Както подсказва подзаглавието ѝ, книгата Нещотърсач съдържа истории за 44 предмета от близо и далеч. Любопитната и разнообразна селекция, подредена тематично, включва изненадващи находки от целия свят: ботуши от Бутан, тротоарни плочки от Барселона по дизайн на Гауди, чаши за вино от Страната на баските, брошка с формата на сърце от Сараево, еспадрили от Пиренеите, скарабеи от Древен Египет, кутия с боклук от Ню Йорк, парче оранжев плат от “Плаващите кейове” в езерото Изео, словенски звънящ змей, карта на Източен Берлин и много други. Разказвайки историите на конкретните предмети, Екатерина Петрова всъщност разказва и за местата, откъдето те произлизат – Кюстендорф и Катманду, Любляна и Луизиана, Белведере и Билбао, Селчук и Сентръл парк – като същевременно ги поставя в по-широк езиков, културен, исторически, антропологичен или географски контекст. Находчива смесица между пътеписи, есета и разкази, текстовете са внимателно проучени и подплатени с любопитни факти, но пречупени през субективния поглед на авторката, както и личната ѝ биография на пътешественик, преводач и нещотърсач. Художествено претворено през естетското око на Люба Халева, една от най-забележителните съвременни български илюстраторки, оформлението на книгата чудесно и с чувство за хумор улавя духа и настроението на историите. По този начин самата книга също се превръща в красив, носещ удоволствие и радост предмет – за четене и препрочитане, за притежаване и подаряване.

Жилищен квартал с панелни блокове в провинциален град през 90-те години на миналия век. Бинту расте в семейство, в което цари отчуждението. Баща ѝ е конгоанец, религиозен до фанатизъм и неуспял писател, който не може да си намери работа и прекарва дните си в писане на мемоари. Загубата на илюзии е съпроводена с нарастващата му алкохолна зависимост и прояви на домашно насилие. Въпреки всичко Бинту обожава баща си и се опитва да му помогне. Когато става ясно, че спасение няма, тя прекъсва всякакви контакти с него. Тридесет години по-късно Бинту се оказва в подобна ситуация. Разведена и отчуждена от сина си, тя все още живее в стария квартал с високите жилищни блокове, които сега изглеждат още по-западнали, и се бори със своите зависимости. Учителската заплата ѝ осигурява известна стабилност, докато един ден в училище тя губи контрол и е принудена да се изправи срещу травмите от детството си. „Тули Салуму е обрисувала главната героиня Бинту с дълбоко психологическо проникновение, присъщо само на опитните романисти. Със съвкупност от въздействащи детайли тя създава реалистичен и затрогващ портрет на Бинту, баща ѝ Юма и майка ѝ Кристел. Без съмнение един впечатляващ дебют.“ — De Standaard **** „С обезоръжаваща откровеност и неподправен реализъм Тули Салуму разказва какво е да израснеш като цветнокожо момиче в среда, в която цветът на кожата все още е определящ фактор. Романът ѝ е силен дебют, посветен на проявите на расизма в ежедневието ни.“ — Het Nieuwsblad ****

Zajtrk prvakinj je knjižni prvenec Liu Zakrajšek, v katerem se s protagonistko odpravljamo na tri različna študentska delovna mesta: v kinematograf, kulturni dom in knjigarno. Ko ne obiskuje predavanj ali dela, preživlja čas v majhni in zatohli podstrešni sobici stanovanja, ki si ga deli z impulzivno in kaotično Vesno ter organizirano in resno Pio. Njihova dinamika se skozi poglavja bolj ali manj dramatično gradi in spet ruši, vse to pa se dogaja na ozadju širših bivanjskih kriz, ki jih doživlja mlajša generacija, ki bo šele vstopila na trg dela – od prekarnosti in previsokih cen nepremičnin do vedno hujše razredne segregacije, osamljenosti in slabega mentalnega zdravja. Mlade osebe v romanu, ki naj bi torej razmišljale o svojih sanjah in prihodnosti, se lahko ukvarjajo kvečjemu s tem, kako zaslužiti za naslednjo najemnino. Roman, ki si navdih za naslov izposoja pri Kurtu Vonnegutu, je subtilna satira sodobnega časa, ki jo nujno potrebujemo.

In če vsi pozabijo, zgodba o identiteti, tujstvu in nerazumevanju, je prvi roman, pod katerega se podpisuje Selma Skenderović, zmagovalka Festivala mlade literature Urška 2020.

„Když někdo z nás zmizí, do zpráv se to nedostane, protože se nejedná o žádnou novinku. Zbytek světa na tebe nemyslí – ani když zrovna šňupou tvůj kokain, nosí oblečení, které jsi vyrobil, nebo když tě vyhošťují ze země.“ Příběh pojednává o Alexovi, uzavřeném mexickém uprchlíkovi, který je na stáži na nizozemské univerzitě a snaží se zachránit, co zachránit jde. Aby žil, musí mluvit, aby přežil, musí mlčet. Buď zticha je strhující román o zavřených hranicích, odvaze bez hranic, o síle jazyka a stírajícímu se rozdílu mezi pachateli a oběťmi. Všechny postavy jsou smyšlené. Fakta nikoliv. Kniha vychází z mnohaletých rešerší a příběhů lidí se zkušeností s uprchlictvím a vyhoštěním, lidí pracujících v oblasti azylového práva, vyučujících z různých (mexických) univerzit, psychologů zaměřujících se na traumata, lidskoprávních aktivistů, novinářů, skrývajících se lidí, obětí i pachatelů násilí mezi kartely a zločineckými skupinami. Osvětluje, jaký vliv mají vládní orgány na jedince a také násilí související s drogami a sexem. Tento působivý román odhaluje mimo jiné i komplikované vztahy mezi „drogovými zeměmi“, jako je Mexiko, a Evropou, kontinentem, který žadatelům o azyl stále častěji zavírá hranice a zároveň je velkým překupníkem i uživatelem kokainu.

Prošlo je već nekoliko godina otkako su Luk i Eli prvi put kročili na tlo Crvene planete. Sadnjom višanja na Marsu, koje zasad jedine uspevaju na ovoj turobnoj planeti, otac i ćerka započinju uzbudljivu potragu za tajnama ukopanim u naslage crvenkaste prašine. Stabla puna tamnocrvenih plodova rastu pod svodovima svih specijalizovanih plastenika, osim u jednom – Rejonu 24. Dok se unutrašnjost njihovih astronautskih odela sve više puni usamljenošću, strahom, nerazumevanjem i tugom, tragični događaji iz prošlosti nastavljaju da ih pritiskaju kao sumorna izmaglica Marsa. Iako često primoravaju sebe da ne razmišljaju o domu koji su privremeno napustili, iskre njihovih priča i sećanja nemoguće je u potpunosti ugasiti – one ih vuku ka bitnim sitnicama i događajima koji su oblikovali njihove živote. Zašto je važno na koji način Eli jede višnje i koje je drvo Luk zasadio kad je bio mali? Da li staro imanje, voćnjak, obližnje jezero, utihnuli seoski vašar i mreža isprepletenih kanala i šumaraka mogu biti skelet i životni sistem jedne porodice? U svom debitantskom romanu Boris Džinić vešto prepliće prošlost i sadašnjost svojih junaka i donosi nam dirljivu priču o snazi uspomena, ljubavi, bolu, patnji i neraskidivim vezama među ljudima. Rejon 24 podseća nas da je i na najmračnijem mestu moguće sačuvati radost življenja i veru da se onome što nas čeka vredi vratiti.

Palazzoni di città di provincia, anni Novanta. Bintje cresce in una famiglia lacerata. Suo padre congolese è un fanatico religioso, uno scrittore finito ai margini che non riesce a trovare lavoro e durante il giorno lavora alle sue memorie. Più si disillude, più si rifugia nell’alcol e più diventa aggressivo in casa. Nonostante tutto, Bintje adora suo padre e cerca di riportarlo sulla retta via. Ma quando diventa chiaro che non può essere salvato, interrompe ogni contatto. Trent’anni dopo, Bintje si ritrova nella stessa situazione. Separata e lontana da suo figlio, vive ancora negli stessi palazzi, ormai degradati, e lotta con le proprie dipendenze. Il suo lavoro di insegnante le offre un appiglio, finché anche a scuola non perde il controllo ed è costretta ad affrontare i traumi della sua infanzia.

„Изчезването на един от нас не влиза в новините, защото не е новина. Останалият свят не мисли за теб – нито когато смъркат кокаина ти, нито когато носят дрехите, които си ушил, нито когато те изгонят от страната.“ Това е историята на Алекс, затворено момче, бежанец от Мексико, който започва стаж в нидерландски университет и се опитва да спаси онова, което може да се спаси. За да живее, той трябва да говори; за да оцелее, трябва да мълчи. „Мълчанието на Алексито“ е завладяващ роман за затворените граници и безграничната смелост, за силата на езика и размитата граница между извършители и жертви. Всички герои в тази книга са измислени. Фактите не са. Книгата е резултат от дългогодишни проучвания и истории на бежанци или депортирани лица, специалисти в областта на бежанското право, преподаватели от различни (мексикански) университети, психолози и травма терапевти, активисти за човешки права, журналисти, хора в нелегалност, извършители и жертви на насилие от картели или банди. Романът хвърля светлина върху влиянието на правителствата върху гражданите, както и върху насилието, свързано с разпространението на наркотици и сексуалните посегателства. Тази завладяваща история разкрива сложните взаимоотношения между „държавите, използващи наркотици“ като Мексико и Европа – континент, който все повече отваря границите си за търсещите убежище, а същевременно е основен транзитен пункт и потребител на кокаин. „Майсторски написан роман. В някои моменти не успявах да сдържа сълзите си. Остър, емоционален и разтърсващ. Надявам се цяла Нидерландия да прочете тази книга.“ — Ники Декер (писателка, CELA #2) „Завлавяващ, феноменален роман. Марьолейн Висер открехва завесата зад изключително мощните мексикански наркокартели.“ — Лекс Болмейер, de Correspondent

Romanzo in stile poliziesco, La vita è mia descrive le relazioni fra tre donne di diversa provenienza sociale: Angela Pop, gallerista (e neomamma), Greta Roth, poliziotta della squadra omicidi, e Carla Razia, sex worker. Angela, che soffre di depressione post parto, patisce fortemente il bisogno di controllo, bisogno che infine prende forma nell’installazione che la protagonista chiama La vita è mia, dedicata a sua figlia Eliza e a sua sorella Raisa. Carla, incontrata casualmente durante uno dei suoi giri in città, entra a far parte del suo progetto, così come un ex compagno di università, il giornalista Lazăr Mitrea. Carla però, per un breve periodo, è anche l’amante di Greta, la poliziotta che segue l’indagine sulla morte sospetta di Angela Pop. Diverse linee narrative si tessono attorno al dilemma: la morte di Angela è un omicidio o un suicidio? Se si tratta di un crimine, chi è il colpevole? Ci sono più complici? Tutti i congiunti della “vittima” diventano dei sospetti. Il sospetto e la tensione, sia quella narrativa che quella tra i personaggi, si mantengono fino alla fine, quando scopriamo che Angela Pop aveva architettato tutto e tutte le relazioni personali allo scopo di raggiungere il suo obiettivo: un’installazione-manifesto. Il desiderio di suicidio e i segnali del degrado psichico della protagonista sono sparsi in tutto il romanzo, ma non portano direttamente alla conclusione che si sia trattato di una sua scelta. Anche il dilemma crimine-suicidio resta inalterato fino alla fine del romanzo. La vita è mia decostruisce gli stereotipi e i pregiudizi sulla famiglia, sul genere, sulla sessualità e sulla malattia mentale. Il romanzo si chiude, infine, con un manifesto che invita alla riflessione, all’accettazione, alla comprensione e all’empatia.