2013 

Август номер двадесет и четири

Ефирната пола ѝ носи чувство на странно спокойствие. 

Още преди да завие по улицата, която води към „Стромовка“1, се спира при гишето на кафенето. Може да си позволи една дреболия извън бюджета. Госпожицата барабани по клавишите на касовия апарат и връща на Даниела дребни. Даниела благодари и грижливо прибира монетите в портмонето си.

Отпива от пластмасовата чашка и нерешително се връща към планирания маршрут. 

Високите кооперации в „Летна“2 хвърлят внушителна сянка, тя се разлива по паветата и прониква във всички вдлъбнатинки на настилката.

Това я устройва.

Началото на тазгодишния август наглед е по-малко враждебно. Не е натежало от жега както обикновено, а със смирение приема по-хладния въздух.

Срещата им е чак след двадесет минути, затова забавя крачка. Надниква във витрината на стар антиквариат и макар да вижда няколко книги, които биха я заинтригували, не влиза вътре. Продължава.

При входа на парка нещо я присвива отвътре, точно под ребрата. Щепан вече седи до езерцето. Не чете, дори не си е сложил слънчевите очила. Без тях изглежда някак по-уязвим. 

Даниела си поглежда часовника.

Точно шест и петнадесет е. Щепан веднага забелязва и заявява: 

– Уговорихме се да се видим в шест. 

Уговорили ли са се? Даниела опитва да си спомни, но не успява. Всеки път, когато Щепан е близо до нея, се двоуми дори за най-незначителните детайли.

Паркът е по-празен, отколкото е очаквала. При това именно обстоятелството, че в тази част на „Стромовка“ идват почти всички от близките околности, беше причината да избере това място за срещата. В последно време подсъзнателно се старае, когато с Щепан са навън, да са заобиколени от други хора – потенциални свидетели, с помощта на които в случай на нужда би могла да провери дали онова, което преживява, наистина се случва. Естествено, Даниела все още не бе прибягвала до това, но самата възможност поне отчасти я успокоява. 

Сяда до Щепан. С дясната си ръка стисва лявата, забива нокти в кожата.

– Не трябваше ли да донесеш одеяло? – пита учуден Щепан. 

На пейката до него има чанта с храна и вино. Предния ден планира да си направят пикник – след дълга пауза предложи да прекарат късния следобед заедно навън. 

– Не – отговаря Даниела. По челото ѝ избиват първите незабележими капчици пот. 

– Трябваше, трябваше.

Не е вярно, сигурна е в това, точно в това – за нищо такова не са се разбирали. Защо обаче не успява да измисли какво да отговори? 

– Това вече не ми е забавно, Дани – въздъхва Щепан. – Всеки път е едно и също, нима не си ме слушала сутринта? Казах ти да се срещнем в шест в „Стромовка“. Аз трябваше да купя храната и нещо за пиене, а ти – да вземеш одеяло, за да не трябва да го мъкна със себе си на волейбола. 

Даниела неволно стиска чашката с кафе, която си е купила преди малко. Стиска я с повече сила, отколкото е възнамерявала. Пластмасата изпуква и капачето пада на земята. 

– Защо пак го правиш? – пита тя Щепан. Усеща, че устните ѝ са сухи, и тя самата е като пресъхнала. – Защо отново ме мачкаш? Защо според теб все правя нещо не както трябва?

Щепан оглежда Даниела невярващо. 

– Как така те мачкам?

– Изкарваш ме тотално побъркана. Много добре знам, че никакво одеяло не е трябвало да нося. 

 – Тоест да си направим пикник без одеяло? – подсмихва се Щепан. – Защо просто не си признаеш, че си забравила?

– Но аз не съм забравила! Нищо такова не сме се уговаряли!

Даниела скача от пейката и се оглежда. Раменете ѝ се тресат, иска ѝ се да може да извика когото и да е от минувачите да се присъедини към разговора, за да има поне някого на своя страна.

– Я стига, ти просто никога не си признаваш грешките – повишава глас Щепан. – При това непрекъснато забравяш или губиш нещо. Когато се уговорим да се срещнем някъде, закъсняваш или не идваш изобщо. Например както стана миналата седмица. И това ли не го помниш? 

Даниела обикаля напред-назад. Не иска да слуша Щепан, но знае, че ако сега си тръгне, ще стане по-лошо. Той ще хукне след нея, караницата им ще стане достояние на околните и всички ще разберат колко хаотична е мисълта ѝ. Май все пак е по-добре, че са почти сами в тази част на парка.  

– Чакахме те повече от час. Знаеш ли колко неудобно ми беше да обяснявам на родителите си, че телефонът ти е изключен и че изобщо не знам дали ще дойдеш? 

Щепан щял да вечеря с родителите си тази събота и бил поканил Даниела да отиде с него. Бил я информирал още сутринта, уговорили се, че ще се срещнат в един ресторант в „Карлин“3 в шест и половина вечерта. Но Даниела не си спомняше такава уговорка. Около шест започна да приготвя вечеря вкъщи и щом приключи с готвенето, седна да чака Щепан. Едва в девет ѝ хрумна да му пише и да попита къде е. Тя самата не знаеше, не го слушаше, когато сутринта се разделяше с нея на вратата, не го слушаше изобщо, страхуваше се да го слуша. Оказа се, че батерията на телефона ѝ е изтощена, след зареждането видя шест неприети повиквания. Когато върна обаждане на Щепан, той студено ѝ съобщи, че вече е на път към вкъщи и че с родителите му са вечеряли без нея. Тя нищо не разбра, дори не схващаше за какво говори той. След като Щепан се прибра обаче, научи за новата си грешка. Можеше ли да спори? Можеше – ако знаеше какво ѝ е казал Щепан на вратата сутринта. Така нямаше на какво да се позове, така част от самата нея я обвиняваше, че пренебрегва партньора си и с това му създава проблеми. Отново.

– И когато ти обърна внимание върху това, понеже вече ме изтощава; когато ти кажа, че отново си забравила за нещо, го приемаш, сякаш го правя с цел да те нараня – продължава Щепан. Той също е станал от пейката, сега буйно жестикулира и с раздразнение бълва още и още упреци, които се загнездват като яйца на мухи в главата на Даниела. 

На Даниела ѝ се ще да върне думите си назад. 

Би направила всичко, за да не слуша повече как Щепан разбива представата ѝ за нея самата и я сглобява наново в незнайни форми.

– Защо постоянно изопачаваш всичко и твърдиш, че те мачкам, когато единственото, което се опитвам да направя, е да ти помогна? Съжалявам, наистина съжалявам, че ме е грижа за теб. Че се старая да си в безопасност.

– Но аз съм в безопасност! Кой ще тръгне да ме наранява?! – изкрещява внезапно Даниела. Безпомощна е, гласът на Щепан кънти в ушите ѝ като ехо. 

– Ти! – разкрещява ѝ се той на свой ред. – Ти би могла да се нараниш! Нима не го разбираш? Би могла да нараниш сама себе си. Както без малко не се случи няколко пъти през последните години. Учудвам се, че не се е случило, и то отдавна.

Със сигурност някой вече ги слуша, със сигурност през дърветата ги съдят непознати очи, непознати връзки, непознати преплетени ръце и несигурни погледи, чиято любовна идилия тъкмо е нарушена от Даниела и Щепан. 

Може да каже на Щепан, че лъже, но някак не успява да формулира отговора си.

Може да му каже, че е сигурна, че е в безопасност сама със себе си, в по-голяма безопасност, отколкото когато е с него. 

Само че наистина ли е в безопасност сама със себе си?

Какво ѝ убягва, когато Щепан не е наоколо?

Какво не би предусетила, ако Щепан не е до нея?

За момент си представя, че караницата им кулминира в раздяла и тя остава сама със съмненията си. И изведнъж ѝ става пределно ясно: животът без Щепан би бил по-тежък, отколкото този с него.

Всичко оплеска, не биваше да казва на Щепан нито едно от тези неща.

Иска да се извини, но ѝ е прекалено неловко. Не е той този, който трябва да се срамува, че крещи на публично място, а тя. Това, че изобщо го поставя в подобни ситуации, че излишно търси проблеми там, където ги няма, е жалко. Забелязва, че ноктите на дясната ѝ ръка продължават да се забиват в кожата на лявата ѝ предмишница. 

Обмисля как да се измъкне от разговора, как да го изличи заедно с целия парк, как възможно най-бързо да се пренесат обратно у дома, където до вчера си живееха необезпокоявано и доволно, как да забрави за тази издънка. 

Нейната издънка.

– Имаш право – произнася накрая. – Имаш право. За всичко, за всичко, за всичко – бръщолеви като развален грамофон, сякаш с всяко повторение придава достоверност на тези думи. 

Щепан си поема дълбоко дъх два пъти, приближава се към Даниела, прегръща я през раменете и я целува по косата. 

Даниела погалва опакото на ръката, преметната през шията ѝ. По кожата на предмишницата ѝ има бразди от впитите нокти, нараняване, причинено от нея самата.

Срещу тях блещука водата.

Изглежда примамливо.

На Даниела ѝ се струва идеалното място за бягство. Само да потопи глава в нея. 

Има дни, в които Даниела се съмнява в житейските си избори.

Има и такива, в които няма възможност да се съмнява, в които изобщо няма възможност да мисли самостоятелно, защото всичко в дома им вече отдавна е измислено – за всеки проблем, свързан с Даниела, Щепан има собствено решение.

Което в крайна сметка понякога е облекчение. Нали мисълта ѝ вече не функционира както преди.

Даниела беше загубила способност да твори, да мисли задълбочено, да пише. Неотдавна съвсем престана да поддържа връзка с редакторката, с която от миналата година си разменяше имейли относно ръкописа. Бяха се разбрали, че само ще поработи върху някои бележки по сюжета, че само ще доизясни дребни неточности, които биха могли да объркат читателя. Въпреки това вече два пъти не беше спазила срока.

Всъщност документът на компютъра ѝ през последните месеци я ужасява, дълбае в спомени, в чиято истинност Даниела вече не е толкова сигурна.

Ами ако нищо от това не се е случило? Какво, ако с години се терзае заради представи, които никога не са почивали на реалността? Ако всички тези откъслеци, образи, моменти, които са се загнездили в главата ѝ и непрестанно се прожектират като безкраен филм, са само плод на фантазията ѝ?

Богата, прекалено развинтена фантазия, както едно време казваше баща ѝ.

Мислеше си, че като напусне работа, както я съветваше Щепан, ситуацията ще се подобри.

Че когато се откъсне от напрегнатия, твърде забързан живот на прохождаща журналистка, мозъкът ѝ ще си почине и с времето способността ѝ да разсъждава над ръкописа както някога, ще се върне. 

Но не стана така.

Колкото повече време минаваше, толкова повече добиваше усещането, че трябва да се откаже, да се прости с представите за бъдещето си.

Всъщност вече го прави малко по малко. Постепенно признава лимита на възможностите си, постепенно Щепан снема от нея наслоените изисквания, които някога сама си беше наложила. Сякаш олющваше от Даниела слоеве несбъднати мечти. Сякаш стремежът на Даниела да изпъкне, неусетно се износваше и беше време да го съблече.

Боли я, и в същото време по някакъв обезпокоителен начин ѝ е по-леко. 

– Знам, че не искаш да го чуеш, но си мисля, че ще се чувстваш по-добре, ако се концентрираш върху това, което имаме заедно тук вътре – каза веднъж Щепан, докато се готвеха да си лягат. 

– Вътре ли?

– Вътре в дома ни. Просто у нас вкъщи. Седиш над книгата много често, освен това е ясно, че не потръгва. Може би ще е добре да се посветиш за известно време на неща, които ще донесат сигурен резултат.

– Например какви? – мръщи се Даниела.

Щепан се изляга на леглото, чиито чаршафи тъкмо са сменили, и се почесва с пръсти по голия корем. Голотата му винаги е дразнела Даниела. Удивена е колко непринудено може да се държи без дрехи. 

– Например някаква домакинска работа – отговаря ѝ.

Даниела го гледа и се чуди дали говори сериозно.

– Виждаш ли, ето това е. Предразсъдъци. Няма нищо лошо в домакинската работа. Знаеш ли колко креативност може да се вложи в готвенето? Междувременно поне ще се отървеш от критиката, която задължително върви с писането... и с която, честно казано, не се справяш особено.

– Но за мен е вътрешна необходимост да пиша.

– Не ти казвам, че трябва да го зарежеш веднага. Само си почини от него. Когато отложиш малко писането, после ще ти тръгне по-добре. А и казват, че физическият труд е най-полезен за креативността.

Даниела прехвърля в главата си тази вметка още няколко часа и едва след това заспива. Смутена и убедена, че пътят, който ѝ предлага Щепан, е немислим за нея. 

На другия ден обаче вече не е толкова сигурна. 

 Сяда на компютъра и изведнъж ѝ се струва, че нашареният с бележки документ и мигащият курсор са се съюзили срещу нея, сякаш водят несправедлива сутрешна битка, която тя не може да спечели. 

Затваря файла, отваря пощата си и прочита няколко имейла. В един от тях от издателството ѝ пишат, че ако не изпрати ръкописа до края на месеца, ще трябва да прекратят сътрудничеството с нея. 

За кратко гледа текста, после затваря лаптопа.

Може би именно тази представа – най-напред горчива, но после облекчаващо сладникава, – принуждава тази сутрин Даниела отново да избяга от книгата. Може би илюзията, че романът в крайна сметка не бива да излиза, само е снела още едно бреме от нея. Може би в този ден за Даниела е успокояващо да си признае, че не е в състояние да постигне амбициите си, че е именно такава, за каквато я смята Щепан.

А може пък да е нещо съвсем различнo.

1. Парк в Прага. – Бел. прев.
2. Квартал на Прага. – Бел. прев.
3. Квартал на Прага. – Бел. прев.