Щастието е тогава, когато тя има пространство само за себе си. Когато тялото и умът ѝ са заедно, на едно и също място, плътно прилепени, без пукнатини.
Щастието е тогава, когато се разхожда сама по улицата.
Когато може на воля да разглежда къщи, блокове, улици, зидове, безистени с мръсни стени, но най-вече лицата на хората, които не знаят, че са наблюдавани: ядосаната жена, гледаща някъде в празнотата, докато бърше носа на плачещото момиченце до нея. Момичето и момчето, които се целуват в движение, кучетата им, които наперено пристъпват наляво-надясно.
Всичко може да се превърне в снимка, казваше татко ѝ. Сядаха на големия площад на града, докато чакат нещо да се случи, мълчаха и наблюдаваха движението наоколо. Той пушеше цигара и подготвяше апарата си, за да улови най-красивата снежинка. Тя си представяше всякакви пътувания, в които да тръгне само с него или дори сама. Имаше едно затихнало спокойствие, невъзможно у дома, възможно само тук, сред десетки непознати. Друг път вървяха по полето и тогава откриваха с удивление, че едно толкова голямо, монотонно и покрито в бяло пространство може да бъде перфектният кадър за връхлитащото кацане на гарваните, за игривите подскоци на някакви кучета или за някакви пластмасови манекени, появили се там от нищото.
Реалността е поредица от образи, които можеш да подредиш в какъвто ред си поискаш, казваше ѝ той. Реалността е такава, каквато я искам аз, разбра тя.
Щастието е в един червен фиат „Панда“, когато Тудор кара бързо и обсъжда маршрута за утре, този за неделя, този за понеделник. Предвиждат се масивни снеговалежи и тя много лесно може да си представи белите, студени планини и техните топли тела, промъкващи се сред скалите.
Щастието е в това, че ще имат три дни само за себе си. Щастието е да си тръгнеш и да се върнеш, когато поискаш, с когото поискаш; и мислите ѝ биват прекъснати от внезапното докосване на мъжа- отговори, телефонът ти вибрира - тя трудно идва на себе си, Йоана - дванадесет пропуснати повиквания, чете съвсем ясно. Кога ли е звъняла и защо, тревожи се тя, докато чака да чуе дъщеря си. Веднага, от другата страна, гласът изстрелва бързо: идвай вкъщи, мамо, Нана е приета в болница!
Какво правим? - мърмори Тудор, дори не звучи като въпрос, който очаква отговор, защото знае вече какво трябва да се направи, и тя си мисли същото. Ругае тихо, случва се и така понякога – денят, който изглеждаше, че ще завърши мирно, изведнъж се превръща в тесен тунел, в който няма въздух и всяко движение е блокирано. Какво по дяволите се е случило, че да извика линейка? Сякаш не ѝ беше повтаряла хиляди пъти, че отиде ли в болница, това е сигурна смърт, по-добре вкъщи, няма толкова микроби, отиваш с нещо и излизаш с кой знае каква инфекция. Стой спокойна, няма да умра толкова лесно, ще видиш, смееше се тя, а сега ние какво правим? - кара се в главата си със старицата, нямаш и капка ум, мамо, би ѝ казала, обръща се да погледне към Тудор и пуфти, остави ме пред Окръжната болница, моля те, добре че не бяхме успели да излезем от града.
Би могла да състави цял каталог с реплики и образи, които са ѝ съсипвали дни, месеци или дори години, не е свикнала, всеки път е еднакво изненадана, че нещата могат да се променят толкова бързо и че няма никакъв начин да бъдат контролирани.
Бременна си, ще го задържиш ли?, и тънките, оцветени в цикламено устни на лекарката.
Излез оттук, правиш ѝ лошо, и погледът на майка ѝ, когато я видя да плаче до почервенялото от толкова много писъци бебе.
Да заминем заедно, ние тримата, да заминем, и успокоението в гласа на Ади, говорещ за неща, невъзможни за нея.
Сега, гърбът на Тудор, отдалечаващ се бавно.
Остави нещата да текат, Лея, остави ги да идват, Лея, ти не си Господ, казваше ѝ татко ѝ, но тя нито искаше това, нито се нуждаеше от него, нервира се и чете с шепнещ глас: Забранено за придружители.
Къде си, мамо? Къде си в тази грозна сграда, която ме държи на разстояние, отвън, а някои ги поглъща отвътре?
Вижда бяла врата, зад която предусеща неспокойствие и мирис на хлор, чува сирените и шумът им не е носител на надежда, както я бяха лъгали, когато беше малка. Това е звукът на страха, доказан факт; ако остане там, няма да излезе освен мъртва, минава ѝ през ума, но как да я измъкна, след като дори нямам право да вляза?
Какво правиш сега, принцесо Лея? – би я попитал татко ѝ, ако беше жив, така ѝ казваше, принцеса Лея, и на нея ѝ харесваше, точно както ѝ харесваха плитките, навити на охлювчета около ушите ѝ, летните роклички и ръцете му, които сплитаха косата ѝ. Какво правиш?
Трябва да вляза, казва тя на портиера и пристъпва навътре, бих искала да получа информация за една пациентка, приета е днес, това е мама. Звучи странно тази блага дума, майка, поставена върху състареното и вдървено лице на жената, която назовава така. Дори странно, МА-МА, късмет, че празният ѝ поглед пресича всяка мисъл: фамилия, собствено име, възраст, да, някой ще ви потърси, когато знаем повече. Моля ви.
Чакам, казва тя на Йоана, опитвайки се да свикне със звуците, със смеха на медицинските сестри, които маршируват по коридорите, в своите тесни и прозрачни престилки, толкова много бели стени и пак е тъмно.
Чакам, казва тя на Йоана, а тя я мъмри, по-добре искай някакъв телефонен номер и си идвай вкъщи, звънни по-късно, и тя би го направила, но няма с кого да говори.
Код червено е, после жълто, после пак червено, всички тичат насам-натам, съзира по нещо през вратата, която се затваря-отваря, по-късно се решава да излезе на двора, някой ще я намери, ако има нужда.
СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, пише със светещи букви, а тя срича наум, по няколко пъти, като заклинание, но нищо не прогонва страха, който се прокрадва постепенно в тялото ѝ: пръстите ѝ изтръпват, свива ѝ се гърлото, стомахът ѝ се преобръща.
Кажи ми още веднъж какво стана, защо е отишла в болница и защо си я оставила там?, умолява тя Йоана. Гласът ѝ е слаб и не схваща, само нещо свързано с подутия крак. Но нали е така от месец, бяхме до личния лекар, възпаление е, ще отшуми – така каза тогава. Каза, да, но днес се ядоса и извика линейката, какво искаш да направя?, звънях ти десетки хиляди пъти, не вдигна, замина и толкова. Следователно вината беше нейна. Никой не казва това, престани, ядосва се дъщеря ѝ, преди да затвори телефона: прибирай се у дома, и без това никой няма да ти обърне внимание!
Не за първи път усеща, че не я виждат, че се изпарява в очите на другите, разпада се, сякаш тялото ѝ се страхува да заеме някое ясно определено място. Понякога дори Йоана не я вижда и се блъска в нея из къщата, дори хората в книжарницата – затова подскачат уплашени, когато се обърне към тях учтиво: бих ли могла да ви помогна? Ако викаше, ако размахваше ръце и крака като корабокрушенец, ако виеше, ако…
И това ще мине, казва си изведнъж, полумрак е в големия двор, пълен с линейки, гласове и аларми се смесват в главата ѝ, прозорците със сини неони я плашат, отвъд тях има очакване и смърт, но тя ще бди оттук.
Какво не можеш да простиш на майка си?, попита я веднъж Ади, след като вече си беше заминал от страната и не си спомняше от него нищо друго, освен някаква блага кротост, без да свързва благостта с конкретни черти. Сякаш онзи човек нямаше да бъде центърът на нейната вселена, бащата на детето ѝ, нейният съпруг някога, отдавна. Блокира, ъъъ, не знам, не мисля, че... Въпреки че сега би могла да направи списък с нещата, за които би могла да я упрекне, може би да ѝ прости, по азбучен ред:
Властността,
Арогантността,
Подозренията,
Критиките,
Презрението,
Егоизмът.[1]
Но не е моментът, казва си тя и търси с поглед нещо, за което да се улови; не вижда нищо освен сградата-месомелачка, мама е вътре, а аз трябва да се погрижа за нея.
„...наоколо едно спокойствие, достатъчно просторно, диша със собствената си уста“ – това са думите, написани на една стена в двора, чете ги и им се радва. Някой е стоял и е чакал, точно както прави и тя, а после е написал този стих или каквото и да е това.
Всеки се справя както може. И тя бленува с отворени очи. Дълго време след като баща ѝ почина, си го представяше до себе си, как си говорят двамата – това е защитен механизъм, обясни го една докторка на майка ѝ.
Мечтаеше така, откакто беше малка. Спеше в стаята си и си представяше неща. Най-често беше момиченце със сплетена на две плитки коса, с чисти и бели зъби, първа по рисуване, първа по математика, първа във всичко. Учителите я хвалеха пред класа, а майка ѝ я прегръщаше и казваше: да, тя е моята дъщеря, Елена.
Или си беше у дома и майка ѝ ѝ четеше приказка, галеше я нежно, играеше си с косата ѝ, завиваше грижливо краката и кръста ѝ. Или отиваха в парка и я люлееше на люлката. Или правеха заедно куклен театър.
Не казвай нищо, те не трябва да знаят, казваше ѝ строго всяка сутрин, преди да тръгне за детска градина, и тя плачеше още по-силно. Елена, децата ще си помислят, че те фаворизирам, ако разберат, че си моя дъщеря. Макар да не разбираше какво е това да фаворизирам, в крайна сметка успяваха да излязат през вратата, нервни и тъжни.
И когато плачеше, друга учителка идваше до нея, когато не можеше да заспи следобед, друга възпитателка седеше до леглото ѝ, когато приключваше първа заниманията, някой друг я хвалеше. Майка ѝ винаги беше заета с останалите деца. Майка ѝ, на чийто корем спеше нощем – голям и мек корем като на плюшена играчка – не беше майка там. И после, един ден, едно момче се изсмя: каква дебелана е нашата учителка, дебелана, дебелана, казваше то и всички се кикотеха, докато тя не отиде при него и не го прасна през устата с едно голямо парче лего.
Не те е срам, Елена, ще стоиш в ъгъла цял ден! Госпожата майка-учителка изобщо не я отрази до вечерта, когато се прибраха у дома и вече никой не трябваше да се преструва. Защо си толкова лоша? – идеше ѝ да я попита, но премълча, защото майка ѝ нямаше време за отговори. Така че си измисляше хубави образи и си градеше приказки.
Направи същото и когато се влюби в един съученик. Беше по-просто в бленувания живот, отколкото в реалния. Достатъчен ѝ беше един жест, от който да завърти цял филм. Въртеше го в главата си и това я правеше щастлива.
Съсипана съм, каза на майка си в един момент. Вече беше в гимназията, когато си даде сметка, че не може повече да излезе от своята тайна реалност. Харесваше един съученик и блокираше, заекваше, изчервяваше се, всеки жест и всяка дума се усложняваха в някаква хаотична бъркотия, когато беше в негово присъствие. Съсипана съм, каза ѝ пак, плачейки. Бяха на масата и майка ѝ започна да плаче и тя. Тогава я намрази за първи път. Но едва наскоро, когато гледа към Йоана, започна да проумява онези сълзи, безсилието. Нейното мълчание, понякога презрението ѝ. Къде ли се крие момиченцето отпреди?
Ще бъде добре, трябва да бъде добре, казва си тя, а една ръка се отпуска върху рамото ѝ като милувка. Може би точно от това има нужда и тя, от докосването на някой, който ѝ е скъп. Но Тудор не е тук, Йоана я няма тук, тук е само младежът от деветия етаж, който се премести миналата година в техния блок и който я поздравява учтиво, сякаш я познава и би могъл да ѝ бъде приятел.
Съседи сме, добавя той и тя кимва, Разван, казва той и протяга уверено ръка. Елена, отговаря и тя тихо, не харесва как звучи собственото ѝ име, само майка ѝ я нарича така. Иначе – Лея, Лея, и се улавя, че му обяснява това, въпреки че не е възнамерявала, но думите се леят с лекота. Всеки разказва за своя болен, без напрежение и без страх, с непознатите е по-лесно.
И все пак, как може да бъде добре, когато животът на майка ѝ е станал нейният собствен живот, когато животът ѝ е домакин на живота на майка ѝ?, пита се тя, докато говорят за Алцхаймер и рак.
И най-напред усеща някакъв тлеещ гняв, който бързо я задушава. Не си позволява да мисли така, не е редно, „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.“[2] – толкова често е чувала това от майка си, сякаш тя се е страхувала, че Лея няма да го направи, сякаш не се беше убедила, че няма да си тръгне от нея, че ще е там, че ще направи каквото е нужно.
И аз се грижех за теб, когато беше малка, ѝ беше казвала тя, и гневът, и вината, и страхът, всичко е свито на топка, бунтува се, иска да излезе, но за момента разяжда стомаха, разяжда сърцето, разяжда. Отвън нищо не се вижда, отвън нещата изглеждат почти нормални.
