Никой не иска да умре. Дори самоубийците. Ако беше така, прощалните им писма нямаше да са толкова тъжни. В случай, че ги напишат, защото понякога самоубиецът предпочита един прост жест. Друг път, по-скоро, липсата на жест. Невдигнат телефон, суха четка за зъби, блистер с едно излишно хапче, неприбрана чиния, нецелуната за довиждане буза. Баща му беше един от тях. 

Ърнест знае, че никога няма да намери нищо, но предпочита да се престори, че търси заедно с майка си, да ѝ прави компания, докато тя самата не си даде сметка колко бърка и не спре да повтаря, че трябва да е тук някъде, трябва да има нещо, бележка, дума, рисунка. Предпочита да бръкне в джобовете на всяко палто и всеки панталон, да пусне миризмата на боя за обувки от кутиите, да издере ръцете си в розовите храсти и да ги раздразни с азалиите, които не би трябвало да дават признаци за живот, докато не усетят студа в корените си, а вместо това стоят там, предизвиквайки с цветовете си тази зима, която така и все не идва. Преглежда подчертаните изречения в книгите, полетата на вестниците, списанията, на календара на месеца, който още не е свършил, рекламата в пощенската кутия и кръстословиците, винаги недовършени, които майка му толкова старателно започва. Убеден е, че няма да намери никакво писмо, бележка или дума, но се надява, че самият ритуал ще отмре от само себе си и продължава да се преструва, че търси нещо, за да не я остави сама сега, когато най-после има нужда от него. 

– Какво правиш? Не го хвърляй, погледна ли добре?

– Да, мамо. Страница по страница. 

– Чакай, дай на мен. 

Обичайното е празнотата да се възприема като болка, да се поставя акцента върху липсата. Обаче рядко се говори за освободеното пространство, за празнината, която се отваря и прави възможно спасяването на мечти, за които сега, неочаквано, се отваря свободно място. Не толкова от уважение към починалия, колкото от страх да се изправиш пред липсата на болка, пред вината, която носи да признаеш колко много ти предлага тази смърт. Вината, която те кара да презираш храната, когато си гладен и която пречи на Ърнест да си представи какъв ще е животът му след двете или трите нощи, през които още ще остане в къщата на майка си. Къщата на майка. Въпреки че за първи път я нарича така, му звучи все едно винаги го е правил. Две или три нощи и ще се върне при Елисе и Иън, истинското му семейство, онова, което е създал и избрал. Ще се върне вкъщи без тежестта на баща си. Без татко, казва си, и се чувствам толкова лек. Но все още трябва да изчака една-две нощи, може би три.

Колкото са нужни на майка му. След цял живот, в който се е питал какъв би бил света без него, най-после ще узнае. Още две нощи не са нищо. Елисе ще го разбере. Тя също се чувства по-лека. Личи си, когато говорят по телефона. От първата нощ в погребалното бюро, преди вече една седмица, не е спряла да му повтаря, че може да разчита на нейната подкрепа, да не се притеснява, да остане в къщата на майка си колкото трябва, че тя ще се погрижи за Иън. И той не се тревожи, разбира се, че не. Но и не плаче. Де да имаше желание да плаче, като всеки син, чийто баща е умрял. Не е щастлив, не е толкова безчувствен, но полага усилия да си представи живота си без баща си, отвъд следващите две, или може би три, вечери. Празнотата, която е оставил сега, ще може да запълни с повече Елисе и повече Иън, въпреки че още не вижда как. И не се притеснявай за Иън, добре е, казва му Елисе. Ех, с това твое повтаряне да не се притеснявам, би искал да ѝ отговори. Разбира се, че Иън е добре. На четири години е. Свикнал е  да приема, без да разбира. Способен е да приеме всяко нещо за нормално – развод, война, водата, която излиза от крана, това, че звездите не падат и, включително, че дядо му се е хвърлил от покрива, без да остави бележка. Нито думичка. 

Пита се къде са границите на търсенето, в кой момент ще угасне настояването на майка му, кога ще настъпи финалният удар по тези листове, брошури, списания и кръстословици. След един час ще се отслужи помена; тогава няма да има друг изход освен да спре да се прави, че търси, за да започне да се преструва, че е загубил. Остава само час и майка му, вместо да се оправя, стои на стълбищната площадка, замислена, с поглед към входната врата. Отваря я. Затваря я и пак я отваря. Накрая я затваря и заключва: „Не ме целуна“. Никога не ги е виждал да се прегръщат, ако не беше за снимка. Всъщност би се заклел, че единствените случаи, в които са се целували на публично място, са били, за да отпразнуват нова година и сигурно е било заради инерцията, с която хората се целуват през тази нощ, за да си пожелаят нещо, като хората, които целуват, за да изтрият друга целувка, целувка, по време на която наистина са затворили очите си. 

– Никога не се целувахте. 

– Ти пък какво знаеш? Преди да тръгна, винаги го правеше. 

Представя си как баща му на прага на вратата изпраща целувка по въздуха ден след ден. Това не е целуване, мисли си, и слага една лъжичка безкофеиново кафе в чаша студено мляко. 

– Защо не ме целуна?

Безсмислено е да се опитва да я убеди, че никога не я целуваше. 

– Не го мисли повече, мамо. Беше болен, това е всичко. Да подготвим ордьоврите. 

– Нямам нужда от служби, за да си спомня, че преди седмица е бил жив. 

– Ти я поиска. 

– А ти защо ме слушаш? Много добре знаеш, че не вярвам в тези неща. 

– Късно е. Трябва да вървим. 

– Ти отиди и за двама ни. Не се чувствам добре. Освен това после всички ще дойдете вкъщи, ще ви чакам тук. Със сигурност ще разберат – аз съм вдовицата. 

Нека остане, какво значение има, има право – на вдовиците всичко им е простено, още повече на вдовиците на самоубийците. Ще се появи в църквата вместо нея, като добър първороден син. Дълбоко в себе си разбира объркването ѝ. Трудно е да приеме, че не ѝ е оставил нищо, дори една мисъл, че трябва да се примири с една въздушна целувка. Разбира, че ѝ е нужно време да го осмисли. Той се опитва да го направи вече почти четиридесет години. Поне с майка му е изчакал до последния момент, за да я предупреди за намеренията си и го е направил по толкова деликатен начин, че тя ги е разбрала чак една седмица, след като са затворили ковчега. Пред него обаче баща му не се беше постарал да прикрие нищо и Ърнест разбра веднага, че прегръдката му без отговор и невиждащия му поглед са само празнота, която предвещава още празнота. 

Тогава беше на седем години, живееха в Германия и баба му по майчина линия беше дошла, за да им помогне малко. Слезе на перона в Вормс с две тенджери, три тигана и нито думичка немски. Докато баща му говореше, че си търси работа, а майка му работеше на смени във фабриката за кисело мляко, баба му се грижеше за него, за брат му Орасио, за къщата и си мълчеше, ако някой ѝ крещеше на чужд език. Когато слизаше по стълбите на къщата, те скърцаха, сакаш щеше да ги продъни на всяка крачка. Колко пъти само се хвърляше на земята с брат си и викаше „Земетресение!“. Преди и последното стъпало да проехти, се спасяваха на бегом от плесниците зад врата, но през онзи ден баба му ги настигна и ги шамароса за всичките пъти, в които не беше успяла. 

Влезе в стаята на баща си е с едно парче от зъб в ръката си. В този случай от повече от седмица не беше ставал от леглото, освен за да отиде до тоалетната. Логично беше баща му да е толкова уморен, защото когато не беше в леглото, не се спираше на едно място, винаги имаше проекти в главата, съседи, на които да помага, и бизнес начинания, които да започва. Пилееше толкова енергия през дните, в които беше на крак, казваше майка му, че трябваше да я компенсира с периоди на почивка; затова е толкова важно да не го притесняваме, да го оставяме да спи. Но зъбът беше голяма причина и си заслужаваше да рискува да го навика. Приближи се до леглото мълчаливо. Изглеждаше, че баща му спеше по гръб с отворени очи и за момент се зачуди дали да го събуди напълно. Приличаше на великан, разгромен от неочакван камък. Тате, викна го тихо, тате. Без да променя изражението си, баща му помръдна глава бавно, много бавно, сякаш беше от олово. Под очите му се виждаха обичайните тъмни кръгове, същите черни торбички, но беше започнала да му излиза, подобно на следи от ухапвания, полу-черна, полу-побеляла брада. Ще ми го оправиш ли, тате? Баща му остана с поглед, вперен в него, погълнат от дупката между зъбите му и сведе поглед до дланта, която му поднасяше зъба. Ще ми го оправиш ли? Сигурно е изтощен, каза си като видя, че не му отговаря. Най-после, след известно мълчание, което изглежда предвещаваше апокалиптично наказание, баща му вдигна зъба с пръсти, сякаш никога не беше виждал зъб извън устата на човек. „Кучешки зъб. Това нищо не може да го оправи, сине. Нищо освен друг кучешки зъб“, каза без сили и снижавайки още повече глас, поясни: „Но вече няма да е същият“. И го остави да падне, сякаш дълго време беше държал тежък товар. Той се хвърли веднага на земята, за да търси зъба, но в дървените летви имаше твърде много дупки, зъбът можеше да се е заклещил във всяка една от тях. „Остави баща си на мира!“, баба му точно влизаше с Орасио по петите и за първи и последен път в живота им, им даде една монета: „Хайде, слезте в града да гледате някой филм от онези неделните и ме оставете на мира за малко“. Баба им изчезна зад вратата на мазето с две кофи вода и една четка под мишница. Щом я изгубиха от поглед, спряха да си задават въпроси и се запътиха към киносалона, в другия край на Вормс. 

Докато вървяха покрай еврейското гробище с внушителната катедрала за фон, надгробните камъни напомниха на Ърнест на поле от зъби, където млечните започват да се клатят, а новите растат изкривени заради липсата на пространство. Тогава не подозираше, но от онзи ден нататък тези два образа, гробища и зъби, винаги щяха да вървят ръка за ръка. Орасио не млъкна през целия път и имаше причина, защото в понеделник той също щеше да може да се похвали, че е отишъл на кино и да разказва истории за престрелки на кон, космически кораби или свръхчовеци, които летят. Когато обаче видяха камиона със сладоледи под червеникавата сянка на катедралата, Орасио бързо го убеди да заменят киното със сладоледи във фунийка. Запазиха рестото, за да изядат по още един преди да е свършило лятото, а това можеше да се случи във всеки момент всяка сутрин, и се върнаха вкъщи. Вървяха бавно, вкусвайки студа от всяко облизване, лимон, шоколад, лимон и шоколад, лимон с хрупкава бисквитка, шоколад с размекната бисквита, лимон, шоколад, лимон и шоколад. Когато стигнаха до прага на къщата, им оставаха само връхчетата на фунийките. Не успяха да ги изядат. 

Когато бутнаха вратата, пред тях се люлееше тялото на баща им. По карирана пижама. Синя. Горната част разтворена. Отдолу потник, бял, памучен и потен. Лицето – червено. Червено, бяло и синьо.  Наболите точици на брадата. Очите отворени. Устата отворена. Слюнката. „Бабо! Бабо!“ В мазето вонеше на гъст амоняк. На влага. Бабо! Тичай бързо! Не ме бутай, стой мирен, какво става? Тате. Баба пусна четката, с която търкаше пода. Качи се с големи крачки горе и се хвърли върху баща им, който ставаше все по-малко червен и бял и все повече син. Бяха я виждали да вдига по-големи прасета, но изглеждаше, че всеки момент няма да издържи и ще го изпусне. Какво сте ме зяпнали така? Бързо, развържете въжето. Орасио започна да плаче. Хайде, какво чакате?! Той се качи по стълбите, които водеха към първия етаж, сякаш някой го гонеше; когато стигна горе, установи, че е неспособен да отвърже възела на въжето. Всъщност му се струваше, че колкото повече се опитваше да го развърже, толкова повече се затягаше тръстиковия сезал около гредата на перилото. Колкото ѝ да си жулеше ръцете от толкова дърпане, никога нямаше да успее да го отпусне при тежестта на баща му, който висеше на другия край. Не мога! Не мога!, изкрещя. Иди вземи лозарската ножица! Бързо! Той изтича до шкафа с инструменти в задната градина. Хайде, побързай! Нямаше я там. Виж в кухнята! Той се върна с ножицата за кастрене, която толкова пъти беше виждал в ръцете на баба си и майка си, които с нея разчленяваха кокошки, когато брадвата не беше наострена. За щастие (Тичай бързо!), грабна и една бичкия, защото с ножицата (Давай!), успя да отреже само външните влакна. Ряза и ряза, (Бързо!) докато въжето не стана на две и баба му можа да сложи тялото на баща му върху изтъркания дървен под. […]