Гаджето ми Стеф

Стоях в мрака на хола и реших да извърша проверка. Проверката включваше дали са затворени прозорците, изключени двата бойлера, в кухнята и банята, загасени ли са лампите, свети ли нещо на печката и извадени ли са зарядните от контактите, защото чух история за момиче, на което зарядното експлодирало в лицето, докато спяла. Не ми се иска лицето ми да бъде разпръснато по този тесен апартамент под наем с мебелировка, която хазяинът, струва ми се, е събирал по селските пазари и битаците.

Запалих изгасения джойнт, който стоеше в пепелника, и се огледах наоколо. В мрака предметите придобиваха страховити форми и ме плашеха. Лампата се беше превърнала в продълговата, деформирана сянка с едно око и сякаш ми намигаше. През процепа на гардероба, който не можеше да се затвори докрай, надничаше черен ръкав на риза с голямо копче. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече ми заприличваше на голяма буболечка. По пода пълзяха мравки, но те бяха истински и по никакъв начин не можех да установя откъде идват.

Взех телефона и още веднъж проверих профила му. Снимките му бяха такива, че не можех да разбера как всъщност изглежда. Аз си бях сложила само една, най-хубавата, която имах, и написах, че съм на двайсет и седем години.

Така в един ден станах човек, който не само че има Тиндър, но и вече лъже страхотно на него. Трябваше да се срещнем в Централата, а аз бях почти готова и можех още малко да поседя в мрака, да слушам Бауи и да мечтая. Да мечтая за живота като цяло, как би изглеждало, ако не мислех за смъртта, щом се събудя. Накратко, излъгах, че живея в "Дорчол" и че това кафене ми е близо, затова трябваше да вървя пеша осемдесет и една минути от Конярник, което беше достатъчно да изтрезнея и отново да започна да пия.

Погледнах отражението си в голямото огледало подпряно на пожълтялата стена. Опитах се да си представя как изглеждам на някого, който ме вижда за пръв път. Не успях. Мислите ми се пренасочиха предимно към това защо косата ми е права, а не къдрава, и защо не е светла, както когато бях дете, и как така не знам какъв цвят са очите ми, сини или зелени.

Станах и огледах тялото си. Не ми се щеше да го анализирам детайлно, но съжалявах, че не съм го пазила повече. Може би през пубертета не трябваше да гася цигари по ръката си и да си пробивам веждата, заради което имам две дупчици, които не служат за нищо. Погледнах и левия си бицепс, на който имаше малка татуировка на розово фламинго. За нея бях сигурна, че не трябваше да я правя.

Мислите за собственото ми тяло ми бяха неприятни, затова си обух кецовете и стъпках колоната от мравки, която се беше запътила към кухнята. Почувствах вина. Не трябваше така безсърдечно да ги размазвам. Представих си как може би и моят живот ще приключи в подобен незначителен момент, докато отивам към кухнята да сложа вода за кафето.

Предишната нощ имах сънна парализа, обзе ме чувството, че нещо се крие в апартамента и чака да заспя, за да може пак да седне на гърдите ми. Преди не можех да дефинирам какво е това нещо, докато не видях в интернет картината на Фюзели "Кошмар", на която девойка в бяло спи със странно отметната назад глава, а върху нея седи маймуноподобен черен демон, който се хили. И всеки път, защото тези парализи винаги са еднакви, отварям очи и се събуждам, но не мога да помръдна, сякаш тялото ми не е мое. Представям си демона от картината как седи върху мен така, че да не мога да си поема дъх. Превръща се в родителите ми, брат ми, в някакви странни непознати хора, на които липсват части от тялото, или в мен самата, каквато бях някога, или каквато тепърва ще стана. Не знам колко трае всичко това. Когато най-накрая успея да помръдна, ми се иска никога повече да не трябва да спя.

Мисълта за невъзможността да контролирам тялото си ме обсеби, затова реших да тръгна. Трябваше да заключа вратата още два пъти и за всеки случай да проверя дали наистина не може да се отвори.

Преди не бях толкова обсебена от тези неща, но ако живееш достатъчно дълго сам, то просто се случва. Често си представях как се връщам вкъщи и заварвам пред блока всички съседи, полиция и пожарникари, защото съм забравила да изключа ютията и е изгорял целият етаж. После идва и почервенелият дебел хазяин, чийто панталони винаги са свлечени и му се вижда задника, и иска да ме убие.

Изведнъж се чу звънецът на вратата и прекъсна потока на мислите ми. Заради тревата ме изби тревожност и още повече се притесних. Надникнах през шпионката, за да преценя необходимостта да отворя и първото, което видях, беше малка глава с големи светли очи, лиги, които се стичат от устата и мокри пръсти, които се въртят около нея. Бебето се мръдна назад и тогава видях женска ръка, която го държи, и още една глава, на възрастен и по-голяма. Изглеждаше като главата на Светлана.

Косата й беше под рамената и беше опъната назад, с изключение на един измъчен кичур, който навиваше. Виждаше се белият белег на веждата от падането в басейна, когато била малка, и кръглите лешникови очи, които гледаха през шпионката право в мен. Бях сигурна. Това беше главата на Светлана. На вратата ми беше Светлана с някакво бебе.

Когато се запознахме тя следваше филмова режисура, а аз драматургия. Никога не бях имала връзка с жена, а тя излъга, че е имала. Заговори ме във втори курс, дотогава се познавахме по физиономия и тайно я наблюдавах, защото ми се струваше, че знае всичко, което аз не знам. Аз не знаех много, така че това не беше особено трудно, демек Светлана не беше толкова умна.

Може би нямаше да се сближим, ако не беше получила задача по основния си предмет. Трябваше да режисират сцена, която изобразява отчаяние, затова дойде при мен и ме попита:

- Свободна ли си? Трябва ми драматург.

- Да - казах прекалено бързо, толкова, че после дни наред ме тормозеше защо не изчаках няколко секунди.

- Трябва да се напише сцена, която изразява отчаяние.

Взех да клатя глава сякаш имам тикове. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да се пъхна в леглото.

- Изглеждаш, сякаш го можеш.

- Защо?

- Трябва ни за изпита.

- Защо ти изглеждам така?

Опита се да обясни как има нещо в начина, по които наблюдавам хората. Не я разбрах съвсем.

- Какъв е срокът?

- Беше за вчера.

Успях да напиша две страници за момиченце, което докато чака за свиждане с баща си в затвора, бели мандарини и ги хвърля на земята. Светлана бързаше и изглеждаше, че би приела всичко. Когато й донесох сцената, натъпка листовете в раницата си и благодари. На изпита поучи седмица.

След това започна да ме поздравява по коридорите и така продължи, докато една вечер не се срещнахме в клуб "Дръгстор" на рейв парти. Бях много пияна, защото бях решила, че от утре няма да пия. Тя беше само пияна и не беше взела никакво важно решение за вечерта. Започнахме да танцуваме и си разделихме червено екстази със знака на Супермен. Преди това никога не бях пробвала с момиче, но тази вечер исках да обогатя опита си, затова я целунах.

Тя не беше особено въодушевена, но не ме и отблъсна. Спомням си как отидохме в залата с пуфовете, която беше съвсем празна. Малка диско топка се въртеше на тавана и разпръскваше снежинки. Имах усещането, че вали сняг. Хванахме се здраво за ръцете и започнахме да се въртим в кръг. Отначало полека и внимателно, после все по-бързо. Светлана пищеше и се смееше с отворена уста и разпиляна коса, затворих очи и усетих студенината на истински сняг, които се топеше по горещото ми лице. Спомних си как една година тате и брат ми отсякоха елха в парка до блока и я донесоха вкъщи да я украсим.

Проснахме се на пуфовете и й разказвах за открадната елха и как мама се сърдеше, че са го направили, и как бях щастлива, че имахме елха, и как накрая всички се смеехме и ядохме свинско и палихме бенгалски огън, който държах така, че искрите да падат по ръцете ми и да ме парват. Това беше най-хубавата Нова година, която си спомням. Светлана слушаше внимателно, умееше да запомня детайли, които после споменаваше спонтанно в разговора и винаги се чувствах добре, като го правеше.

Прекарахме заедно няколко нощи. Беше мека, топла и мрачна, не обичаше да говори за естеството на отношенията ни. Влюбих се и ми се струваше, че се превръщам, заради нея, в човек, който сякаш знае това, което другите не знаят. Не знаех. След четири месеца казах на семейството ми, че имаме връзка. Псувните на майка ми бяха сочни, а брат ми махна странно с ръце все едно не му е ясно защо изобщо трябва да го знае. Само баща ми го прие нормално. Баща ми не след дълго умря, но нямаше връзка с моята лесбийска авантюра. Смъртта е нещо, което просто се случва.

Накратко, след шест месеца Светлана ме заряза, омъжи се за най-добрия си приятел и напусна университета. Мама и брат ми тихо се радваха. Баща ми нямаше предчувствие, че ще умре.

И ето я. Стои в коридора на блока и държи в ръце някакво бебе. Нейно или чуждо. И звъни. Звъни упорито, затова натискам дръжката и отварям вратата. Прегръща ме с бебето, което необичайно спокойно понася притискането между двете ни, и се промъква вътре. Затварям вратата, стоим в коридора, а тя гледа към тъмнината в хола.

- Какво е става... Ток ли няма?! Умирам от глад.

Докато мажех крема сирене на хляба, оглеждах в хладилника какво още мога да сложа на сандвича й. Имаше две парчета шунка, които стояха от доста време. Не бях сигурна дали стават за ядене, но и тя не мислеше за мен, като ме заряза.

Сцената, която зърнах през вратата на кухнята, ме увери, че бебето е нейно. Държеше го с една ръка и се опитваше да го накърми, но бебето изобщо не искаше да се закачи на голямото й тъмно зърно. Остави го и запали цигара, малко порови в чантата и намери шише с мляко. Чу се доволно мляскане, а аз изстисках майонеза върху сандвича, за да убие миризмата на шунката.

Още известно време продължих да надничам от кухнята и да се преструвам, че правя нещо. Забелязах, че Светлана е отслабнала, костите на ключицата й бяха изпъкнали, вените на ръцете изскочили, а чертите на лицето й се бяха изострили. Все още беше привлекателна, обличаше се в черно и имаше някаква наркоманска улична красота. Усетих странен гняв и неприятно усещане. Не бях сигурна какво чувствам към нея и към себе си.

Светлана избърса с пръсти крема сиренето от устата си, докато доволно ядеше сандвича. Наведе се да помирише дупето на бебето и продължи да дъвче. Погледнах към стенния часовник с римски цифри и се сетих да попитам.

- Откъде знаеш къде живея?

- Питах Аца.

- Нищо не ми е казал.

- Казах му да си мълчи.

Аца беше наш общ приятел, но често забравях, че все още се виждат. Никога не я споменавахме. Правех се, че е мъртва.

- Извинявай, че така цъфнах.

- Няма значение.

Светлана ме огледа.

- Защо си се нагласила така?

Думите изведнъж изпаднаха от мен събрани в изречение.

- Отивам при гаджето.

- Как се казва?

Удължих тишината с търсенето на запалката, за да се сетя как се казва типа от Тиндър.

- Стеф.

Бях доволна от този допълнителен детайл, не само имах гадже, но то вече имаше и галено име. Светлана попита:

- С какво се занимава?

Отговорих кратко, че е масажист, после мълчахме, докато вадеше памперс да преобуе Дара. Излезе, че така се казва бебето. Не знаех как да я попитам чий го дирят тя и Дара при мен.

- Мога ли да я отнеса там да я приспя? Нещо е кисела. Нали така, мъничката ми, защо си толкова кисела?!

Започна да мачка детето и го отнесе в спалнята, където имаше само едно легло. Останах с насрания памперс и мисли за самоубийство. След няколко секунди се показа. С памучната пелена на главата изглеждаше като полярна мечка, която ме гледа от пещерата си. Така се опитваше да разсмее Дара, която упорито плачеше. Каза:

- Ваня, тръгвай, ако трябва. Искам да кажа, ако не ти пречи да останем.

АААХХ БЕЛИНДА

Наистина можех да съм нормална и да кажа, че ми е разбила сърцето, затова не искам да паразитира в жалкия ми апартамент под наем. Естествено не го направих. Естествено, казах:

- Знаеш, че можеш.

В коридора на блока прескочих младежа, които свит спеше на стълбите, облегнат на студената олющена стена. От известно време прекарваше всяка нощ тук и не знаех нищо за него. Не изглеждаше като бездомник, беше прилично облечен, но винаги забързан, с малък ретро телефон в ръка, изпито лице и сънливи очи.

Трепваше от внезапния звук при отваряне на врата или от звънене на телефон и извръщаше глава, когато някой минава. Понякога беше толкова уморен, че спеше клекнал в ъгъла в някаква неестествена поза. Изглеждаше сякаш бяга от някого. Често си представях как го водя в апартамента, вечеряме заедно, пием бира, той ми разказва за живота си и ми благодари, че съм толкова добър човек. Нищо подобно никога не се случи.

Пред блока се спуснах по асфалтираната пътека, която водеше до контейнера. Зад него имаше детската площадка, на която някакъв тип и мацка се натискаха на пейката. Докато се целуваха тя го беше яхнала така, че да се търка по бедрата му,  виждаха й се черните гащи на бели сърца, в които той се опитваше да си напъха ръцете, а тя със смях ги връщаше на гърба си. Между две дървета имаше опънат тел и на него една съседка, която не познавах, простираше пране. От устата й стърчеше дълга цигара. Пепелта хвърчеше по чаршафите.

Метнах пликчето с памперса, то се отвори и памперсът падна върху парчета хляб до контейнера. Спрях и усетих, че някой ме гледа.

Когато вдигнах поглед, срещнах очите на кльощав младеж с тениска, на която с разноцветни флумастери беше написано IV-2, как стоеше на паркинга с вдигнати ръце върху черен джип, докато две ченгета го претърсваха. Единият му ровеше по джобовете, а другият се смееше, докато говореше по телефона. Видях как кльощавият ме гледа, докато се отдалечавах.

Минах покрай моето мръсно бяло пунто и свалих чистачките, които някой беше вдигнал, защото бях паркирала накриво. Трябваше да го направя, защото на асфалта имаше дупка. Не можех да преценя как се е появила. Вече беше пълна с дребни боклуци и пластмасови шишета. Представях си как се разширява и поглъща паркинга, после Конярник, след това целия Белград, и цяла Сърбия, и как чуждестранните медии съобщават за страната, която един ден е изчезнала, опасявайки се, че дупката ще погълне целия свят, което и се случва накрая.