Глава първа, (вметка) Не бива да се отдалечаваме от земята

През остатъка от вечерта заедно с Пол и приятелите му се опитвахме да разгадаем една загадка. „Кога Лондон се е превърнал в града, какъвто го познаваме днес?“, питахме се всички.

Повечето от нас бяха дошли тук да сбъднат някаква непостижима мечта, да разклатят поне малко неумолимостта на съдбата. Градът обаче ни изваждаше един след друг от заблудата на непоклатимата ни убеденост. Бяхме единодушни, че тук наистина се диша трудно, че пазарът на труда расте неудържимо бързо и иззад завесата дебне рецесия. И че ще става по-лошо. 

Мъжът, който седеше отдясно на Пол, изненадващо се беше върнал в изпълнения със слънчева надежда Лондон преди няколко години. Говореше за „Проект „Времето навън“ – инсталация на датско-исландския творец Олафур Елиасон. 

Галерия „Тейт Модърн“, в чиято Турбинна зала Елиасон бил решил да окачи изкуствен, но въпреки това пламтящ източник на неугасваща топлина, била отворила врати само няколко години преди това. Елиасон, запленен от светлината още от студентските си години, създал огромно слънце, задвижвано от стотици светлини, и го обвил в сладка мъгла – смес от захар и вода. Посетителите имали възможност да се излегнат под слънчевата илюзия и да наблюдават отражението си в инсталираното на целия таван на залата огледало.

По време на подготовката на изложбата творецът раздал на служителите на галерията кратък въпросник, а впоследствие отговорите се появили в съпътстващия каталог. „Някое природно явление повлияло ли е озеаемо на житейския Ви път?“, гласял един от въпросите.

Мъжът отдясно на Пол тогава бил в Лондон на обмен и негостоприемните английски зими му напомняли колко много му липсва слънчевата Калифорния. Понякога се чувствал толкова ужасно, че изпълзявал от леглото само за да отиде да легне под изкуствения гигант и да усети топлината под плътно затворените си очи. Останал за постоянно в Лондон и немалка роля за решението му изиграло временното Слънце. 

За пет месеца инсталацията на Елиасон била разгледана от над два милиона посетители. Според мнозина „Проект „Времето навън“ бил единствената изложба, заради която огромната зала изведнъж заизглеждала твърде малка. Помня много добре. Влязох в залата през страничния вход, така че нямах представа какво ще видя вътре. Първо съзрях стотици лица, обърнати към кървавочервено небе. Оттенъкът на цвета му напомняше за онези няколко секунди, преди ослепителната жар да се превърне в мощна експлозия. Лицата се къпеха в златно сияние, тук-там някой сочеше нагоре и описваше с жестове нещо огромно. Макар слънчевите лъчи да не бяха истински, струва ми се, всички станахме свидетели на малко чудо. В края на краищата загадките съществуват само за да се решим да възприемем събитията отвъд границите на собствения ни свят, нали така? Това, което е странно за един, за друг може да бъде съвсем банално. 

Стоях там и усещах как светът наоколо се променя – е, преувеличавам малко, разбира се. Казват, че някои хора прекарвали цели дни при него, при Слънцето; не искали дори да си помислят, че някой ден ще дойде краят. Други имали чувството, че трябва да изповядат всичките си тайни, да извадят от себе си привидно страшни неща, докато е време. Един мъж в Турбинната зала ми довери, че вече от години разговаря с изчезналия си баща. И за да не му се налага да се обяснява за разговорите, казал на приятелката си, че не познава татко си. 

Когато по-късно в Лондон отвориха клон на Missing Persons1, веднага се сетих за Турбинната зала. Може би Слънцето на Елиасон ни беше свързало, понеже за разлика от онова на небето можехме да бъдем истински, зловещо близо до него. Беше засенчило природата и бе дало на хората усещането, че са много близо до свръхестественото.

С Альона седяхме на една ръка разстояние от Меридиана2. Влиянието му ни покровителстваше – създаваше място, здраво закотвено във времето. От историята обаче бяха успели да се укрият и Богарт и Бергман във филма „Казабланка“. Каквото и да става, споменът за любовта ще остане: „Винаги ще имаме Париж“. Ще ни остане обгърнатото от времето бъдеще. Разпростира се във всички посоки на света, безспир, докато не стигне границата, отвъд която сферата на влияние на меридиана свършва, където силата му вече не превъзмогва нищо. Часовите пояси смилат каквото им попадне, удължават сутрините и съкращават следобедите, отхапват от вѐчерите толкова, колкото им се иска. Хвърлят сянка върху една част от полукълбото, до момента, в който други я поемат. Но докато имахме твърда почва под краката си, нищо от споменатото не важеше. Нито горе, нито долу. 

– Не бива да се отдалечаваме от земята – прошепнах на двете ни сърца, скрити там, където започва и свършва времето. Альона ме целуна и каза, че ще пуснем корени тук. Каза, че ще ги свържем едни с други. Това е едно от най-красивите изречения, които си спомням.

Глава първа, III. ритуал за посветени

Човек (често става дума за жена) се ражда за втори път в мига, в който реши да не бъде обект на натрапчив поглед. Когато реши да бъде този, който гледа. Да бъде част от неписаното съглашение за среща на два чифта очи, на консенсуална еротика. 

За мъжките погледи, от които няма спасение, в литературата е писано много. Биват хвърляни върху жените отзад, въплъщават несподелеността. Наблюдателят извършва воайорско проникване в личния свят. Един поглед може да сложи началото на цели животи – било тези, в чието създаване пряко участват и двамата актьори, или онези скритите, въображаемите. Завземат цялото пространство на въображението, докато човек почти забравя, че става дума за отношения, в които е сам. 

Когато започна да описвам Альона, която срещнах онази вечер в Сохо, няма да описвам красотата, съществуваща само за да обясни завръзката, смисъла на историята. Когато се върна обратно в „Суифт“ на „Олд Комптън Стрийт“, се връщам към изучаването на една история, затвърдена чрез повторение. Защото важността на Альона възникна, и всъщност продължава да се възпроизвежда, чрез проиграване отново и отново на жестове и ненадеждна памет. Искам Альона да бъде виждана през моите очи. Тези, които остават живи, в крайна сметка са тези, които могат да разказват. Историите съществуват главно в ръцете на разказвачите. Очарованието на Альона се изразяваше в особената стойка на тялото – ефект, с който тя винаги е била наясно. В изящното накланяне на главата, чрез което проявяваше емпатия. С него съобщаваше: „Това, което казваш, ме докосва“. Жена наясно със себе си.

Мъжът би могъл да напише, че е влязъл и докато се е подпирал на вратата, е зърнал самотния силует на Альона в ъгъла на помещението. В „Суифт“ – бар с име, произтичащо от идеята за пространство с ограничено време и непрекъснат поток от хора, – неговият силует влиза първи. Альона забелязва приближаващата се сянка, обръща се към нея и така дава ход на събитията, които ще кулминират в трагичната ѝ смърт. Мъжът безмълвно сяда при нея; двамата са обгърнати от тъмния интериор, който напомня декадентността на ар деко и е типичен за ноар филмите.

Мъжкият поглед вероятно не би могъл да разграничи Альона от опасността, която тя трябваше да представлява. Имам чувството, че съм започнала да го разбирам напълно едва когато се върнах там отново. Мога ясно да назова онова, което преди бяха само неясни, тревожни бръчки.

Чувствам, че ме следят. Така се чувствам и когато съм сама. Жените често не могат да се отърсят от това усещане, усилията са безполезни. Женските тела съществуват като угроза и последваща покана за наказание за всичко, което представляват в обществото ни. Те са под непрекъснатия надзор на институциите, хората и езика. Всички до един сякаш чакат момента, в който тялото ще престане да покрива очакванията; ще започне да линее и да увяхва. Стареещото тяло е също толкова опасно, колкото тялото, което се променя, бунтува се срещу езика, хората и институциите. Върху женските тела сме изградили цели общества. 

Универсалните кулиси на баровете имат свойството да пренебрегват нюансите, да не ги взимат под внимание. Но си казвам, че е трябвало да срещна Альона именно там; на никое друго място срещата нямаше да осъществи потенциала си. Баровете имат своя история. Така започна нашата.

Известно време крадешком наблюдавах Альона. Четеше книга. Едва онази вечер, докато я гледах, нещо трепна в мен. Няколко дни след запознанството ни попадам на статия за мистериозното туптене на сърце, идващо от космически облак газ. На пръв поглед в облака няма нищо тайнствено. На втори обаче – да. Вътрешността му бие в ритъма на съседната черна дупка. Под гама-лъчи двата обекта изглеждат свързани по необясним начин, създават връзка през светлинни години разстояние. Съвсем естествено, веднага свързвам тези две събития в главата си. Срещнах Альона и нещо трепна в мен. Ехо от космическото събитие. 

Альона вдигна глава от книгата и погледна към мен. Усетих върху себе си погледа ѝ, какъвто най-вероятно само допреди минути тя бе чувствала върху своето тяло. Когато срещнахме погледи, долових на лицето ѝ едва забележима усмивка. Нито една от нас не извърна поглед. Усмивката ставаше все по-широка, Альона сбърчи нос развеселено. Пъхна кичур коса зад ухото си, неуверено погледна към книгата. Когато върна погледа си към мен, кимна към празното място до себе си. Не забрави да повдигне въпросително едната си вежда.

Глава шеста, III. История, която си внушавам

Виждам у Джон нуждата да дене някъде болката, просто да я скрие. Аз самата направих нещо подобно в Лос Анджелис. 

– Накрая без друго ще трябва да спреш да чувстваш, иначе не става. Било то с мен, или без мен. Никой не те пита какво не искаш да чувстваш. Важното е кога. Ако сега престанеш да чувстваш всичко, животът ти ще се подреди, вярвай ми. В противен случай ще унищожиш повече, може би ще унищожиш абсолютно всичко. – Замълчавам. – Отворѝ очи – прошепвам. 

Джон наистина отваря очи, скептичен е към ситуацията и посоката, в която тя трябва да се развие. Туптенето на сърцето мъничко забавя темпо. Джон се поокопитва, отпуска се.

– Години наред съм се придържала към това изречение и вече не ми въздейства, така че може би е време да го предам нататък.

Туптенето на сърцето отново се забързва, този път на моето. Няколко пъти прескача, сякаш усеща, че му взимам нещо. 

– Казваш, че собственият ти живот вече не прилича на история. Опитай да го обърнеш наопаки, с главата надолу. Кажи си, че това е само история, която си внушаваш. Нито дума повече. 

– Да кажа, че това е история, която си внушавам? – пита Джон вяло, беше ясно, че идеята изобщо не му се нрави.

– Точно така.

– Това е само история, която си внушавам. А сега какво?

Скептичността на Джон внезапно е заменена от детско любопитство; виждам го. Сърцето ми радостно се разтуптява.

– Сега ще си повтаряш това изречение наум, ако ще и сто пъти, докато не започнеш да вярваш в него. 

– Това е само история, която си внушавам – промълвява Джон; между история и останалата част на изречението прави пауза. Ставам и отивам до ключа на лампата. По време на това кратко действие го чувам да казва изречението още няколко пъти, всеки път малко по-решително отпреди.

– По-добре ли е? – питам.

– Значително – отговаря удивено Джон и в тъмните му очи проблясва малко светлина. В този миг нещо у него се променя, друго е. Изглежда – макар, разбира се, да не е възможно, – че под влияние на изречението лицето му започва да разкрива погребани тайни. Следи от тъга, радост и копнеж. Изведнъж по него се появяват бръчки; не са много, но са там. Джон Смит придобива лице, пълно със собствен живот. Отвътре несъмнено се случва нещо подобно. Силни емоции заливат Джон, след години искат думата. Той едва забележимо трепва; чувам плиткото му дишане. Усещам спокойствието му, затишие пред буря. В апартамента цари пълна тъмнина. Хващам ръката му и го дърпам да седне до мен на пода.

Мълчи още няколко минути и след това ненадейно ме пита къде съм попаднала на изречението с историята. Струва ми се глупаво да кажа, че то, изречението, ме е намерило. Все пак изреченията не умеят такива неща. Затова отговарям:

– Не знам, с мен е от цяла вечност. 

Отивам до прозореца и разтварям леко завесите; тъмнината е неприятно вездесъща и поглъщаща. До мен достигат отблясъци от лунното сияние. Виждам ярко светещи звезди на небето.

Джон вероятно не ме изпуска от поглед – пита дали знам защо е започнал да се интересува от звездите. Връщам се на пода при него и вместо да отговоря, само кимвам с глава.

– В тях е скрита определена неназовима стойност. Може би и защото всъщност наблюдаваме нещо извън нашето време. Виждаме го със закъснение – казва. 

Беше странно да чуя това, понеже почти не се виждахме един друг. Може да е било около полунощ, ако не и много по-късно. 

– Откакто се помня, с радост наблюдавам семейството си, целия си съзнателен живот, от дистанцията на времето. Откакто започнах да преподавам обаче, ме налегна носталгия. Сигурно звучи глупаво, невероятно. Гледам назад, за да придам смисъл на семейството си. И със звездите е така. Преследва ме носталгията по неизживяното. Сега обаче искам да спра – заявява решително, а очите му блесват. 

– Какво имаш предвид? – питам, но разбирам много добре. Чувствах се така преди две години и половина с Альона във Венеция. 

1. Служба, която се занимава с издирване на изчезнали хора. – Бел. прев.
2. Гринуичкият (Нулевият) меридиан минава през Гринуич, Лондон. Символичната линия, бележеща мястото, близо до което преминава меридианът, днес е туристическа атракция. – Бел. прев.