5
Първата кола изчезна малко след пет и половина, точно преди сутрешните задръствания. Тук-там хората бяха започнали да палят лампите и да излизат от къщите си. По улиците се влачеха трамваи и автобуси. Влакчетата на метрото профучаваха под жилищните квартали, без да срещнат никакви препятствия. Или поне почти без да срещнат препятствия. Защото и аз ровех под земята.
Всичко започна с едно пропукване. Пешеходната пътека се разцепи, земята се продъни и пътната настилка потъна. Няколко секунди преди това едно „Пежо 206” си стоеше хубавичко паркирано до пътя; сега беше в дупката, полегнало на една страна, като че спеше.
Отцепиха улицата с ленти. По-късно щеше да ми разкажеш, че около ямата имало наклякали хора. Гледали надолу и се смеели. Снимали я с камери, зумвали максимално. Общински служители с енергични жестове се опитвали да изтикат настрани типичните туристи, любители на бедствия. Колата била изтеглена с кран от дупката. Зяпачите сочели с пръст. Децата възбудено пищели. Някои други пък се уплашили. Защо земята се обръщала срещу града?
След това нещата се развиха бързо. Земята се отвори навсякъде. Подробностите научих малко по-късно от теб. На площад „Кастелейн” в квартал Елсене един камион хлътнал със задните си гуми в земята и упорито заседнал там, с кабина във въздуха и каросерия, потънала в тлъстата почва. В долната част на авеню „Шазал” в Схарбек разпукало се кръгово кръстовище погълнало микробус . Кратък, но доста силен трус отхапал парче земя от улица „Кардинал Мерсие” в центъра. До Европейския парламент, на площад „Шуман”, две коли пропаднали през пътната настилка. А на Льовенското шосе в Синт Йост тен Ноде за една нощ се образувала наръфана по краищата пропаст. Наложило се спешно да евакуират повече от сто жители в съседство. „Проблеми със стабилността. Трябва да напуснете къщата си. Да, веднага.” Навсякъде из града лежали опърпани парчета асфалт, нагърчени почти като моята кожа.
Яростно се търсели причините за всичко това. Спукани канализационни тръби, скапали се уплътнения, корени на дървета, проникнали твърде дълбоко в почвата. Тези чугунени водопроводи от деветнайсети век отдавна вече си били изпели песента. Станали били толкова трошливи, че постоянно правели аварии и навсякъде имало течове. Водата преминавала през тях с огромно налягане и се изливала в почвата, която и без това си била тинеста. Пръстта под булевардите се отмивала, основите се подкопавали, улиците хлътвали.
По-късно щеше да ми разкажеш, че заради дупките започнали яростни атаки към властта. Разярени граждани излезли на улицата, социалните медии се разгорещили. Градската управа се провали! Къде се скриха управниците ни? Спешно трябва да се направи нещо за тази остаряла инфраструктура, говорели експертите в коментарни рубрики и токшоута. „Тия тръби са дълбоко под земята. Всеки ден нашите коли и автобуси минават над тях. Но няма как да видим какво точно се случва отдолу. Дори не разполагаме с карти, които да показват кои тръби къде точно са разположени под земята. Там долу е пълна бъркотия. В бъдеще все по-често ще се сблъскваме с подобни пропадания. Канализационната ни система се е превърнала в тиктакаща бомба с часовников механизъм.”
Разбира се, не закъснели и други гласове. Пропадания, друг път. Всички тези хлътвания, толкова бързо едно след друга, дали наистина са предизвикани от няколко теча в канализацията? Абсурд! Тук си имаме работа със зла умисъл. Всичко това най-вероятно е дирижирано от някоя много добре координирана международна организация. Брюксел е гнездо на шпиони. Винаги е бил. В този град, в който освен стотиците чуждестранни делегации са и седалищата на европейските институции, че и главната квартира на НАТО, може да се събират купища информация. Тайните агенти налитат на белгийската столица като мухи на мед. Куфарчета с двойно дъно, вградени бръмбари за подслушване: тук отдавна вече никой не се учудва на такива неща. Решиш ли да седнеш да хапнеш телешки стек със сос беарнез в сянката на сградата „Берлеймон” на Европейската комисия, по-добре внимавай какви ги говориш. Микрофоните са навсякъде – под масата, в ламперията по стените, та чак до чашите за вино. Че във всяко кътче на града гъмжи от шпиони, междувременно било повече от ясно. Това е то Брюксел, знаем си го. Но сега към всичко това ще трябва да прибавим и тези зейнали дупки в земята.
Бързо-бързо една след друга се появиха теориите. Дупките в пътната настилка са първият знак за война, обявена ни от широка конспиративна мрежа. Нощем конспираторите се събирали в мазето на едно заведение за адана кебап – или за суши! – в Моленбек или пък в Европейския квартал. Подпирали лакти върху не особено чистите, лепнещи маси, топвали пържени картофки в майонеза – или сашими в соев сос! – и между другото кроели най-страховити планове. Засега по тяхно нареждане в дълбините изчезвали единствено леките коли, бусовете за зареждане и камионите. Но кой е казал, че ще се задоволят само с това? Преди да мигнеш, в такава дупка ще хлътне и някой жител на града. А скоро техните дупки може да поглъщат и деца. Тази дупка в Синт Йост тен Ноде не беше ли само на няколко метра от детска градина? Но и по-лошо може да стане. Представете си как всички брюкселски квартали за една нощ хлътват в дупка, голяма колкото града, която наведнъж ще погълне сърцето на тази държава. Само си помислете: всички жители погълнати едновременно от мрака. Това може да се случи всеки момент. Защо никой не предприема нищо? Още не е късно. Ако всеки един буден гражданин в тази страна прогледне сега, може и да успеем да спрем конспираторите.
Развеселено църках, докато ти ми разказваше до какви обяснения беше стигнал твоят вид. Всички теории, до една, бяха от измислени по-измислени. И все пак в същността си те се доближаваха до истината: там някъде под повърхността нещо клокочеше. Тъмна енергия се вихреше под земята. До истинската причина за пропаданията не можеше да се стигне. Светът под повърхността си оставаше тера инкогнита за хомо сапиенс. Опипваха в тъмното. Тъмното, в което денем и нощем ровех.
Естествено, ти също беше понадушила нещо. Дали аз имах нещо общо с всичко това? Ти така или иначе винаги успяваше да измъкнеш от мен всичко, което ти бе необходимо – или хайде, почти всичко, – тъй че нямаше смисъл да отричам. Да, в очакване на оперативката аз по собствена инициатива бях предприела няколко акции. Но не потънах веднага в дълбините. В началото се ограничих до няколко разузнавания над повърхността в района на площад „Отечество”.
Първия път наистина се боях да прекрача извън периметъра, който така внимателно бях очертала около леговището си. Най-вече защото сама трябваше да правя всичко. Де да можеше и тя да е до мен. Но аз знаех, че ръководството смяташе за важно да се картографира повърхността – там твоят вид в крайна сметка беше най-активен. Първо проучи, после подкопай. Така че за първи път от месеци реших да напусна поста си на площад „Отечество” и да разузная малко повече наоколо.
Накъде тръгнах ли? Добре, слушай тогава. И записвай всичко точно така, както го казвам.
Показах си носа от дупката. Опитах се да се уверя, че любопитните очи на камерите не ме шпионират. Доколкото можех да преценя, теренът беше чист. Площадът остана зад мен, а аз продължих на изток по булеварда, покрай бензиностанцията и кварталния магазин. Толкова далеч още никога не бях стигала. Правех всичко възможно да успокоя дишането си, но все пак отново и отново усещах как надигащата се паника ме стяга за гърлото.
В средата на булеварда от време на време минаваха трамваи. Вървях отстрани по банкета, достатъчно далеч от релсите и скрита, сред буйната трева и глухарчетата, от човешките погледи. Корените на японската вишна надигаха асфалта. Над главата ми листата им образуваха покрив, който още не цъфтеше, но вече можех да усетя мириса на пъпките, усещах ги как се разпукват от желание. Още малко, и щяха да избухнат и за десетина дни щяха да изпълнят тези булеварди и техните жители с упойващия си парфюм.
Но сега към мен се кълбяха други миризми. Вонята на контейнерите за боклук, мазнотата от асфалта и коктейлът от изгорели газове от автомобилите, който се носеше над площада. Скрих се в малкото зелено петно под един билборд и се заех да изучавам носещите се въздушни маси.
Свят ми се зави, когато се опитах да обхвана с поглед площад „Мейзер”. Не знаех накъде да душа най-напред. Хаосът беше тотален. Твоите човеци профучаваха край мен, обвити в металните пашкули на колите си. Други, на колела, слаломираха между автобуси и микробуси, които постоянно се засичаха един друг по пътя, или пък се хвърляха на пешеходните пътеки, демонстрирайки очевидно презрение към смъртта. Един след друг, трамваите влизаха с грохот в кръговото и след това потъваха в тунелите. Отворената паст на тези тунели ме теглеше към себе си, но се овладях и останах над земята, за да проследя движенията около себе си. Покрай мен насам-натам припряно крачеха високи човешки крака. Обувки във всякакви форми и размери, покрити отдолу с дебел слой следи от миризми. Градът полепва по подметките ви. И където и да отидете, го носите със себе си.
Експедициите ми не се ограничаваха единствено до посещения на площад „Мейзер”. Исках повече. Страхът ми от горния свят намаля, а гладът ми за повече информация се изостряше с всеки изминал ден. И твоят вид е обзет от този глад. А ти пък съвсем, с това ти желание да записваш всичко, което кажа.
Една сутрин поех към място, където не профучаваха автомобили, където хората сякаш малко по-спокойно вървяха по пътеките. Зелена площ, създадена преди двеста години. Тук твоят вид идваше, за да си почине, да се отпусне в рамките на ограниченията, които сам си беше начертал. Тук, опитомена, дивата природа имаше право да вирее свободно, на парчета земя, които се косяха късно и където пълзящи растения, храсти и дървета се търпяха едно до друго, подложени на наблюдение.
Потопих се в парка Йосафат и се шляех сред алеи, пълни с видове дървета, изкоренени от вас някъде другаде, за да ги присадите тук. Минавах край статуи, които трябваше да напомнят за славата на твоята родина – и най-вече на владетеля, който някога бе наредил да се създаде този парк. Боязливо отбягвах езерцата. Около тях, по бутафорните скали на бреговете им, със злобно съскане кръжаха египетски гъски, търсещи семенца, червеи, а и някоя и друга дрязга. По клоните във водата лениво се излежаваха огромни червенобузи костенурки и, присвили очи, се препичаха на слънце. На пръв поглед не изглеждаха злонамерени, но никога не се знае: още отсега можех да си представя как ми се нахвърлят с огромната си зъбата паст. Преди да се усетя, щях да бъда завлечена под водата и погълната от тази издуваща се гуша – и с мисията ми щеше да бъде свършено. Потръпнах и се запътих още по-навътре в парка. В короните на дърветата високо над мен ята огърлични папагали се дърлеха, разменяйки си ругатни на пронизителния си диалект. Забързах нататък, потънала в мисли за всички инвазивни екзотични видове, покрай които минавах. Бяха точно толкова чужди на това място като мен, но далеч не толкова самотни.
Докато вървях през ниските храсти, усещах кървавите пари, някога направили възможно създаването на този парк. Усещах как си проправяха път през съзнанието ми, бавно и мъчително, заедно с потока от суровини, усещах дългия път по суша и море от обширния континент, който някога и аз бях напуснала, до тук, до този град в сърцето на твоята страна. Как тези активи са подпомогнали изграждането на вашата благоденстваща държава. Как днес в телефоните ви припукват люспички кобалт и колтан от приватизираните мини на онази другата, много по-голяма държава. Как старите минерали успокояват новите си потребители с хладни гласове, които обещават развлечение и себеутвърждаване. Вие не чувахте гласовете на младите ви събратя, които бяха изкопали тези минерали. Но чрез телефоните си бяхте в контакт с множество други гласове. Звънтене и бръмчене, крясъци и шепот. Ударни дози допамин, доставени от мобилни устройства, диалози между човек и машина. Чувах тези разговори постоянно да жужат между дърветата, докато в същия момент се опитвах да обхвана движенията на групите хора, които си правеха пикник по тревните площи. Малко дете се смееше, неуверено тръгна към родителите си, спъна се, залитна и падна, а те започнаха да го успокояват.
И ти ли беше в парка? Мен ли търсеше? Кой знае, ако бях настроила рецепторите си по-добре, може би още тогава щях да регистрирам присъствието ти и да успея да те проследя, както си вървиш по пътеките през храстите. Избягнах групичка зайци и се изкачих по един хълм, бдителна за камери, които може би ме проследяват, докато притичвах от сянка на сянка. Пресякох алеята и се промъкнах под една разнебитена ограда. В пръстта на едно запустяло поле започнах да копая тунел.
Никога по-рано рецепторите ми не бях усещали такова изобилие от впечатления в този град. По стръкчетата трева танцуваха божи кравички и калинки, около мен жужаха мъхнатите телца на земни пчели и ябълкови плодови оси. Над мен чуруликаха мушитрънчета, врабчета и дроздове, гугукаха горски гълъби и сякаш се смееха чайки смехулки. На определени интервали от време наблизо профучаваше влак или някой човек с гумени ботуши и далекоглед преминаваше с тежки стъпки през полето, но иначе там бяхме само тревата и птиците, насекомите и аз.
Прищя ми се да остана още дълго в този оазис, или поне докато хомо сапиенс не тупнеше тук някой нов строителен проект. Но не можех да почивам върху старите си лаври. Беше настъпил моментът за действие. Така че започнах да копая.
