Чувам го в устите на хората, от корабите им. От този кораб, който ме приближава сега. Не съм жизнерадостната земя, която казват, че съм, онези, които се приближават към мен – благосклонно лято, тонове дървесина, злато и месо, хранилище за кожи. Не съм на никого. Нямам собственик. Нито име. Не съм пустиня. Бял ад. Неподвижен пейзаж. Не съм нито митовете, нито легендите, нито разказите около огъня. Не съм съществата или боговете, които се измислят, за да ме обяснят. Животните, които ме обитават, нямат душа. Нямам съзнание или воля; съществувам. Не съм тук и там един самотен айсберг, едно море в застой, една тишина, едно нищо.
Аз съм плодовито тяло, в движение, замръзнал океан, бушуващ през зимата; ледът, който расте и спада и се събира в кристални гроздове, когато водата докосне въздуха. Аз съм бяла мечка, притисната до дробовете на тюлен, полярна сова, която ловува денем, морското дъно, след като мустаците на моржовете го претърсят за плячка, дъжд от хрущене, яркото небе на изгревите. Понякога съм буря, а друг път северен елен, сняг, влачен от вятъра, лед по течението и ято буревестници върху някой айсберг, които се люшкат и пляскат във водата с глава надолу, заедно с още стотици други. Аз съм бялото, обсипано с петна. В мен се вплитат сините цветове върху ледниците, когато снегът се смалява вътре в тях, разтапя се и е завлечен към водата. Аз съм мъглата, която се захваща по гребените на леда. Светлината ми е излишък, който пътува във всички посоки, гасейки хоризонта и сянката. Пространството на тялото ми няма дъно, защото среднощното слънце изяжда земята ми и тези, които стъпват върху мен за първи път, трябва да се научат да вървят наново. Аз съм и отсъствието на време, поредица от зимни векове. Черен лед, стар вътре в новия лед – една снежна прегръдка.
Аз съм земя на красиви трупове, наводнена от хора и кости. Аз съм малкото на мечка, разчленено от голям мечок, изгладняла и нежна лисица, мамут. Аз съм убийство на тюлени и елени, червено върху бяло, един нарвал с осакатена муцуна. В моите морета огромни кораби потъват заради бича на вятъра, а китовете яздят вълните. Аз съм гъстата вода, замръзнала и тъмна. Смъртта, която чака под шелфовия ледник. Гладът на хората. Солта, която разрязва устните им. Аз съм заседналите кораби. Студен дъжд и викът на леда. Ложе от мънички цветя, което приютява събуждането на охлювите. Аз съм една птица рибарка, която се разлага в калта през лятото. Гъргорeнето, чуруликането, тропотът от копита и удрящи се рога. Бученето на водата по време на раждането на китовете, високите скали. Аз съм окото на овцебика, което отделя мускус. Жената от лодката, която се приближава към мен. Аз съм нервността на кучетата върху водата. Вълкът, заспал в зъбите им. Аз съм стадо северни елени, които тръскат от козината си водата на извор, след като са го прекосили и нощното слънце, което превръща росата в залеж от диаманти. Върху мен се издигат планини, чудовищни канари и се образуват черни лагуни с прозирни брегове. Аз съм златото в недрата на земята. Аз съм златото, което блести в реката през безкрайната нощ. Аз съм непобедимо въжделение.
***
Бог не съществува. Умря в колибата, когато видя Вик с окървавена муцуна. Жива е само смъртта. Студът. Безкрайната нощ. Насред всичко неуправляемо. Няма нужда да погледне Найт, за да разбере, че котката е яла от тялото му. Сигурно всичко е започнало с едно облизване на някоя от язвите по краката му, едно облизване, неспособно да удържи следващото, и следващото. И така, докато предните лапи не са хванали крайника и кучешките зъби не са се забили точно в плътта и не са я разкъсали достатъчно, че вътре да се събере цялата глава на едно малко животно. Единственото ѝ съмнение по въпроса е дали изследователят вече е бил мъртъв, когато Вик е започнала да го яде или, напротив, е починал от сърдечен удар, когато е видял сам себе си да бива погълнат от домашна котка.
На кого или на какво се е молил Найт, когато е настъпил часът? На кого или на какво ще се моли тя? Огънят е почти изгаснал, блести само ръбът на дънерите – сноп от червени линии посред нощта. Студът е невъобразим, но тя е толкова смаяна от страх и отчаяна, че не може да помръдне и пръст, за да съживи жаравата. Навън вятърът е яростен. Не беше духал така, отпреди мечката да опустоши склада с храната. Въпреки тъмнината, знае, че Вик се е проснала близо до краката ѝ, че търси да спи, където има топлина. Съзнава също, че котката няма да се подвоуми да я изяде, ако е нужно, въпреки че за целта първо трябва да се разболее достатъчно или да се предаде.
Непознат яд се надига в главата ѝ. Майка ѝ отказала да призове дух-пазител, който да пази Ада, веднага след като се родила и, заради взетата назаем религия, към която я принуждаваше да се придържа толкова фанатично, тя също не бе поискала да призове пазител за своя син. Може би затова Бенет е толкова болен, защото му липсва неговата „атка“. Инупиатите вярват, че децата се раждат със собствена душа, крехка като тази на мишка, и че имат нужда от друга, една по-силна и мъдра „напан“, която да ги закриля от опасностите. За целта е нужно, когато излезе плацентата, и майка и дете станат две същества на света, отделени едно от друго, родилката да произнесе думите, които духът на мъртвия има нужда да чуе, за да се припознае като защитник на новороденото. Заклинанието трябва да се изпее два пъти – първият път събужда мъртвия, а вторият го изважда от гроба му.
Огънят на гнева ѝ отстъпва пред тъгата и немощта ѝ, когато приема, че на Бенет не му е било изпято заклинанието, че не носи със себе си името на никоя стара душа от селището, която е можело да го закриля, че ако беше призовала въпросния дух –грижи се за моята рожба, ти, стар дух, грижи се за моята рожба, ти, стар дух–, може би никога нямаше да се наложи да се разделят. Но в момента на кръщенето, когато малкият се въртеше и пищеше над кръщелния купел с дръпнатите си очи и правата черна коса, с жълтеникавата си кожа, толкова негова и стара, невъзможна за изсветляване, единствената ѝ амбиция за името му бе то да му донесе стойност и престиж в света на белите.
За първи път откакто пристигна на Врангелия, обмисля реалната възможност в Ноум нищо да не прилича на това, което е оставила там. Бенет да е умрял. Тогава решава да не излиза изпод кожите, да се остави да умре. Лесно е. Само трябва да остане легнала и да изчака снопчето червени линии от жаравата да изчезне, студът отвън да се засили и вътре в колибата. След това да понесе онзи леден език, който ще мине през всичките ѝ кътчета, докато ледът не я приспи завинаги.
Тъгата ѝ помага да остане легнала, докато наблюдава как дървата угасват. Нажежените профили на дънерите са изчезнали в по-голямата си част. В тях все още горят малки червени сърца, които, ако се събудят достатъчно, отново ще запалят дървата. Вик спи дълбоко, знае го, защото усеща тежестта на тялото ѝ, отпуснато върху прасците си. Това е едно от малкото места, които усеща топли, въпреки палтата и кожите. Коя част ще изяде първо? Обхожда с мисли всеки един от пръстите на краката си. Кутретата са изчезнали и от двата ѝ крака, както и безименните и средните пръсти. Усеща само –на единия си крак– върха на нокътя на показалеца, който се забива във вътрешната страна на палеца. Останалото вече не съществува – нито стъпалото, нито петата, нито пищяла, нито глезена. По двете колене усеща мравучкане, както и в горната част на бедрата. Изненадва се, че усещането не е както когато студът захапа голата ѝ кожа в подножието на планините. Следата от леда тогава беше много болезнена, почти като от изгаряне, но сега замръзването се усещаше все едно тялото заспиваше лека-полека. Под кръста ѝ има малко запазена топлина, на точното място, където костта докосва пода. Никакво усещане в задните части. Никакво усещане по кожата на корема, въпреки че все още забелязва пулсирането в инфектирания си стомах и онова нещо, което се разпалва и иска да достигне до консервите с месо, вече невидими в тъмнината. Под снимката на Бенет, гръдната ѝ кост трепери и гърдите, някога дом на кърма, изчезват с напредването на студа. Същият студен сън се качва през „улу“-то към врата ѝ и влиза и излиза през устата ѝ, затваря очите ѝ със сладка ръка.
Грозд от бели светлини избухва зад клепачите ѝ. Това е смъртта на тъканите. Сърцето ѝ бие все по-бавно, а кръвта прави все по-къса обиколка, защото вените се свиват и ѝ препречват пътя като канара. Няма болка. Само образи и усещания, зад булото на съня. Първо образът на топла и солена течност, която се стича по вагината и бедрата ѝ, после образът на деформирания ѝ корем, изопнат от една контракция. Стои на четири крака направо върху пода на същото иглу, където роди Бенет. Сама. Огънят танцува като ханша ѝ в средата на помещението, а димът се издига нагоре, докато не излезе през дупката на тавана, която къщата има вместо комин. Полумракът и топлината на онзи заслон от лед разтварят тялото ѝ. Съпроводен е с дива болка този отвор и със сладък мирис като на нова плът. Петна по снежния под. Изпражнения, кръв, слюнка.
Чува дълбоко в гърлото си чудовищен вик. Очите се забелват. Звук, задържан във въздуха, нещо подобно на дълбок напев на кит. Сухожилията се изместват при преминаването на. Костите се отварят при преминаването на. В ректума – натискът на идващия живот и отново светлините зад клепачите и тялото ѝ се разделя на две, докато звучи гласът ѝ: ще умра, искам да умра.
И въпреки усещането за смърт ръката ѝ е между краката, поддържа. Докосва корона от мека кожа, гъста коса, покрита с течение, което гори във вагината ѝ като нажежена жарава. Огнен пръстен. Матката ѝ се напряга, всемогъща, викът на виковете. Ръката приема единствения ѝ син. Плът от плътта ѝ. Топла. Червена. Ръцете люлеят. Създание, плачещо на гърдите ѝ. Напевно шъткане. Петна от кръв в корема. Зърно в уста, почти черно. Топлина от предците ѝ, омотаваща се около неща отвъд глада, отвъд самотата и нощта. Утробен поглед, който я дърпа, за да не избяга все още от другата страна на времето.
Тогава очите ѝ се отварят изведнъж, оцъклят се, и отваря уста като пъстърва на сухо. Трябва да се движи, за да излезе от сънливостта на смъртта, но малкото ѝ тяло спи от студ с изключение на ръката, която е останала до земята и онази точка от ханша. Вече дори не усеща тежестта на Вик. Не знае дали котката е жива или мъртва.
***
Преди слънцето да се скрие пред нея, стига до брега на река Скелетон. Не вижда злато в пълноводието ѝ, но една едра пъстърва се бори срещу кукичката. Дърпа я надолу сякаш във всеки напор се съдържа възможността за победа. Дори толкова близо до смъртта, пъстървата не знае, че може да принадлежи на друг, освен на реката. Това бе научила тя, благодарение на Големия Север – принадлежността. Преди Врангелия никога не си бе представяла, че ще стане част от ледника и канарите, от циклите на светлина и вода, от снега и вятъра, от огъня, от завръщането на птиците, от живота и от смъртта на тюлените и на лисиците, от Нанук. Животът ѝ се струва невъзможен, когато обмисля идеята да се върне в Ноум. Близо до леда на нейния народ – там иска да остане тя. Дано малкият Бенет бъде до нея, да бъде част. Двамата да са владетели на слънцето и на нощта, като още две създания на студа, на леда, на въздуха. Сега разбира, че мечтата на арктическата жена има много общо с легендата за жената на луната, която разказа на Найт на смъртния му одър, и която не беше вид предзнаменование, а прозорец, през който да вижда какво би било съществуването ѝ, ако остане на остров Врангелия завинаги.
