с или без мъже, с или без каквото и да било, да върви по дяволите това с тялото, то е просто прах в очите!

Хваща нервно чашата, изпива една глътка сок и тръгва към килера.

-   Къде е оная тъпа отвертка? Спри тая дяволия, че не мога повече да я слушам!

Залавя се да поправя нещо из къщата, за да се успокои.

-   Проклети вехтории!

Малките ѝ стъпала се набиват по пода.