Пролог

Мога да напиша всичко. Всичко каквото пожелаете. Анонс, памфлет, граждански договор. Всичко. Кажете какво и аз ще го напиша. Понякога ще се замисля за момент, но не за дълго. Няколко, десетина секунди и след това ще потръгне като лавина от думи от литературния вулкан. Ще се изненадате колко бързо извира от мен. Ще седна, въпреки че някои хора твърдят, че пишат изправени, аз обаче ще седна, ще взема молив, писалка, химикал или каквото там имате и ще напиша. И ще останете доволни. Обещавам.
Да си призная честно, това е нещото, което винаги съм искал да правя в живота си. Писане по поръчка. Само някой да ми даде ключова дума и аз раз-два и сядам (някои твърдят, че стоят прави, но аз винаги сядам!), и пиша. Но няма такава професия, никой не иска да плаща за това. Журналист? О, не, не е същото да си журналист. Журналистът не получава ключова дума, журналистът получава цяла вселена от теми и ги обсъжда, изследва, учтиво прави запитвания, критикува, изтъква. И не пише за всичко. За злоупотребите на управляващите, корупцията, дупките по улиците, непотизма, скандалите с отпадъците, безработицата в малките градове. А аз? Е, цитирайки класика, мога само смутено да кажа (и няма да повтарям три пъти), че не ми пука за малките градове.
Няма такава професия и това е! Мога да изкарвам по-добри пари, като стоя неподвижно на пазара, отколкото размахвайки ръка напред-назад по листа хартия по поръчка. Трябва да се примиря с това – поне така винаги казваха моите родители, защото трябва да знаете, че от малък се опитвам да направя състояние с тази професия. На имените дни на моите баби, чичовци и братовчеди се мотаех сред широките поли и звъна на чаши в очакване някоя от лелите да ме забележи и да ме ощипе по бузата. Може да изглежда странно, но рано или късно някоя от жените винаги ме ощипваше по бузите, защото съдбата ме беше дарила с изключително закръглено лице, което направо подтикваше към щипане. Дори днес понякога оставам с впечатлението, че жените ме зяпат в трамвая или в пощата и се борят вътрешно да не ме ощипят. Очевидно, въпреки грубата четина, която расте по тях, бузите ми все още хващат окото. Но да се върнем към темата: когато започваше щипането, се впусках в действие и питах дали милата ми леля проявява интерес към кратката проза, написана по поръчка. Имах стопроцентова успеваемост. Че кой не би искал да получи художествен текст в проза от петгодишно дете с големи бузи? Така че пишех и прибирах хонорарите, понякога дори с бакшиш, въпреки че днес знам, че се оценявах твърде евтино – вземах само злота на текст.
На този етап това беше достатъчно, защото разходите ми за издръжка бяха много ниски. С течение на времето обаче бизнесът започна да запада, все по-малко впечатление правех на лелите си, все по-рядко ме щипеха, а доходите ми ставаха все по-оскъдни. Трябваше да помисля за нова пазарна ниша, но вместо да мисля за това, мислех за други неща, за които хората в юношеска възраст трябва да мислят.
Започнах да се справям малко по-добре след училище. Следвах санитарно и водно инженерство. Това бяха прекрасни времена, защото в моя бранш открих голямо търсене на думи. Хората, които работят в пряк контакт с тръбите, изпитват голямо уважение към литературата. В тях има глад за изкуство, глад, който се превърна в движеща сила на моя бизнес през краткия му период на относителен просперитет. Клиенти и служители на хидравличното предприятие, в което работех, смаяни от моите способности, ми поръчваха текстове, като често предлагаха най-странните ключови думи. Одата за газопровода ми създаде известни трудности. Ключовите думи „гълъбови очички“ (1) и „епикурейство“ също бяха предизвикателство; трябваше да ги потърся в речника. С гордост мога да кажа, че се справих с всички. Нямах много поръчки, но вярвах, че бизнесът ще потръгне. Записвах ги педантично в една червена тетрадка с надпис „поръчки“, същата като на управителя на нашето предприятие. Срокът за изпълнение беше един ден. Изисквах предварително заплащане. Старателна работа, достъпни цени, никакви отстъпки – така казваше нашият началник и аз също спазвах този принцип.
Веднъж не го спазих и до ден днешен усещам болезнено последствията. Бях на трамвайната спирка. Помня, че този ден беше горещ, въпреки че юни току-що беше започнал. Усещаше се горещината от мекия асфалт, нагорещеният въздух беше влажен и гъст. Един тип стоеше на ъгъла и викаше: „Промоция, евтини чорапи, препоръчвам ги!“. Мина ми през ума кой изобщо би си помислил за чорапи при такива температури и точно тогава я видях. Носеше бяла рокля, завързана на талията със син колан. Дебелата руса плитка стигаше чак до раменете ѝ. Приличаше на пастирка, която преди секунда е загърбила поляната със стадото си овце. Не виждах цялото ѝ лице, само очите, синьо-сиви. Носът и устата ѝ бяха скрити от пъстро ветрило с ориенталска шарка. Вместо да си вее, тя надничаше зад него, както правят достолепните матрони по време на бал в историческите филми. Погледнах я и си представих, че от другата страна на ветрилото се крие широка момичешка усмивка.
Обаче жестоко се бърках. Лицето зад ветрилото беше много сериозно и много по-възрастно, отколкото бях преценил първоначално. Когато я убеждавах да направи поръчка в едноличната ми фирма, жената ме премери с хладен поглед, приятен в такъв горещ ден. Тя ме изслуша и след това ми отговори:
– Изключено, драги ми господине. Аз не чета.
– Моля Ви, госпожо, никой не чете, важното е да се пише – отвърнах, но нито това, нито щедрата отстъпка, която ѝ предложих, свършиха работа. Беше неотстъпчива, жегата се лееше от небето, а аз вече бях изпуснал два трамвая. Тъкмо се канех да се оттегля, когато нещо игриво блесна в очите ѝ и с лукава усмивка иззад ориенталското ветрило тя каза:
– Нека бъде Вашето. Ще Ви поръчам текст, но няма да Ви дам ключова дума, а инспирация. Утре ще я донеса на уреченото място.
Продиктувах ѝ адреса и отидох да почистя вкъщи. Представях си, че всичко това е начало, началото на нещо хубаво, и тъй като много обичам началата, бях в отлично настроение.
Тя дойде точно по обяд. Нямаше вече ветрило, но носеше чадър. Японски, заяви, оригинален японски чадър. Зад нея ситнеше куче.
– Какво е това? – попитах, гледайки животното.
– Инспирация, – заяви тя и си тръгна. Кучето се оказа женско, изключително грозно и досадно. Влезе в жилището ми като в собствен дом и започна да се търкаля по килима, а беше цялата мръсна, освен това козината ѝ падаше. По принцип много харесвам животните, но създанието, за което трябваше да напиша кратко прозаично произведение, не събуди симпатията ми. Имаше обратна захапка; долният ред зъби винаги стърчеше напред в неподвижна, психеделична усмивка или може би по-скоро в израз на агресия. Кучката оплешивяваше, дългата ѝ сива козина се разстилаше по цялото жилище. Краката ѝ бяха къси, а тялото издължено и дебело. Изобщо не ѝ се виждаха очите, въпреки че оплешивяваше, беше толкова космата. Лаеше постоянно и се чешеше непрестанно, хвърляйки топки козина във въздуха.
Седях и дълго гледах кучето, но никакви подходящи думи не ми идваха наум. Борих се с него цял следобед, защото през цялото време се опитваше да влезе в леглото ми със своя отряд бълхи. Надвечер се отказах, когато осъзнах, че непознатата с японския чадър няма да се върне и че Инспирация ще спи тази и всички следващи нощи в леглото ми.

Най-грозното куче, което съм виждал в живота си, живя с мен дванадесет години. Похарчих цяло състояние за него, защото Инспирация постоянно страдаше от неприятни кожни заболявания. Цял живот съм работил в сферата на хидравликата и харесвах тази работа, не мога да се оплача. Но все още мечтая да пиша по поръчка и от време на време се рекламирам в местния вестник. Телефонът обаче мълчи. От фаталния ден, в който срещнах дамата с японските аксесоари, не съм получил нито една поръчка. Времената се промениха, писаното слово вече не се цени и знам, че трябва да се примиря с това. Опитах се да пиша за себе си, но от това се получаваха странни неща. Твърде дълги и твърде емоционални. Не ставаха за нищо.
​Вчера Инспирация предаде Богу дух. Боледува през целия ни съвместен живот, а в последно време разви мъчителна кашлица. Ветеринарният лекар я диагностицира с коклюш, но не можеше да направи нищо друго. Тя кашляше, хриптеше, повръщаше, горкото куче, превърна жилището ми в кучешка болница, в която се въртях нервно наоколо, давайки ѝ все нови лекарства. Откакто умря, не ям, не спя и определено пия твърде много. Не мога да го обясня, но имам чувството, че се плъзгам по стръмен покрив и само думите могат да ме накарат да се хвана за улука в последния момент. Не знам дали разбирате какво имам предвид.
​Става дума за това, че ако ми подадете ключова дума, ще напиша каквото искате. Анонс, памфлет, граждански договор. Всичко. Ще седна, ще помисля за момент и ще го напиша. И ще останете доволни.

Тийнейджърски години

Като дете харесвах равномерния ритъм на влака. Действаше ми приспиващо; можех да заспя в рамките на петнадесет минути, след като цялото семейство се беше качило във вагона, влачейки прекалено много багаж и храна. Лягах върху купчината куфари или върху пухкавото бедро на мама и заспивах, люлян от тропота на колелата.
Беше разгарът на лятото. Дърветата през прозореца бяха зелени, с толкова буйна зеленина, че ако забиеш зъби в нея, ще ти покапе по брадичката. Горещините още не бяха успели да изгорят тази лятна картина. Имаше няколко къщички тук-там и впечатление за идилична и спокойна обстановка. И всичко това беше размазано, неясно, зацапано, като прозорец, покрит с отпечатъци от стотици човешки ръце и непочистен от персонала на железниците.
На този фон се появи не кой да е, а момиченцето. Така говореха за нея всички; още чувам мама да казва: „там ще има едно момиченце, ще се харесате“. Тогава също пътувахме с влак, на гости на семейството на чичо и леля или при сватовете, не помня. Никого от хората, които ме посрещнаха тогава, не видях повече, нито преди, нито след това. Каква беше идеята на тези почивки – не знам, така или иначе детството е изпълнено със събития, които не трябва да се обясняват на детето, нямат никаква причина или цел и не са предшествани от никакво въведение. Блажен свят на невежество, лишен от вземане на решения.

Хареса ми думата „момиченце“, тя носеше в себе си звънкостта и веселието на „Кокиченце“, безгрижието, лекотата на трамплин или люлка. Не ми хареса обаче идеята да прекарам ваканцията с момиче. Бях на онази възраст, в която можеш да прекараш часове, преструвайки се, че пръчката е пушка или меч, но не можеш да се преструваш, че едно момиче е човешко същество като всяко друго.
Казват, че оценяваме хората по впечатлението, което ни правят през първите петнадесет секунди. Ако това е така, тази ваканция щеше да е кошмар, защото Анелка, понеже се казваше Анелка, ми направи ужасно първо впечатление. Косата ѝ беше на две плитчици, носеше рокля, завързана с панделки на раменете, и имаше дълги и тънки крайници. Тялото ѝ беше толкова слабо, че коленете и лактите ѝ изглеждаха като неестествени възелчета по крайниците. Това обаче не беше болестно състояние, а по-скоро преходно, след което стойката на Анела трябваше да придобие форма, а като страничен ефект и да качи килограми. Очите ѝ бяха големи, носът ѝ беше леко чип, а цялото ѝ лице прекалено зряло и сериозно, въпреки че беше само на осем години.
 – Хайде да играем с топчицата – заяви. Това умалително ме подразни, но тогава все още не знаех, че Анелка използва умалителни за всяко съществително, а възрастните, когато ѝ говорят, започват да използват същия странен език, сякаш Анелка принадлежи към друг вид, към вида на сладките плюшени мечета и розовите балончета, за който може да се използва само този сладникав новоговор.
Бързо се убедих, че въпреки приятелските и учтиви изречения, които Анела произнасяше в диалозите с възрастни, тя беше жесток човек и дори се наслаждаваше на собствената си жестокост. Играта с топка се оказа нищо повече от обикновена игра на народна топка, в която аз, момче три години по-голямо от нея, бях уцелван и удрян толкова много пъти, че както се казва, ме направи на пух и прах. Спомням си, че точно когато твърдата топка се удари в лицето ми за шести път със сила, каквато не подозирах, че се крие в толкова крехко дете като Анелка, спрях да я гледам със смесица от презрение и снизходителност, с която я бях приветствал, и започнах да я гледам с изумление, което нарасна през тези два странни, горещи месеца и достигна апогея си в момента на заминаването ни.
Всеки ден Анелка измисляше нови игри за нас и всяка една от тях включваше осакатяване на невинни създания, които срещахме по пътя си, или ако те липсваха, включваше моето осакатяване. Наивното и чисто в своята наивност дете, каквато изглеждаше новата ми приятелка, наблюдаваше с дива радост и задоволство страданието на ужасените котенца, които ми нареждаше да сложа в най-високото щъркелово гнездо в околността. Докато гледаше жабата в очите, които щяха да изскочат от орбитите си, след като я беше окачила на задните ѝ крака на клона, тя издаваше доволно кикотене, което ме караше да потръпна. „Направи въртележка от жаби“, настояваше тя, а аз слушах покорно, преглъщах сълзите си и мълчаливо връзвах примки на тънките жабешки крайници, които много приличаха на тези на Анелка. Изпълнявах всички нейни заповеди, като допринесох за невероятното страдание на много невинни Божи създания и в процеса рискувах здравето си, ако не и живота си. В моя защита мога само да кажа, че често, когато Анелка отиваше на следобедна закуска или помагаше на родителите си, аз тайно отивах на местопрестъплението и освобождавах животните, които обикновено вече издъхваха. Казвах си, че само това можех да направя за тях.
Бях на такава възраст, в която перспективата за наказание за греховете будеше истински, всепоглъщащ страх отвътре. В родния си град служех като прислужник при олтара в близката енория и приемах въпроса за Божия гняв много сериозно. Всяка вечер, вместо да кажа молитвата, леех сълзи, лежейки по корем, с лице върху възглавницата. Измъчвах се от мисълта за неизбежната изповед в края на лятото. Продължавах да добавям нови точки към отчета на моята съвест. Държах списъка в процепа между матрака и дървената рамка на леглото. Не минаваше и ден, в който да не посягах към него по два-три пъти, за да надраскам следващата точка с нагризания молив. Записването на греховете ми носеше краткотрайно облекчение, сякаш самото съществуване на списъка ми даваше надежда за опрощение на вината ми. След известно време обаче дължината на списъка започна да ме ужасява. Всеки път, когато трябваше да добавя нещо към него, изповедалнята се появяваше пред очите ми и аз бях пред нея, мърморейки под носа си безкрайна литания от греховете си. Докато накрая, през една от безсънните нощи, в пристъп на безсилие изядох списъка, като преди това го накъсах на малки парченца. Може би се надявах, че лошото храносмилане, причинено от хартията в стомаха ми, би могло да се приеме като форма на покаяние и да помогне за опрощаването на поне някои от моите грехове. Но дълбоко в себе си знаех и все още съм сигурен, че няма такъв Бог, който да ми прости това, което направих през онова лято.

1.
Гълъбови очички (Anemone hepatica) – многогодишно тревисто растение от семейство Лютикови, бел. прев.