Чак до следващото лято Люк се пръскаше от щастие, че е направил нещо толкова важно. Беше спасил живота на растение, което със сигурност щеше да бъде сполетяно от съдбата тази снежна зима да стопли старата къщурка на чичо Том. Дървото растеше, развиваше се и Люк се надяваше, че скоро ще може да набере по някоя череша от него. Беше чел, че черешата дава плод едва на четвъртата година, което за него беше невъобразимо дълго. Годините обаче бяха натоварени на онзи бърз влак и прелетяха пред очите му.
Никой не откри тайното му дърво, но то не се развиваше така както беше чел, че трябва. Беше по-малко, стъблото му беше по-тънко отколкото трябва, а короната не беше толкова голяма като тези в книгите. Мислеше, че това е защото имаше толкова трудно начало. Светът беше отхвърлил това дърво, беше го изплюл като безплодна костилка в канавката край пътя, забравено и нищожно. Тази пролет видя след цветовете зеленикави, светли плодове, които срамежливо се криеха сред листата. Ставаха все по-червени и по-червени, а през лятото потъмняха. След толкова време нямаше търпение да опита своя очевидно странен сорт череша, която не приличаше нито на онези от списанията, нито на онези в лозето на чичо Том.
Фло беше до него, когато откъсна първия плод от дървото. Короната стигаше почти до върха на неголемия кокошарник. По всичко личеше, че тайната му можеше скоро да бъде гордо разкрита. Откъсна тъмночервеното топче от дръжката и го сложи в устата си. Вкусът беше смес от сладко и кисело. През живота си беше изял цели щайги с череши, но такава все още не беше опитвал. Но нещо го глождеше. Изведнъж, по някаква причина, в главата му отекна изречението на чичо Том от преди две години: "Всъщност, там имаше и няколко вишни".
"Мамо, мамо, мамо!" кънтеше гласът на Люк из просторния двор на фермата. Тичаше, докато Фло препускаше на зигзаг пред него и пролайваше дълбоко и накъсано. Около тях топлият летен ден обгръщаше всичко с пълния си блясък.
Втурна се през антрето в къщата и извика: "Мамо, моля те, кажи ми какво е това?". Спря и дишаше дълбоко и възбудено. В ръката си държеше няколко червени плодчета. Още веднъж отправи същия въпрос към празната къща. На бегом нахлу в кухнята, но и тя беше празна. Фло изтърча по стълбите да провери на горния етаж, но бързо разбраха, че в къщата няма никого. Хладилникът, хрумна му. Обаче там имаше само стари бележки, с едно движение ги събра и ги хвърли в кофата за боклук. "Къде са всички?", попита Фло, но тя само гледаше в него с наклонена на една страна глава и сигурно се питаше същото.
Излезе от къщата, но не знаеше накъде да тръгне. Трябваше всички да са тук, може би освен баща му, ако е имал някаква работа на полето. Днес неофициално беше първият ден от сезона на къпането в каналите, но рядко се случваше хората още първите дни да се запътят натам, обикновено изчакваха да се стопли още малко. Според доста известна история един човек през тези най-ранни дни на лятото, а онази година напичало още от края на май, скочил в канала, докато се връщал от нивата, защото не издържал на жегата. След два дни хората намерили трактора му край канала, самотен и с отворена врата, а скоро след това рибари измъкнали тялото му оплетено в тръстиките. Водата, заедно със сърцето, което спряло в мига, в който я докоснал, го била отнесла надолу по течението, чак до езерото. Вероятно в негова чест обявили този ден за първия ден на къпането, въпреки че Люк никога никого не беше виждал по това време да влиза във водата.
Училището беше приключило за тази година, така че нямаше представа къде може да са брат му и сестра му. Винаги криволичеше по пътечките на своя свят, но постоянно усещаше присъствието на двамата в къщата и във фермата. Все се мотаеха наоколо, сами или с приятелите и приятелките си. Майка му, ако не беше в шивашкия си салон в селото, непрекъснато работеше нещо по къщата, а свободното си време обичаше да прекарва сред цветята в градинката си. Люк внезапно се почувства неприятно, объркано. Сякаш празнотата на голямата ферма изведнъж му се стовари на раменете.
"Фло, нямам представа къде са изчезнали всички", каза, докато загледан в далечината, търсеше някаква човешка фигура. Кучето зави гърлено и седна до него.
Известно време чакаха на двора. Люк опита да си играе с Фло, да й хвърля пръчка и парцалената й топка, но това не трая дълго, и двамата бяха притеснени защо няма никого. В работилницата на баща си огледа за кратко най-добрия си дървен меч и се опита да измисли какво още да пипне по него, защото съвършенството винаги изисква още малко работа, и още малко, и никога няма край. През цялото време хвърляше поглед през рамо към портата и се ослушваше дали някой не идва от далечината. Стана прекалено нетърпелив. Вече бяха минали няколко часа, а ни вест, ни кост от никого. Не беше разумно да проверява в някоя от съседните ферми. Беше почнало да се смрачава, а едно от основните правила на всички семейства в околността беше, че децата не смеят да ходят никъде по тъмно.
Нощта пристигаше, спускаше се потайно и изтриваше светлината от небето. Люк и Фло влязоха в къщата. Беше гладен и хапна малко шунка и хляб, а Фло получи остатъците от вчерашната вечеря. След това поля вечерята си със студено мляко и на пода на хола запрелиства списанието на баща си, което намери тук. Фло задряма до него, а той по едно време зави себе си и нея с одеяло и двамата дълбоко заспаха. Сънят му беше накъсан, тежък, сепваше се и се будеше. В един момент скочи на крака, защото помисли, че е чул нещо. Фло го погледна кротко все едно му казваше :"Не се тревожи, малкия, аз съм на стража". Погали я по главата и ушите, премести се на канапето и отново заспа, а тя се сви в краката му и се присъедини в съня му.
Сънуваше как стои на брега на канала. Не знаеше как е стигнал до тук. Само стоеше и гледаше в светлото и малко мъгливо утро. Повърхността на водата беше абсолютно спокойна като някакво тъмно огледало. Видя отражението си и нещо до краката си. Полека, сякаш времето тече неколкократно по-бавно, погледна пред себе си и видя на земята плетена кошница пълна с вишни. Бяха червени, тъмни, все едно всеки момент ще се пръснат от зрялост и ще пуснат кръв във водата на канала. Погледна кошницата и я хвана за дръжките, а те сякаш бяха изплетени от нечия кафява коса, а не от пръчки. В нея имаше толкова много вишни, че започнаха да падат от върха на купчината, докато я вдигаше. Търкулваха се една по една и пляскаха по повърхността на водата. Люк изведнъж усети как го обзема огромен страх, а толкова искаше да опита сочните вишни. Сигурно щяха да са най-хубавото нещо, което е пробвал през живота си. Рязко обърна кошницата и мътната вода запоглъща всяка вишна, която се докоснеше до повърхността й. Изчезваха някъде в дълбочината.
Всичко започна да избледнява. Светлото утро прогонваше рехавата мъгла и превръщаше всичко в белота. Беше толкова светло, че вече не можеше да си държи очите отворени. Затвори ги рязко и болезнено и чу как Фло лае в далечината. Тревога, помисли си. Има тревога някъде. Фло е най-добрият пазач, когото някога е виждал, и когато тя каже, че има тревога, тогава е най-добре да реагираш! Отвори очи и я видя да стои на задните си крака. Гледаше през прозореца на дневната към предната част на двора и портата. Цялата стая беше обляна с ярка бяла светлина, сякаш е изгряло някакво изкуствено утро под лампи, които са заменили слънцето. Скочи на крака и в същия момент някой шумно пъхна ключа в ключалката и влетя през входната врата. Баща му стоеше на прага от антрето към останалата част от къщата. Тъмен силует в изцапано работно облекло, сякаш тъкмо се е върнал от нивата. Лицето му беше мокро, а очите червени.
"Люк, добре ли си, сине? Дойдохме за теб, всички отдавна вече са в болницата..." Не успя да завърши изречението, захлипа и се опита да се успокои.
Люк гледаше объркано баща си. "Нямаше никого цял следобед. Къде са всички? Кой е в болницата?"
"Сестра ти", спря. Намери някаква частичка успокоение във вдишването и продължи: "Отишла на канала. Вече я няма, Люк. Мисля, че вече я няма." Докато изговаряше това, Люк за пръв път през живота си видя как баща му се разпада пред очите му. Фло се разлая и се приближи до него. Никога не беше виждал баща си да плаче, не знаеше как изглежда това.
Един приятел на баща му ги возеше до болницата. Люк искаше да вземат и Фло, но така или иначе нямаше да я пуснат там, затова я оставиха вкъщи. Сипа й вода в купичката, преди да излезе. Докато препускаха по неасфалтираните пътища потънали в нощта, тишината в колата беше оглушителна. Заплашваше да ги задуши и да ги остави разбити някъде до пътя. Чуваше се само бръмченето на мотора и по някой опит на баща му да сподави хлипанията си.
Приятелят му ги спаси от гъстата заплашителна тишина и обясни на Люк какво се беше случило: сестра му отишла на канала с няколко приятелки и приятели. Искали да разрушат проклятието и да открият сезона на къпането, както обяснила една от приятелките през сълзи. Къпали се и всичко било наред, но изведнъж никой не можел да види сестра му. Викали я и я търсели. В един момент едно от момчетата видяло балончета по средата на канала и скочило във водата. Когато стигнал до нея, тя се носела със спокойно лице, с крак оплетен в подводната трева, сякаш заедно с дъното на канала танцувала един и същ неразлъчен танц. Скочили да помогнат още едно момче и момиче и тримата едва я освободили от дъното. Изкуственото дишане и реанимацията нямали успех и един от тях тръгнал с колелото за помощ. Откарали я в болницата, но и там не могли да я спасят.
Студените болнични коридори, с техните плочки и бели стени, бяха предимно тихи. От тях струеше някаква необичайна тишина. Понякога беше нарушавана от далечните стъпки на дървено сабо. Люк гледаше в пода покрит със светлозелени плочки. Майка му седеше до него, брат му спеше на пейката, сложил глава в скута й, а баща му седеше срещу тях. Не можеше да гледа лицата им. Понякога погледът му се плъзгаше към брат му, чието заспало и безгрижно, макар само в момента, лице го успокояваше. Чакаха да вземат тялото на сестра му, така разбра Люк от думите на лекарите.
Докторът, който сякаш се беше появил някъде от мазето, с бледо лице и изцъклени очи под зеленикавата найлонова шапка, каза само малко да почакат и всичко скоро щяло да бъде готово. Какво ще е готово, питаше се. Лицето на доктора подсказваше, че вече е изричал това или подобно изречение безброй пъти. Както когато слушате попа как за хиляден път този ден изрича амин или някоя молитва, и не може да не се запитате дали той наистина вярва в тези думи, докато излизат от него толкова бледи и слаби, забързани и изтъркани.
Вихрушката беше шеметна. Всичко се случваше толкова спонтанно и организирано, сякаш всички всекидневно бяха включени в смъртта около себе си и знаеха всичко, което трябва да се направи. Някакви служители от погребална агенция вече чакаха в приемната на болницата, а никой не им се беше обаждал. На Люк му изглеждаха като лешояди от анимационен филм, но не можеше да се сети от кой. Приятелите на сестра му си отидоха по домовете, не на себе си от мъка изчезваха един по един от болничната светлина в нощта. Баща му и майка му все още не бяха отишли да разпознаят сестра му и да потвърдят на доктора от мазето, че това е тя. Всичко около тях се въртеше и се случваше с невероятна скорост, а никой все още не беше потвърдил, че там лежи сестра му.
Люк напипа в джоба си някакви топчета и несъзнателно си играеше с тях, загледан в пукнатината на пода до стъпалата му. "Всъщност там имаше и няколко вишни", отново мина през главата му. Погледна към майка си, която беше изгубена някъде в празнотата: "Мамо, моля те, кажи ми какво е това?" Извади от джоба си тъмночервено топче и й го подаде.
Без да мисли прие плода от Люк и го пъхна в устата си. Сдъвка го и бавно затвори очи. "Това е вишна, синко", каза тихо, с глас изморен от плач. "Откъде си намерил вишни?"
"Имаме дърво зад кокошарника. Посадих я преди две години и тайно се грижех за нея. Беше мъртва, но се съживи", докато обясняваше, забеляза как лицето на майка му се стяга от болка при думите "мъртва" и "съживи", затова бързо продължи: "Мислех, че е череша. Днес я опитах за първи път и изобщо не ми приличаше на череша."
"Чу ли това?", майка му попита баща му, повдигайки поглед към него. "Зад кокошарника имаме вишна, която е родила за първи път."
Баща му повдигна глава, загледа се в нея и в Люк, после в спокойното заспало лице на брат му. "Имаш ли една и за мен?", попита и по бузите му отново се стекоха сълзи.
