Една жена стои на трамвайната спирка и плаче. Хлипайки, оглежда пръстите на дясната си ръка, докато прокарва с лек натиск върховете им по стъклото на страничната преграда. С другата ръка гали видимо бременния си корем. Знам, че е неприлично, но не мога да спра да я гледам. Тя не ме вижда. Не отделя поглед от ръката си върху стъклото.
– Добре ли сте? – питам я най-накрая. – Мога ли да ви помогна?
Тя обръща глава и бързо избърсва с опакото на ръката си насълзеното си лице. Вижда те, ти тъкмо си станал на две седмици и спиш в слинга, и колебливо пристъпва към мен. Разглежда те отблизо, хванала здраво с две ръце корема си. Разпознавам смесицата от копнеж и несигурност, с която и аз не чак толкова отдавна гледах току-що родените бебета. Жената вдига очи от главата ти и ги премества върху лицето ми. В продължение на секунда се гледаме една друга в очите. Нейните очи се залавят за нещо, усещам това, и тя потръпва. Сякаш открива нещо противно в погледа ми. После отново неудържимо заплаква.
– Октоподите ми умират – хлипа тя, цялата в сълзи, разсополивена.
Жената носи момче в корема си. Ще се роди след няколко седмици, разказва ми тя, вперила поглед в спящото ти телце. Седим една до друга на спирката, докато трамваите отминават един след друг и хлипанията ѝ бавно затихват.
Работи в университета. Вече от месеци се грижи за десетина октопода. Часове наред е прекарала край аквариума им, правейки записки и проследявайки с възхита движенията на пъпчивите им, меки тела. Гледала ги как преследват крабовете цигулари, които пускала в контейнера им, гледала как внимателно минават опипом с едно пипало по стената на аквариума, разучавайки стъклото смукало по смукало. След известно време дори уловила погледа им. Този поглед, уверяваше ме тя, не беше поглед на животно.
Във всеки един момент е била наясно какво им предстои, на нея и на октоподите ѝ. Запозната е била с протокола за експеримента, тя самата го е писала. Нейното собствено, проклето научно любопитство е било онова, което е направило от нея свидетел. И сега, след като експериментът е към своя края, седи след работа на трамвайната спирка и реве от отвращение.
– Непоносимо е – казва тя със запъване, – не искам никога повече да виждам този контейнер.
Обаче трябва да наблюдава. Експериментът трябва да бъде завършен, а тя – да продължи със записките. Длъжна била и да установи как женските се чифтосвали и как, след като снесели яйцата си, започвали да ядат все по-малко. Октоподите мътели над снесените си яйца като дълбоководни кокошки в полог. Галели яйцата и нежно ги поливали с вода, ала с всеки изминал ден се хранели все по-малко, за да спрат най-накрая съвсем да ядат.
Когато яйцата вече почти се излюпили, женските изоставили мътилото си и започнали да се блъскат в стените на контейнера. Отново и отново мятали отслабеното си тяло срещу стъклото, като че ли се опитвали час по-скоро да разрушат издъхващата си плът. Дни наред жената стояла до контейнера, слушала тъпите удари и в гърлото ѝ се разраствало мекотело, което сякаш затваряйки се в черупката си, я задушавало. Днес една женска започнала пред очите ѝ да разкъсва собствената си кожа.
– В очите си октоподите имат една жлеза – казва жената и се опитва да не плаче. – При оплодените женски тя отделя нещо като хормон на самоунищожението. Нито един октопод не оцелява след появата на собственото си потомство.
Било е време, когато по всички карти на света е имало бели петна. По онова време небето не е било пълно със сателити и въпросите за далечни континенти са намирали своя отговор чрез пътувания с лодка – или пък не. Където са липсвали отговорите, картографите изпълвали белите петна с рисунки на митични животни. „Hic sunt dracones”, пишели те до тях. Това било предупреждение за онези, които искали да стъпят на непознатите земи. Тук живеят дракони. Не в буквалния смисъл на думата, а в смисъл, че когато не знаем абсолютно нищо за територията, на която се осмеляваме да пристъпим, ние спокойно можем да бъдем изядени живи.
Какво всъщност знаех за майчинството?
Честно казано, познанията ми винаги са били съвсем повърхностни. Да бъдеш майка, това означаваше безусловна отдаденост и грижовност. Да бъдеш майка, означаваше някой да ти е по-скъп от теб самия. Никога не се бях замисляла, че човек не се ражда такъв – докато не наближи денят на твоето раждане и не осъзнах, че заради теб ще ме кълцат и режат, ако се наложи, в най-интимните ми телеса, ако се наложи, пренебрегвайки страховете ми, отвращението ми, пренебрегвайки даже волята ми, ако заради теб се наложи.
Така – и тогава повече го усещах, отколкото успявах да го изразя с думи – встъпих в живот отвъд себе си, който за мен трябваше да бъде нещо съвсем естествено, но не беше. Чувствах се поставена на друго място в собствения си живот, далеч извън центъра, където дотогава наивно пребивавах.
Често казват, че в момента, в който се роди първото дете, се ражда и майката.
За мен майчинството беше нещо, което трябваше да усвоя, като чужд език, пълен с объркващи звуци и неестествени фрази.
Майчинството: отстрани изглеждаше толкова просто, като връзката между майката и нейното дете.
Никога не го почувствах така. Никога не сме били само двамата. Имаше те теб, имаше ме мен, имаше ги и всички майки на всички хора, по целия свят и във всички времена.
Внезапно започнах да се оглеждам в жени, с които никога не съм имала нищо общо освен факта, че те преди мен са били в тази роля на майката. Опитвах се да влизам в кожата им, да напъхам в нея съмнението си. Цялата първа седмица след прибирането ни от болницата маниакално печах кишове и бисквити и не спирах да пълня пералнята.
Колко невероятно беше само, че умът ми не можеше да намери опора никъде другаде освен в ролевите модели, които преди това така съзнателно бях избягвала. Не ми убягваше иронията, убягваше ми смисълът: че времето ни заедно все още беше твърде кратко, че там, където трябваше да се развие нова идентичност, все още имаше вакуум, и че се опитвах да запуша дупката, като я пълнех с други жени.
Ставайки твоя майка, аз се озовах в някакво нестабилно звено от веригата на поколенията. Станах твоята майка, но същевременно и моята собствена майка, и нейната майка. Станах повторение, станах съпротива. И станах тъга.
Очите ми са затворени, а черепът ми тежко потъва във възглавницата. Търся дълбочината, мрака, но главата ми е ярко осветена повърхност, монохромно, дезориентиращо бяло.
В онези най-първи нощи безсънието не е безпокойствие. Не ме връхлитат натрапчиви мисли, без сън ме оставят не някакви думи или образи. Просто има една клапа, която не се затваря. Механична грешка, заради която будуването ми е още по-бездънно от съня.
Високо над сградата на талази приижда и заглъхва шумът от самолетни двигатели. Дишането ти пресеква в тъмнината, след това от само себе си се връща. Въздухът в стаята тежи от похабеното мляко. Нащрек съм. Задушавам се, въпреки себе си.
Нещо се преобръща.
В тези часове на унес откривам сайт, на който в реално време можеш да наблюдаваш заснетото от различни уебкамери. Само с няколко кликвания мога да насоча погледа си към друго тук и сега, ограничено от ръба на екрана на лаптопа ми.
Най-често влизам в една камера на Антарктида, насочена към изследователска станция. От леглото си, с главичката ти, положена в ямката на подмишницата ми, гледам как слънцето грее по ослепителната снежна повърхност. Бяло, познато бяло, утешаващо бяло.
Утешава ме, защото камерата регистрира всичко механично, без да прави разлика, без да режисира или свързва. Когато гледам уебкамерата, ми се струва, че светът и аз сме направени от един и същ, откъснат от всичко материал. Онова, което липсва в мен, липсва и на тези кадри.
Виждам се, легнала на леглото, в синкавата светлина на екрана на лаптопа. Виждам те до мен на матрака, в характерната ти поза от онези първи месеци: изпъкналата извивка на гърба ти, главата ти, с лека чупка назад от врата.
Онова, което ме обърква, е, че не зная къде е Ханес в този спомен. Знам, че някъде в този период с него започнахме да спим отделно, но в паметта ми има толкова дупки. Как тогава да намеря пътя обратно?
Какво си спомням:
1.
Ханес, как чете в леглото. Ти, спящ, в ямката на рамото му, любимото ми място. Въпросът къде сега да си сложа главата аз, инфантилен и неизговорен, се вмъква между мен и Ханес.
2.
Аз казвам: „Не са добре нещата.”
Той казва: „Как така? Нищо не се е случило. Толкова ни е хубаво заедно, нали?”
Да говоря за дългите месеци, в които ти и аз непрекъснато бяхме заедно вкъщи, все още ме изпълва със срам и отвращение. За да успея тихомълком да обхвана по-добре този период, прехвърлям имейлите, които съм получила тогава. На брой са забележително малко.
Първа констатация. Сред имейлите ми има различни списъци за пазаруване. Откакто се помня, си ги изпращам по имейл. Когато разглеждам по-добре списъците от периода малко след раждането ти, разпознавам в тях откъслечни ястия. Ястия от времето преди да стана майка. Оттогава почти не съм готвила повечето от тях.
С напредването на седмиците списъците се променят. Кривват и се разпадат. Отделните продукти вече не се съчетават добре. Някои от списъците съм си изпращала по няколко пъти, отново и отново, всеки път с нещо добавено. В почти всеки списък се пъчи „спагети”.
Внезапно виждам пред себе си как Ханес носи от супермаркета поредните спагети и как аз ги складирам неотворени в шкафа – за да запиша след седмица отново „спагети” в списъка.
Ти си на три седмици. Стоя до прозореца и те люлея. На около десетина метра от нас един мъж се е облакътил на перваза на отворения си прозорец. Косата над ушите му е обръсната, а брадата му е набола от дни. Нервно дърпа от цигарата си, с дълги, дълбоки всмуквания.
Той пуши с такава алчност, с каквато ти захапваш зърното ми. Измежду устните му излизат тънки струйки дим. Те са видели ранимата вътрешност на тялото му, хрущялните пръстени на трахеята му, лобовете на белите му дробове. С всяко вдишване мъжът става по-самотен. Димът няма памет, но отнася нещо със себе си.
Нощницата ми виси разтворена. Вече не я закопчавам между храненията. Сутрин дори и не се преобличам. Няма за какво. Мъжът пуши, без да ни вижда.
Откакто се помня, имам чувството, че с мъка се удържам в себе си. Все едно в ризица от целофан трябва да удържам литри вода. Винаги съм знаела, че ризицата някой ден ще се пръсне и когато се пръсне, цялото ми аз ще се изгуби. Водата ще изчезне във вонящи канализационни шахти. Ще се изпари от слънцето. Коли ще оставят следи от гумите си през нея и котки ще пият от локвичките ми.
Този образ – тази целофанена ризица, тежестта на течността, нежеланието за кохезия, неовладяемата променливост на формата, заради които водата винаги изскачаше там, където ръката ми не държеше здраво целофана – този образ, който от години придаваше форма на страха ми от разпадане, няма как да е случаен. Не може да е случайно, че този страх в известен смисъл се превърна в сбъднатост, когато ти се роди, след като с мъка те бях износила, докато водата ми изтече.
До едно езеро в Чикаго има пейка. На нея седи някой. В следващия кадър мъжът е изчезнал. Не го виждам да си тръгва, не го виждам да плува, няма лодка. Уебкамерата регистрира през интервали от трийсет секунди – между тях има само празнота.
Докато преравям снимките в архива на телефона си, попадам на такава с теб и мен, която почти не мога да гледам. Направена е на 30 януари 2021 година. Ти беше почти на четири седмици. Това е първата снимка от серията селфита, които направих, за да ги изпратя на Ханес, който пак беше на работа. На снимката се виждам аз, легнала на дивана. Ти спиш върху корема ми. Вдигнатият ми палец трябва да даде знак, че всичко е наред.
Снимката е от 14:43, но аз все още съм по пижама. Пижамата е разкопчана, така че ясно се вижда зацапаният ми сутиен за кърмене. Устните ми са изкривени в най-спазматичната, механична усмивка, а от очните ми кухини надничат пусти очи. Когато дам приближение, виждам, че блестят. Това надали може да се нарече успешен самоконтрол.
Още тогава трябва да съм разбирала, че тази снимка е всичко друго, но не и успокояваща. И не съм я изпратила. В 15:38 следва цяла поредица от селфита на същия диван, в, малко или много, същата поза.
15:38: устата не е толкова напрегната;
15:38: стиснатите челюсти са се отпуснали;
15:40: смях с нарочно оголени зъби;
15:41: хубава, спокойна усмивка;
15:42: друга перспектива на камерата, малко по- отвисоко. Почти нормална.