Ако ме попитат кога е започнало всичко, бих отговорил в деня на погребението на Поли. 

Поли беше папагал „зелена неразделка“ с жълта, рошава глава и две дълги, заострени крила, които висяха разрошени покрай тялото му. Неразделките се купуват по двойки – обясни ми онзи тип в зоомагазина – и толкова силно се обичат, че ако се опиташ  да ги разделиш, умират от разбито сърце. Аз обаче Поли го купих самичък, което означава, че продавачът трябваше да го отдели от приятелката му, но той пък не умря от това – напротив, беше му повече от добре чак до края, който дойде от съвсем друг вид страдание, не от любов; макар че какво точно беше то, и днес не бих могла да кажа. Бях на осем, девет години, държах клетката на Поли на балкона към стаята ми, но той се събуждаше рано – в четири, в пет сутринта, когато слънцето още не беше пробило облаците с острите си лъчи, и въпреки студа, тъмнината и вятъра, който духаше свирепо, Поли никога не беше нито сънен, нито уплашен, започваше да грачи по изгрев и ни събуждаше всички, упорит и сляп в своята досадност, така че майка ми каза „да го сложим на перваза в хола, ще му се отрази добре да смени обстановката“, а аз не възразих, признавам си,  беше ми омръзнало да ставам толкова рано. Поли издържа три дни на перваза, след което умря.

Когато излязох да му сипя зрънца, го намерих проснат на дъното на клетката. Главата му беше свита под едното крило, сякаш се опитваше да се скрие, а от лявата му страна, на нивото на сърцето, зееше голяма рана. Беше изгубил много пера. Приличаше на кочан царевица, от който някой гарван е изкълвал половината зърна. Повиках мама, за да се отърся от уплахата; но не плаках, никога не плача. Вероятно защото мама ми беше обяснила, че сълзите са капризи на лошите деца. Чувствах се така, сякаш имах огромен трън в гърдите, и знаех съвсем точно колко е остър, докъде прониква в плътта ми, в мускулните влакна, но не можех да го обясня. Това не е жестокост, сега го знам. Нарича се просто болка.

Мама погледна клетката и реши, че вината е на някоя котка. 

—Клетката е затворена - казах аз. 

—Тогава трябва да е било птица. Птица, която е искала да открадне зърното. Клюнът на птиците е тънък, нали? Сигурно го е промушил между решетките и... хоп!

—Купата е празна. Нямаше нищо за крадене.

—Тогава не знам какво е било. Съжалявам.

Мама взе тялото на Поли и го уви в няколко слоя кухненска хартия. 

—Искаш ли парче торта?

—Не.

—Ако ядеш торта, ще се почувстваш по-добре.

—Не искам, мамо.

—Ето – каза ми тя, подавайки ми мумията от кухненска хартия. - Направи му погребение. Сигурна съм, че на Поли ще му хареса.

Баща ми ме заведе на една поляна на няколко километра от вкъщи, зелено и оголено петно като лявото крило на Поли. Там имаше малка къщичка с прозорци, осветени от студена електрическа светлина. Изкопахме дупка и в нея сложихме Поли, това скелетообразно телци, все още топло, което изглеждаше така, сякаш ще се издигне във въздуха, ще заграчи с обичайната си настойчивост, ще направи всички онези неща, които ме дразнеха, които исках да се върнат назад до момента, в който не се бяха променили. 

Татко покри дупката с пръст. С всяка шепа пръст тялото на Поли изчезваше по малко: първо можех да го видя целия, после само главата, крилата и краката, после и крилата изчезнаха, веднага след това изчезнаха и краката, след това дойде ред на гърдите, на гръдния кош, оцапан със съсирена кръв, който напомняше на асфалт, накрая остана само главата, един изсъхнал жълт орех, и две очи черни и кръгли като колелца от ликорис Харибо. Главата на Поли изчезна под последната шепа пръст. Татко събра две клонки и ги върза на кръст със стрък трева, заби кръста пред гроба и коленичи, за да се помоли. Каза ми, че и аз мога да го направя, ако искам. Започна да рецитира „Отче наш” и аз се присъединих към него, както правят хората в църквата, защото не знаеш какво да кажеш, а да мълчиш ти се струва грях. 

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Амин.

На следващия ден се запитах: „може ли човек да умре от разбито сърце?“ Защото, мислех си, не е било птица, нито котка, която е убила Поли. Може би сгреших, като го купих, без да му дам приятелка. Може би от прекалено много или от малко любов човек умира, точно това попитах майка ми и очаквах да ми отговори, както предполагах, с „да“; но отговорът очевидно беше „не“. 

—Знаеш ли какво означава да умреш?

—Да, отговорих; но всъщност не.

Чувствах се изгубена в един празен град. 

Вървях на място, където нямаше земя, нямаше небе. 

Започнах да разбирам, но нямах нужда от това. Сълзите са каприз, болката, заедно с тях, не означава нищо. Животът и смъртта са само поредица от събития, отвъд това, няма много повече. Любовта, може би. Започнах да мисля така, когато навърших дванадесет години, с първото влюбване, хлътването по един тип, който беше написал името ми с големи букви на фасадата на лицей „Меучи“, не след дълго се отегчих и от това: няма движение, посока, цел; няма  промяна, желание, чудо; няма измама; няма спасение; няма дори, банално казано, изкупление. Може ли човек да умре от разбито сърце? Продължавам да си задавам този въпрос всеки ден и всеки ден се събуждам с надеждата, че „не” е грешният отговор, надявам се на любов, по-голяма и по-силна от предишните, на себепоглъщащото чувство, което да ме кара да кървя от носа, очите, главата, краката, белите дробове, устата, от всичко!; бих искала да кървя толкова дълго и толкова силно, че да се наложи да ме обявят за мъртва; бих искала да изпитам толкова остра болка, че да ме събори на земята; и тогава и другите ще трябва да ме обявят за мъртва, тогава отговорът ще се промени за всички, ще стане за всичко, за всеки човек на света едно гигантско, необратимо, безмилостно „да“.

1

Първият труп се появи през ноември 2023 г.: Аманда Фереро, наричана Манди, на тридесет и пет години, с постоянно местожителство в Торино и адресна регистрация в Рим; починала по време на посещение при майка си в спокойния Балдисеро Торинезе. Майката на Манди, госпожа Фереро, по баща Леонети, подпомогната от двойка нарцистични и кокаинозависими костюмари, успя да предотврати разгласяването на причините за смъртта в пресата, но главният инспектор Де Фео знаеше (и знае и до днес), че става дума за смъртоносна комбинация от ром XO Солера Гран Резерва Еспешиал Закапа от около деветдесет евро на бутилка и съвсем обикновени бензодиазепини (Витория знае наизуст основните търговски наименования), които прекършиха бедничката Манди, обричайки я да се задуши в собственото си повръщано като всяка уважаваща себе си рокзвезда. В апартамента на Манди, която живееше в еврейското гето, едно от скритите съкровища на столицата, бяха открити, наред с други неща, редица празни бутилки, по-точно двадесет и седем: същата марка като бутилката, която Манди бе пресушила, за да сложи край на живота си под покрива на майка си, същата (неприлично висока) цена. „С какво се занимаваше дъщеря Ви?“ - бе попитала смаяната Витория Де Фео госпожа Фереро, заинтригувана от броя и най-вече от съвсем непренебрежимата стойност на въпросните бутилки; макар госпожа Фереро да се беше обявила за твърде разтърсена, за да мисли или отговаря, през онзи ден, както и в идните дни,  през седмиците, месеците и годините, които щяха да последват, професията на Аманда малко по-късно прикова вниманието на медиите, превземайки онлайн списания, социални мрежи, телевизионни предавания и всякакви други средства за масова комуникация, въпреки възраженията на госпожа Фереро; за полицията, междувременно, едно обикновено търсене в Google се оказа достатъчно, за да разреши вечния спор, дигитален лов, направляван от съветите на един едновременно смутен и подозрително лаконичен заместник-инспектор Мартинели.

—Знам, че напоследък нямаме кой знае колко работа; но не мисля, че е редно да я обръщаме на порно - бе отбелязала с презрение Витория, поемайки по следа, която, криволичейки през морални оценки (и предразсъдъци), щеше да насочи разследването в правилната посока, поне на пръв поглед.  

—Шефе… не го правя в офиса, ако ме разбирате какво имам предвид.

—Боже, Мартинели! Не искам да си представям подобни сцени.

—Все пак става дума за култура.

—Viva la foca? Girls just wanna have dicks?1

—По-точно кино.

—Специални отно/с/ношения? Полет над курвенското гнездо?

—Въпросът е друг.

—Слушам.

—Манди беше много обичана от публиката и се съмнявам някой толкова да й е набрал, че да я убие.

Витория разпръсва снимките на трупа по бюрото на заместника. Близък план на Аманда: лицето ѝ - мораво и подуто, осеяно с петехии, изцапано със слюнка и спирала; детайл на роговиците (тялото е открито с широко отворени очи и израз на ужас, който според Витория можеше да говори както за страх от смъртта, било то самопричинена, така и за уплаха от някакъв неизвестен мъчител, облякъл одеждите на Мрачния жътвар): съсирени черни сълзи около миглите, нито една мимическа бръчка, пръснали се капиляри; детайл на устата: прекомерно изпълнена с ботокс (при по-внимателно вглеждане се различаваха точните места, където, по всяка вероятност, иглата е проникнала няколко дни преди смъртта), устни, деформирани от отпечатъка на задушен вик, удавен в плач - последният опит да се спаси животът, след като е станало ясно, че унищожаването му не би решило нищо (а какво е трябвало да реши Аманда? Финансови проблеми? Семейни? Депресия? Любовно съперничество? Някакъв мъчителен, мрачен шантаж? Витория не знаеше, твърде много възможности имаше на масата, но дълбоко в себе си усещаше, че нещо, някакво дребно парченце, отказваше да намери мястото си, разрушавайки хармонията на цялостната картина); общ план на тялото: Аманда, свита в ембрионална поза, с ръце, притиснати към корема, краката - изкривени в последния смъртен гърч, за да не потъне в бездната. Повръщано. Няколко петна по пода, в които се виждаха таблетки, оцелели на разяждащата сила на стомашните сокове. Заместник-инспекторът отвръща поглед; началникът, в знак на почит към Манди, съзерцава безнадеждността на края, пластмасовата безсмисленост на това малтретирано и осквернено тяло, сякаш никога не е било човешко.

—Нещо не се връзва - казва тя, с надеждата Мартинели да пожелае да я последва по неравния път на съмнението. Мартинели не се оставя да го увещават. Отговаря на настойчивата поредица от въпроси на началничката, без обаче да ѝ даде утехата, че е до нея в това търсене. Не е съгласен с Витория и не се страхува да го каже, макар че да ѝ противоречи, означава да подпише собствената си присъда.

—Говорих с майката на жертвата, с колежките, с агента.

—И…?

—Нищо съществено.

—Провери ли предписаните лекарства? Банковата сметка на Манди?

—Разбира се.

—Предписанията бяха ли изрядни?

—Да.

—Забеляза ли необичаен паричен поток в дните преди смъртта?

—Не.

—А какво ще кажеш за пътуванията ѝ?

—Обичайната рутина: ходила е напред-назад до снимачната площадка, позволявала си е по някое нощно парти с колежките, докато накрая не се е върнала при майка си, в Пиемонт.

—Трябва да си пропуснал нещо.

—Никакви ревниви бивши гаджета, никакви обсебени фенове, никакви изнудвания или рекет.

—Винаги пропускаш нещо.

—Прегледах апартамента от край до край, обърнах с главата надолу дома госпожа Фереро и дори последния снимачен сет, на който Аманда е работила. Разбирате ли какво имам предвид, когато казвам нищо, шефе?

—Може ли да спреш да ми говориш с този изнервен тон? Не го понасям. Благодаря.

Витория събира снимките от бюрото на Мартинели и ги подрежда в пластмасова папка; прави същото с копията от заключението на съдебния лекар и със свидетелските показания на лицата, с които Мартинели благоразумно се е консултирал; нахлузва камилско палто, което изглежда, сякаш е изровено от битпазара „Гран Балон“ в Порта Палацо; жестикулира яростно пред заместника, сякаш за да го пришпори.

—Шефе… мога ли да си позволя една забележка?

—Не. Тръгваме.

—Не разбирам причината за вашата… ъъ… нажеженост.

—Взимай си нещата и да излизаме. Веднага. Имаме среща с хората от отдел „Криминалистика“, да не би да забрави?

Тази служба на Пиемонт  съвсем не е като в Маями: не разполага с апаратура за милиони долари, нито може да разчита на висококвалифициран и свръхплатен персонал; напротив, Витория Де Фео плашещо много прилича на Хорейшио Кейн: червена, рошава коса, слънчеви очила, залепени на лицето ѝ дори когато няма слънце; никакви приятели, никакви сродни души, с които да споделя пътя си и да притъпява екзистенциалната болка (Витория си е позволявала по някой второстепенна авантюра, за да запълва дупките в сюжета; щом въпросната авантюра започвала да става неудобна, тя грижливо късала всички връзки и смело изчезвала в нищото); деца? - и дума да не става; житейска философия от типа „първо стреляй, после питай“ (единствената реплика, която Витория помни от ексцентричен черно-бял филм, който заместник-инспектор Мартинели я бил поканил да гледат, когато си въобразявал, че има шанс с нея - резултатът: Витория заспала и захъркала на дивана, докато Мартинели в самота довършил самодоволния си анализ на пълнометражния филм).

1. „Viva la foca?“ е игра на думи, при която чрез минимална фонетична промяна се загатва жаргонната дума „fica“. „Girls just wanna have dicks“ е препратка към песента на Синди Лоупър „Girls Just Want to Have Fun“, - Б. пр.