Спипаха Тошек в долината, на час път от брода. Беше попаднал в капан в края на Княжеската гора. Щом ги видя, започна да се бори и мята в капана. Наоколо – петна от кръв, стъпалото му със сигурност ще трябва да се ампутира. Търкаляше се и хриптеше, опитвайки се да отвори железните челюсти, а след това отново изпадаше в конвулсии. Бяха спокойни. Майда се усмихна, защото най-накрая срещата, която им беше предопределена, се беше случила. Всичко беше както обикновено. Както преди. Както някога. Умоляващ поглед, думи, които с мъка се прецеждаха между стиснатите зъби.
– Оставете ме! – изхриптя Тошек. – Оставете ме, за Бога!
Наблюдаваха го дълго време, мълчейки. Изправяше се нелепо, както само един глупак би могъл, замитайки земята с ръкави, изправяше се и след това веднага се спъваше. Желязото се беше забило дълбоко. Той го влачеше дълго, оставяйки след себе си дълбока бразда, сякаш искаше да изоре гората. Челюстите не се отваряха – може би поради слабост, а може би поради счупен механизъм. Отказа да се бори с капана, затова се бореше с тях, осъзнавайки, че това е последният му шанс. Пищеше като дете, хленчеше, плачеше. Разриваше тънкия слой сняг под себе си, пред себе си, мислейки, че ще избяга като животно, ще пълзи като звяр. Горкият, глупаво селско момче, в неподходящ момент се пресякоха пътищата ни. Сега всичко е вече напразно.
– Моля ви, моля ви – стенеше Тошек. – Пощадете живота ми, умолявам ви…
Гласът му се заглъхваше, пот се стичаше по лицето му. Влачеше капана зад себе си и пълзеше, дявол го знае накъде. Те го следваха бавно, без да откъсват поглед от него. Местното диво животно, Тошек, перфектният пример за селски идиот, който се лигави като жена. Кал и сняг по лицето му, в косата му пясък. Момче, тази земя ще те погълне, ще погълне всички, може би теб повече от другите, защото по нечовешки начин, не в боров ковчег и не под кръст, а с най-чистата си бездна, както поглъща само животните и войниците, и ти ще се върнеш, дете на природата, при единствената си майка, тя ще те погълне, ще смаже костите ти, ще изсмуче това, което сама е смляла, както беше в началото. Не можеш да промениш съдбата.
Майда го хвана за реверите и го завлечи навътре в гората. Момчето се дърпаше и хриптеше като удавник. Жалкият му крак в капана, изтръпнал, с колене, влачещи се по земята, а кльощавото му тяло беше извито като лък. Само вятърът духаше в гърба му, развявайки палтото му насам-натам. Момчето се дърпаше яростно, докато търпението на Майда не се изчерпа и го блъсна с всичка сила в буковия пън. Тошек изстена и се облегна на ствола, сякаш беше загубил вяра в смисъла да се бори. Тялото му все още се бунтуваше и от време на време риташе със здравия крак, но не можеше да изправи Тошек.
– Беше глупаво да говориш какво е било – процеди Майда през зъби. – Рано или късно щяхме да хванем Перончик, а сега сам си навлече неприятности.
Тошек хлипаше и сополиво изплюваше само неразбираеми безсмислици.
– Какви ги приказваш, боклук такъв?
– Нищо не знам – прошепна Тошек. Думите се сливаха в едно. – Нищонезнам, незнам, нищонеее, незнам, нееезнам.
– На колко години си, тъпако, че ти се е приискало да си играеш на война, а? – продължаваше Майда.
– Шестнайсет. Нищо не знам, нииищо, неее, нееезнамнезнам, нищо...
Всъщност нито възрастта, нито глупостта на Тошек притесняваха някого, когато задачата беше проста. Често стоеше на стража, било то защото момчетата бяха на събрание, било то заради тайно убийство или заради търговия с крадени стоки. Никога не се беше дънил, затова хората с удоволствие се възползваха от него, защото кой би искал да виси на студа и дъжда и да наглежда? Тошек беше бърз и бдителен, тичаше от село на село като бездомно куче, така се и отнасяха с него: понякога получаваше огризки, понякога ритник. Но такова нещо като това с Перончик – Майда не можеше и не искаше да разбере. А в неговите очи съучастието с доносник се наказваше според военния устав.
– Бледата Манка каза нещо, но не слушах и не запомних – изрече изведнъж Тошек.
Майда присви очи. Скочи върху Тошек и продължи да го бие сякаш налага дете с шамари.
– Не помня! Не помня какво каза! Наистина!
– Да пукнеш дано, кучи сине! Да изгниеш! – крещеше Майда и след ударите и плесниците последваха юмруци, и още и още юмруци, свирепи, силни, толкова мощни, че Стшелецки виждаше какво го е уболо, къде този трън се беше забил в сърцето му.
Дали някога е имал трошица или капчица, нещо скрито в душата му, малко и вечно, мъничко добродушност? Или е човек, изпълнен докрай с жестокост и нищо добро нямаше у него? Само веднъж Майда се изпусна в разговор: „Манюха“ – така я нарече той, а, за Бога, никой досега не беше наричал Манка така. След това бързо смени темата и, както обикновено, агресивен и свиреп, побърза да скрие тази дума в поток от други, затрупвайки я под слоеве от разговор, сякаш искаше да я изтрие от паметта на слушателя, а може би и от собствената си. Чешек Майда, първи в скандала, само да помиришеше кръв, сякаш полудяваше, беше човек, който вярваше, че решението е нещо внезапно, и никога не отделяше време да обмисли какво би било най-изгодно за него. Стшелецки го побиваха тръпки, когато помислеше за себе си. Инстинктивно хвана Тошек за яката на палтото му и го завлечи по-навътре в гората, между дърветата, към поляната, проблясваща зад стволовете. Нека се свърши тази мъка на момчето, беше ясно, че смъртта на Тошек е неизбежна, нека бъде както следва, не заради Манка, не заради глупостта, а заради мълчанието, защото може би Тошек не им се е клел във вярност, но присъдата си е присъда и защитата на доносник е нещо немислимо.
Майда бързо ги последва. Не се погледнаха, но и двамата мислеха едно и също. Не си струваше да хабят куршуми за момчето. Нямаше смисъл да си цапат ръцете излишно. Просто да го пребият до смърт и да продължат. Тошек риташе със здравия си крак, плачеше и риеше снега. Слабият му захват за клони, камъни, пънове не можеше да го задържи за нищо, нищо не го спираше, нищо не удължаваше живота му с няколко жалки минути.
– Оставете ме, умолявам ви, оставете ме!
При този стон Стшелецки замръзна и му мина през ума, че това е знак, че сега трябва да пощади момчето, за да не навлече проклятие върху своята и главата на Майда, но кръвта му бушуваше, Тошек продължаваше със своето, кръвта му кипеше и вреше вътре в него, затова стисна по-силно с ръка и захвърли Тошек на земята, а той продължи да повтаря едно и също, хленчеше неразбираемо, ридаеше и махаше с ръце.
– Оставете ме, оставете ме!
Стшелецки го сграбчи за гърлото. Мекото докосване на камъка в ръката му. Изпукването на костта. Не уцели челюстта му. Тошек се гърчеше в конвулсии, въргаляше се като при екзорсизъм, хлипаше и ровеше в земята, сякаш искаше да избяга в нея, сякаш искаше да се върне в нея. Ще се върнеш, ще се върнеш там, глупако, след малко. Нищо, никакви чувства, само пламък в гърдите и нагоре, само по-бързо, просто нека този нещастник да плати за всички онези дни, за мизерните години, за Вид и за неумолимата мисъл, че винаги е бил подчинен на някого, винаги е бил отстрани, както като дете с майка си по просия, на вересия, и както в младостта си без занаят, само с това, което си спечелил с хитрост, така и в зрелостта си, защото кой би помислил, че човек може да се пребори за мястото си с дързост, но никога по тези места няма да станеш човек, няма да изплуваш на повърхността, няма да надскочиш себе си.
Можеш само да се оставиш на течението на реката и да се молиш потокът да не те запрати към скалите. Нека това глупаво момче ги моли за живота си, нека моли негодниците, може би тъкмо затова, примамени от лекотата на бандитския живот, бяха тръгнали по този път; може би са искали поне веднъж някой да ги моли за нещо. А това, че ги моли за живота си, няма такова значение; именно за живота човек моли най-болезнено, най-искрено, дава всичко, което има, имал е и ще има, всичко, което му е най-скъпо, мизерният живот изведнъж му се струва сладък, толкова важен, а всички знаят – и той, и неговите палачи – че това е най-голямата лъжа, с която човечеството винаги се е залъгвало, защото никой няма да пророни сълзи след такава незначителна смърт, а след няколко месеца никой няма да си спомня, никой няма да се интересува, че този или онзи човек се е превърнал в прах, че вятърът го е разнесъл, но в последния миг всеки, наистина всеки, е убеден, че животът му, именно неговият живот, е значел нещо, дори и да е бил глупав и пълен с отвратителни дела, дори и да е бил нещастен, а дълбоко в себе си да признава, че всеки живот е нещастен и че богатството, семейството и медалите нямат значение тук – всеки живот е еднакво мизерен и безсмислен. Затова те се наслаждаваха на умоляването, молитвите, заклеването в общи роднини, произход, спомени, святост, на отчаяното търсене на контакт с мъчителя, на апела към съвестта. И тогава отнемаха илюзията. Така му харесваше да мисли за това. Отнемаха на хората единствената лъжа, в която наистина вярваха. Че животът им имаше значение. Смъртта е истината.
Тошек се мяташе настрани, все още опитвайки се да избегне удара. Движеха се заедно, докато стигнаха до изсечените дървета. Протягаше ръка във въздуха с надеждата да хване клон или разпръснатите наоколо цепеници. Стискаше празните си юмруци. Триеше гърба си в междата, клатеше глава като овена, който колеха отляво, досущ като овен. Майда скочи с камък. Удар. В гърдите. В стомаха. Изпукване на челюстта. Хленченето се превърна във вой като от отвъдното, сякаш Тошек вече беше с единия крак в дълбините на ада. С другия си крак изведнъж изрита Стшелецки в стомаха толкова силно, че той се претърколи назад и падна върху палтото си.
Вдигна глава и замръзна. Взираше се в неразбираемото, невидимото, отвъд обсега на зрението и разума. Тошек се превърна в скимтяща купчина месо, ровеща в земята, нечовешка, неживотинска, странна окървавена маса, от която тук-там стърчаха сплетени коси и нокти, ровеше снега и миналогодишната трева под него, ровеше замръзналата почва, а ноктите му почерняха и се чупеха, сякаш земята не искаше да го приеме. С блуждаещ поглед търсеше спасение – в Тошек, в Майда, където и да е, защото ако Бог съществува, което никога преди не го беше интересувало, това ли е човешкото същество? Тези кървясали очи, хлипане и почернялата кожа ли са човек? Ако се озовеше в положението на нещастника, дали и той щеше да се превърне в безформена, скимтяща маса? Няколко отнети живота тежаха на съвестта им, но никога така, никога по този начин. Тогава какъв дявол се беше вселил в тях и защо вдига ръка срещу такъв нещастник? Майда, омазан с кръв, с лудост в очите, посегна към цепеницата. Замахна с нея. Удари. Струя кръв го опръска по гърдите и лицето, ритниците престанаха, но той издърпа цепеницата и замахна отново и отново, докато наоколо хвърчаха трески. Сърцето му беше изпълнено с жестока ярост, без милост, без сдържаност. Стшелецки беше обзет от страх. Гърлото му се сви в мълчалив плач. Ето какви сме. И винаги сме били такива. Опитомени зверове. Двама, които само привидно изглеждат като обикновени хора, когато ходят на кръчма, сключват сделки, пият алкохол, но отвътре е катран, мрак, мъртвешки дъх, литания на всички животи, които са отнемали само по свое усмотрение. Куршумът е достойнство. Прерязването на гърло е достойнство. Това беше нещо, което никога не беше виждал отстрани. Чисто зверство. Неосквернено, свято зло. Скочи на крака, хвана Майда през кръста и го повали на земята. Търкаляха се за миг в прегръдка, споделяйки дишането на пресекулки и потта си.
– Стига, Чешек – промърмори той с необичайно нежен тон, като към дете. – Стига толкова.
Мускулите, напрегнати от усилието, потрепваха конвулсивно. Гневът бавно утихваше. Накрая хватката отслабна. Сринаха се на земята. Над тях бяха небесата. Боже, помилуй ме, грешника.
