O doză de Lager într-o mână, rozariul în cealaltă, o țigară în colțul gurii, la radio, Aerosmith. Trei fete care simt ceva una pentru cealaltă, într-un Opel rablagit prin Polonia rurală. Una le povestește celorlalte viața ei: prima școală, prima prietenie și prima dragoste. Expediția sufletească în anii '90 și 2000 pe care o întreprinde naratoarea acestei povestiri de călătorie se dovedește a fi, în esență, o analiză pătrunzătoare a identității de clasă și de gen, dar și o încercare de descriere a dorinței homoerotice: mai întâi în întregime înăbușită de heteronormă, mai apoi exprimată în gesturi mici și săruturi, în sfârșit – articulată clar în călătoria cu mașina. Destinația ei geografică e Radom, dar cea existențială – transgresia, afirmarea și experiența extatică a libertății. "Puține cărți din literatura polonă contemporană sunt ca Nu toți ajungem în rai a Olgăi Górska. Autoarea ei a reușit ceea ce pentru mult timp părea imposibil: a descris fără compromisuri experiența de a crește ca lesbiană în Polonia anilor '90, într-un mod care i-a permis cărții să ajungă la un public larg. În ciuda trecerii a trei ani de la publicare – în realitatea pieței actuale asta înseamnă mult – cartea încă este citită și discutată și, chiar dacă din când în când apar în Polonia cărți legate de lesbianism, acesta rămâne singura care a dat experienței lesbiene forma unei povești și a reușit asta cu succes. Pe ce se bazează acest succes? Nu toți ajungem în rai trezește emoții prin descrierea îndoielilor romantice autentice, universale, în realitatea provizorie a capitalismului timpuriu adus în Polonia din Vest în anii '90. Prezintă perioada de la cumpăna secolelor al XX-lea și al XXI-lea nu prin prisma evenimentelor politice și a emancipării metropolitane, ci descriind cotidianul unui oraș mic, religia populară amestecată cu primii fiori ai sexualității și fascinația muzicală din adolescența milenialilor de azi. Așa cum poate vorbi literatura cea mai bună despre identitate, fără să facă uz de acest cuvânt. Górska scrie cu un limbaj expresiv și bogat, din inimă, dar și cu pătrundere filosofică. Cartea este fără îndoială un clasic al literaturii lesbiene." — Dr Małgorzata Tarnowska-Sikora

Sisifo vaga per l’inferno spingendo una sedia a rotelle vuota e non sa di preciso che cosa ci faccia lì, eccetto che deve passare a prendere sua figlia – affetta da molteplici disabilità – dal centro diurno. Una missione che fallisce di continuo, e al termine della quale ritorna delusa nel fatiscente appartamento al piano terra di uno stravagante condominio. Quando la sua padrona di casa, apparentemente dal nulla, si mette a conversare con lei, Sisifo inizia di colpo a ricordare. Giorni come strani sintomi è una lotta contro il tedio, un’indagine sui confini della maternità, della speranza e della disperazione, della vita e della morte.

Mia je stara 27 let in vsak dan gleda najslabše na svetu: dela kot moderatorka vsebin in mora cenzurirati najnasilnejše posnetke, ki krožijo po spletu. Odkar je njen bivši fant Ruben umrl, ko ga je v banji stresla elektrika, živi v začaranem krogu nihilizma in očitkov, otopela zaradi službe in zdravil, samo občasno pa jo poživi prijateljstvo z Dennisom in Miriam. Preteklost z Rubenom je arhiv krutih spominov, kakršne so tudi podobe, ki jih mora odstraniti s spleta, a jih ne more izbrisati iz spomina: čustveno izsiljevanje, ko jo obtožuje, da ga požira kot bogomolka, in strah pred tem, da bi ga zapustila. Ko pa naleti na posnetek Sofie, dekleta, ki ji je podobno in ki se vrže z mosta, se Mia zdrzne in poda po njenih stopinjah: sreča njenega fanta Lapa, obetavnega glasbenika, in prijateljico Margot, spremljevalko in plesalko v nočnem klubu, in obema se pusti zapeljati v vrtincu ogledal. Vse dokler se Mia, z Miriam in Margot, ne odloči za alternativo, za sestrski pakt izven okvirjev, ki bo uspel zlomiti lupino njene bolečine. Bogomolka opisuje pot mlade ženske, ki se zoperstavlja izgubi in samoti ter se upira podedovanemu občutku ženske krivde, da bi se pognala naprej, proti svetlobi prihodnje različice sebe.

В едната ръка кенче светла бира, в другата броеница, в устата цигара, а по радиото звучи Аеросмит. Три момичета, които изпитват чувства едно към друго, пътуват с раздрънкан опел из провинциална Полша. Едно от тях разказва на останалите за живота си: първото училище, първото приятелство и първата си любов. Ловът на духове от 90-те и първото десетилетие на 2000-те години, предприет от разказвачката на този роман за пътя, се оказва всъщност проникновен анализ на класовата и половата идентичност и опит да се опише хомоеротичното желание: първо напълно потиснато от хетеронормативността, след това показано с малки жестове и целувки, а накрая – открито изразено по време на пътуването с кола. Географската му дестинация е Радом, но екзистенциалната му цел е трансгресията, утвърждаването и екстатичното преживяване на свободата. В съвременната полска литература са малко книгите като „Не всички ще отидем в рая“ на Олга Гурска. Авторката е постигнала това, което дълго време изглеждаше невъзможно: описала е безкомпромисно преживяването да израснеш като лесбийка в Полша през 90-те години по начин, който позволява на книгата да достигне до широката аудитория. Въпреки че са минали три години от публикуването ѝ – което е дълго време в днешните пазарни условия – книгата все още се чете и обсъжда, и макар че периодично в Полша се публикуват лесбийски книги, тази остава единствената, която успешно е пресъздала лесбийския опит в роман. В какво се състои нейният успех? „Не всички ще отидем в рая“ предизвиква емоции с автентичните си, универсални описания на любовни дилеми в преходната реалност на ранния капитализъм, пренесен в Полша от Запада през 90-те години на миналия век. Описва прехода от ХХ към XXI век не през призмата на политическите събития и еманципацията на големите градове, а чрез описанието на всекидневието в малкия град, масовата религиозност, смесена с пробуждащата се сексуалност и музикалните увлечения на днешните милениали. Подобно на най-добрата литература, така и тази говори за идентичността, без да използва тази дума. Гурска пише с жив и изразителен език, от сърце, но и с философска проницателност. Книгата е безспорно лесбийска класика. — Д-р Малгожата Тарновска-Шикора

Жилищен квартал с панелни блокове в провинциален град през 90-те години на миналия век. Бинту расте в семейство, в което цари отчуждението. Баща ѝ е конгоанец, религиозен до фанатизъм и неуспял писател, който не може да си намери работа и прекарва дните си в писане на мемоари. Загубата на илюзии е съпроводена с нарастващата му алкохолна зависимост и прояви на домашно насилие. Въпреки всичко Бинту обожава баща си и се опитва да му помогне. Когато става ясно, че спасение няма, тя прекъсва всякакви контакти с него. Тридесет години по-късно Бинту се оказва в подобна ситуация. Разведена и отчуждена от сина си, тя все още живее в стария квартал с високите жилищни блокове, които сега изглеждат още по-западнали, и се бори със своите зависимости. Учителската заплата ѝ осигурява известна стабилност, докато един ден в училище тя губи контрол и е принудена да се изправи срещу травмите от детството си. „Тули Салуму е обрисувала главната героиня Бинту с дълбоко психологическо проникновение, присъщо само на опитните романисти. Със съвкупност от въздействащи детайли тя създава реалистичен и затрогващ портрет на Бинту, баща ѝ Юма и майка ѝ Кристел. Без съмнение един впечатляващ дебют.“ — De Standaard **** „С обезоръжаваща откровеност и неподправен реализъм Тули Салуму разказва какво е да израснеш като цветнокожо момиче в среда, в която цветът на кожата все още е определящ фактор. Романът ѝ е силен дебют, посветен на проявите на расизма в ежедневието ни.“ — Het Nieuwsblad ****

Wysokie bloki mieszkalne prowincjonalnego miasta, lata dziewięćdziesiąte. Bintu dorasta w rozbitej rodzinie. Jej kongijski ojciec to fanatycznie religijny człowiek, niespełniony pisarz, który nie może znaleźć pracy i całe dnie spędza na pisaniu swoich wspomnień. Im bardziej ogarnia go rozczarowanie, tym częściej sięga po alkohol i tym bardziej agresywny staje się w domu. Mimo to Bintu uwielbia ojca i próbuje sprowadzić go na właściwą drogę. Kiedy jednak staje się jasne, że nie da się go uratować, zrywa z nim wszelki kontakt. Trzydzieści lat później Bintu powiela ten sam schemat. Rozwiedziona i skłócona z synem, nadal mieszka w podupadłych już blokach i zmaga się z własnymi uzależnieniami. Pewne oparcie daje jej praca nauczycielki, aż do chwili, gdy w szkole traci kontrolę i zostaje zmuszona do zmierzenia się z traumami z dzieciństwa. „Salumu potrafi opisać Bintu całkowicie od środka, tak jak robią to doświadczeni pisarze powieściowi. Dzięki licznym wymownym detalom tworzy niezwykle realistyczny portret trzech udręczonych istnień: Bintu, ojca Yumy i matki Kristel. Bintu to debiut marzeń.” De Standaard „Salumu boleśnie szczerze opisuje w oszczędnej, lecz precyzyjnej prozie, jak to jest dorastać jako dziewczynka i kobieta o innym kolorze skóry w środowisku, gdzie kolor skóry wciąż pozostaje czynnikiem decydującym. Bintu to mocny debiut o „codzienności rasizmu”. Het Nieuwsblad

“Non vorrei dire, ma secondo me le cose con Tom Keller cominciarono ad andare storte già da quella volta in cui i due zii lo portarono nel bosco di notte per fargli fare cose che un bambino di nove anni non avrebbe mai dovuto fare.” Così inizia Le bestie, il romanzo d’esordio di Gijs Wilbrink ambientato nella regione dell’Achterhoek, tra motociclette, bracconieri, allevamenti di visoni e loschi affari che non potrebbero avvenire alla luce del sole. In questa mistica terra di confine piena di segreti cresce Tom Keller, il più giovane rampollo della famiglia più famigerata della zona, dotato di un talento innato per il motocross. Quando anni dopo Tom sparisce all’improvviso, la figlia ribelle torna nella sua terra natale per cercarlo, causando una drammatica riunione di famiglia.