Накратко. Двадесет и четири. Годините ми. Наполовина унгарец, наполовина италианец. Роден в Неапол, израснал в Удине. За чужденците добавям: близо до Венеция. За някои италианци - също. Малко по-нагоре, всъщност във Фриули, североизточно. Вино, псувни и дори още по-добри стереотипи. Дразни ме да казвам, че съм „наполовина“ италианец и „наполовина“ унгарец. По-скоро би трябвало да кажа, че съм изцяло неаполитанец и унгарец. Изключвам задни мисли. Пренебрегвам възможните причини, поради които избягвам думите „италианец“ и „наполовина и наполовина“. Предавам сбито някои лични данни тук, за да не ги подхвърлям напосоки по-нататък. Ще има едно яйце на стълбите, но преди това идва комедията на самотата. Една отчаяна и инфантилна трагедия. Една любовна история. Претенции, градски мисли, невъздържаност, опити за революции на безценица и желанието да докосна всяко едно нещо, както настоявах като дете, когато счупих видеорекордера с пръсти. Стана дълго. Ще има яйце на стълбите. Нормално детство. Нито аз тормозя, нито мен ме тормозят. Висок съм. Мургав през лятото, светъл през зимата. Бял, мъж, цисджендър, хетеро - с целия онзи безславен багаж, който идва с това. Чудя се дали има значение да го подчертавам и нямам отговор. Просто се опитвам да напиша искрен увод.

Размишлявам. В най-лошия случай просто съм доволен от факта, че демонстрирам осъзнатост за собствените си привилегии и фетишизирам интелекта си. В най-добрия става въпрос за жалка отбранителна поза, която заемам спрямо собствените си противоречия. Признавам си привилегиите и си ги запазвам. Продължавам напред. За малко. После започвам, обещавам. Ще има яйце на стълбите, но преди това: Болоня. Следвам в Академията за изящни изкуства и в продължение на цяла календарна година задникът ми не се отлепя от леглото. Това е симптом на депресия, наследена с усърдие от абсолютно всички членове на семейството ми. Започвам да се чувствам по-малко самотен, когато осъзнавам, че хората около мен съществуват и ме обичат. Дипломирах се и нямам никакви конкретни планове за живота си. Бих искал да бъда режисьор. Майка ми е от Будапеща (казах го по-рано: неаполитано-унгарец). Обикновено прекарвам там по три седмици през лятото. Вече минаха. Август си отива. Баба ми живее в старчески дом, апартаментът ѝ е празен. В крайна сметка не ми е толкова зле сам. След четири години в двойна стая, непрекъснато превземана от гости и съквартиранти, ме вълнува идеята да подредя ежедневието си единствено според себе си и да споделям идеала за изключително уравновесен и спокоен живот само с егото си. Не знам дали е здравословно. Искам да опитам. Решавам да остана там. Започвам.

BUMBLE GAME И ВЪЛШЕБНАТА ФЛЕЙТА

Нямам приятели извън дома и нямам интернет вкъщи. Разполагам с десет гигабайта мобилни данни. Всяка сутрин стационарният социалистически телефон звъни точно в осем. Баба ми знае, че живея в нейния апартамент. Обажда се, за да ме попита дали съм буден.

Това е услуга, от която с готовност се възползвам, за да добия тонус и  ритъм. Винаги отговарям с „да“ и се въздържам да подчертавам очевидната страна на въпроса. Социалистическият паркет под социалистическите килими скърца, докато с усилие се влача към тясната социалистическа кухня. Правя си кафе „Лаваца“. Майка ми го оставя в шкафа за всеки случай. Това е нейно право като цяло в живота. Запалвам социалистическия котлон с кибрит, който изглежда социалистически, а всъщност е от супермаркет „Спар“. Любопитно е как изображенията на кутиите с кибрит така и не са се развили. Отпивам от кафето без мляко и без захар. Премествам се на табуретката на балкона, където изпушвам първата цигара за деня, решавайки судоку на телефона. Гася фаса в пепелника и си обещавам да го изпразня следващия път. Отивам по голяма нужда в миниатюрната социалистическа тоалетна, която побира само тоалетната чиния. Пускам водата и минавам по коридора със смъкнати до глезените гащи, за да стигна до другата тоалетна - онази без тоалетна чиния. Измивам се във ваната старателно и тържествено. Излизам. Взимам социалистическия асансьор, слизам. Отаварям широко входната врата на блока и се любувам на „Ференц тер“, площад в квартал Ференцварош, девети район - моят (и този на баба ми, както и на майка ми). Сядам на любимата си пейка, за да се свържа с една обществена Wi-Fi мрежа. Изпращам имейли до всяко студио, продукция или физическо лице, което има нещо общо с унгарската филмова индустрия. Не правя разлика и текстът почти винаги е един и същ.

Привет, извинявай за безпокойството. Казвам се така и така, учил съм еди-какво си и съм работил еди-що си и в момента съм в следната ситуация: Бих искал да стана режисьор. Помогни ми, ако можеш. Ще съм благодарен дори само за един съвет. Благодаря много наистина. Дрън-дрън благодаря още веднъж.

Извършвам тази щателна и изтощителна работа по копи-пейст за около час и половина. Добавям няколко изречения според това колко добре познавам човека, към когото е насочена отчаяната ми молба за помощ. Сутрин площадът е пълен с разхождащи се хора, кучета и деца, придружавани от тези кучета или разхождащи се хора. Има нещо като изоставен павилион, дървени маси за пикник, детска  катерушка и фонтан. Аз изпращам имейли, а една жена говори по телефона, седнала на няколко пейки от мен. Страхувам се, че ме е забелязала. Гледа ме настойчиво от седмица. Правя се, че не забелязвам. Преоткривам една изгубена срамежливост, едно неудобството от радостта да фантазирам и нищо повече, мислено да правя секс с кого ли не и да се наслаждавам на абсолютния отказ от всякаква социална интеракция. За днес приключих, пръстите ми се умориха. Удрям се два пъти по бедрата и се отправям към Mester Gyorsétterem, заведение за бързо хранене с унгарска кухня. Там харча средно хиляда и седемстотин форинта за чиния ориз и супата на деня. През ден си позволявам поне едно парче rántott trappista sajt, паниран и пържен кашкавал, и кутия uborkasaláta, салата от краставици. Поръчвам на унгарски на китайския собственик. Удовлетворението е безценно, ако транзакцията се осъществи без повторения, странни изрази или недоразумения. Пейката ми е с лице точно към вратата на блока ми. Пред нея се издига малък наклонен бюст на Йожеф Атила, унгарски поет. Отново сядам там за малко, колкото да изтегля един епизод от някъв сериал, за да ми прави компания, докато ям. Това е единствената форма на забавление, която мога да си позволя да изтегля бързо благодарение на мистериозната интернет връзка, която предлага площадът. Така или иначе, храната остава топла в найлоновата торбичка. Когато изтеглянето приключи, ставам и въвеждам кода на вратата. Ключове не са необходими. Слизам с асансьора, но винаги се качвам пеша. Може би по-логично би било да е обратното.

Судокуто е пристрастяващо. Поставих рекорд от три минути и двадесет и седем секунди на ниво „Трудно“. Има и нива „Експерт“ и „Велик“, но аз съм „Скромен“ и „Нормален“. След обяд се изтягам на социалистическия диван, който не е нищо друго освен твърдо легло в хола, покрито с дебело вълнено одеяло, което ми боде кожата. Отварям Bumble. Разглеждам снимки на момичета на почивка и унгарски студентки. Първите предлагат екстравагантни и луксозни туристически програми, а аз се отегчавам и нямам пари. Вторите никога не ми отговарят. В Bumble мъжете не могат да започват разговор, и по-добре е така, защото ако трябва да мисля повече от десет секунди за начално съобщение, бих се отказал от инициативата по-скоро отчаян. Не съм правил секс от две години и половина. Откакто живеех в Болоня. Отпреди онази година, прекарана в леглото. Откакто бях гадже с Елена, която сега е най-добрата ми приятелка. Успях дори да се сприятеля с Дарио, новото й гадже. Факт е, че загубих дори и онова малко самочувствие, необходимо за физически отношения. Въпреки че мисля, че това е просто една идиотска фраза, за да не напиша, че в отчаянието си опитах няколко пъти, но животът на ерекцията ми не ми позволи. За съжаление, обаче, е вярно, че загубих всякакъв интерес да срещам нови хора. В крайна сметка мисля, че просто искам да мога да правя секс. Осъзнавам, че имам някакъв вид блокаж, но отхвърлям каквато и да е нужда да го разреша в скоро време. Дори случайно не стигам дотам да се съблека пред някого. Прилагам точен план за самосаботаж при всяка възможност. Затварям пътища, преди да бъдат асфалтирани. Използвам Bumble без особена надежда, като развлечение във фантазии - изтощителна игра, която ме прави меланхоличен до мозъка на костите. Унгарския го разбирам доста добре на слушане. Справям се с говоренето. Уча се да чета. Трудно е, азбуката има четиридесет и две букви. Ако някой ми пише на унгарски, отговарям на английски. След което много рядко се продължава нататък. И тогава затварям Bumble.

Да пиеш сам е изтощително. Разхождам се по брега на Дунав до моста Петъофи. Най-евтината бира е Kőbányai, бирата на строителните работници. Нейният послевкус напомня на глина и се съчетава перфектно с горчивите нотки на железния оксид. Днес обаче си се глезя малко и даже пия Сопрони Ипа. Триста и деветдесет форинта. Едно евро за половин литрово кенче. Решавам да седна на тревата, въпреки слабата си физическа гъвкавост. Заемам изкривени пози. Неудобно съзерцавам реката, която тече под светлините и сградите в стил Ар Нуво на Буда. Пия, докато спра да различавам миризмите на града. Докато не достигна правилното възбуждане на вкусовите рецептори, за да вкуся въздуха, който дишам, и тютюна, който пуша. Докато не се почувствам толкова смазан, че да стимулирам необратимо сълзоотделящите жлези. Докато не получа впечатлението, че съм толкова далеч от другите, че да се съмнявам сериозно в зависимостта си от алкохола и по-общо в това, че съм здравословно живо същество. Докато не се стъмни. Докато не започна да хълцам. Докато не ми се прииска да пиша на майка ми. Откакто живея тук, само нея я чувствам близка. И все пак никога не й пиша. На телефона ми се появява известие от Bumble. Съвпадение с Ванеса, биография: филмов режисьор. Няма съобщение. Roni Abc е верига от малки магазини, отворени денонощно в цяла Унгария. Влизам и си позволявам едно последно кенче с помощта на последните форинти в джоба си. Помахам с ръка на Дунава, както правех като дете, когато се връщах в Неапол. Сега се връщам на площад „Ференц“. 

Една фигура се настанява полека на пейката ми. Йожеф Атила не я е пазил както трябва. Не може повече да ме търпи. Аз съм ревнив, приближавам се, за да разбера с кого ми изневерява. Става дума за жената, която ме следи всяка сутрин от седмица насам. Високи черни ботуши. Много дълга кестенява коса. Шестдесет уморени години, които ме гледат с ясните намерения да ме хванат. Проблемът е, че съм поел по бетонната пътека, която минава покрай нея, и не мога да избягам през цветната леха, защото току-що се е включила системата за напояване. Затварям очи, за да деактивирам слуховата си система. Не, не работи, няма смисъл. Мога само да се върна назад, преструвайки се, че съм малко разсеян и съм забравил нещо, може би с театрален жест, мога да се ударя леко по челото. Твърде късно е. Минавам покрай нея, надявайки се, че ще ме игнорира.

—Извинявай, имаш ли запалка? - започва тя убедително на унгарски.

Спирам, усмихвам й се и й подавам. Тя запалва цигарата си.

—Това е твоята пейка.

—Да, това е моята пейка.

—Да, това е моята пейка - започвам убедително на унгарски.

—Винаги седиш тук.

Не ми връща запалката.

—Живея тук отзад.

Казах го на английски и махнах  с ръце.

—Откъде си?

—От Италия, но майка ми е от Будапеща. Всъщност съм неаполитанец и унгарец.

—И аз живея тук отзад. При един приятел съм.

—Хубаво е тук.

—Да, но тази нощ не искам да спя при него. Малко е досаден.

Способен съм да приемам мълчанието, създавайки напълно ненужно и досадно неудобство. Тя продължава:

—Не се притеснявай.

Мълча.

—Не е трагично.

Повтаря ми го и на английски, после се усмихва със съжаление и аз копирам гримасата й. Не иска да ми върне запалката.

—А ти с кого живееш?

—С баба ми.

Нервно пипам джобовете на панталоните си.

—Тя ме чака, всъщност, трябва да тръгвам.

Посочвам й посока, която не ми е позната. Пускам й една фалшива и сърдечна усмивка. Тя отвръща с унило изражение, което ме кара да се чувствам напълно неадекватен. Отдалечавам се, обзет от срам, на няколко метра, после тя ме вика.

—Чакай, запалката.

Връщам се, без да вдигам очи, без да я поглеждам. Това общуване  толкова ме е напрегнало , че грубо сграбчвам запалката и единствено отговарям:

—Благодаря, съжалявам.

Но защо се извинявам? Стискам зъби и вървя. Докато вървя, си я представям гола. А докато си я представям гола, си мисля, че не може да е било молба за помощ. За да съм сигурен, трябва да си го повторя още три пъти. Първо: не беше молба за помощ. Искаше да спи с мен. Второ: не беше молба за помощ. Не може ли да спи другаде?
Трето: не беше молба за помощ. Опитвам да седна на друга пейка: не е същото.

Вкъщи си мисля, че унгарският акцент в английския е наистина забавен. Напомня ми за този на майка ми. Събличам се и се хвърлям в сухата вана на социалистическата баня. Пускам бойлера и чакам водата да стане вряла, за да изпълни стаята с пара и да ме опари. Сапунисвам внимателно цялото си тяло. Стигам до пениса си. Насилствено прогонвам мисълта за майка ми и се съсредоточавам върху жената, която ме забеляза сутринта. С високите ботуши. Дългата коса. Умореното ѝ лице. Потя се и мастурбирам.