Каква следа оставяме? На какво сме готови, за да постигнем целта си? Какво бихме пожертвали, за да сме в мир със себе си? Две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тя ги изправя един срещу друг в най-важната битка в живота им.

Тази книга с кратка проза е свидетелството на един войник за опита му от голямата война. За вярата на фронта, братството между военните, страха и надеждата, смъртта и Любовта. Авторът преработва собствените си травматични спомени, но текстът може да се превърне в психотерапия не само за него, а и за читателите. Авторът говори за себе си, преразказва реалността и сънищата, но преди всичко запечатва живота на ръба. Разказва за хората с голямата Любов, върху плещите на която всичко. Тук се появява Окопният Господ, започва Най-новият Завет, украинската култура в раницата става опора, а признатите майстори на военната литература не издържат изпитанието на реалността. Те не знаят нищо за нас, украинците. За себе си можем да говорим само ние, защото на Източния фронт всичко се промени. И Артур Дрон говори за това открито и директно. Както говорят онези, които са били на ръба. И са се върнали.

Старица се взира в миналото си: в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-та, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната ѝ внучка се бори в Канада с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще послужат и днес? Това е историята на едно семейство – в нея има война, гонения и раздяла, но също воля за живот и любов.

„А ако всички забравят“, разказ за идентичността, чуждостта и неразбирането, е първият роман на Селма Скендерович, победителка на Фестивала за млада литература Уршка през 2020 г. „А ако всички забравят“ е роман за порастването и търсенето на идентичност, който продължава въпросите, които авторката поставя още в дебюта си с кратка проза „Защо мълчиш, Хава?“ Интимната история, разказана от първо лице на една студентка е история за класовия срам, за последствията от семейното насилие, чуждостта и проблемите на идентичността. Как да живееш, когато си чужденец както „тук“, така и „вкъщи“? Зина е дъщеря на преселници от Косово, която решава, че ще следва. Когато се мести от малък словенски град в Любляна, в общежитие, търси пътя си в световете, които я определят. Двата свята за нея са този тук – Словения, и онзи в Косово, двата свята са също между нея и родителите ѝ, а също така между нея и нейните (преселници от другаде) и словенците и два свята в нея самата. Да се разделиш, да поставиш граници, да се отъждествиш, да се приближиш, да се слееш или да се отделиш? Но с кого, пред кого или от кого, като в края на краищата всички сме просто хора. Зина е остра наблюдателка на обкръжението, родителите и на самата себе си. Размишлява за това коя всъщност е тя. Мечтае за собствено място, свят, с повече прегръдки и без насилие. По-малко патриархални примери, които да пренесе във все по-самостоятелния си живот, ще ѝ бъде по-добре. Добре осъзнава, че житейския си път чертаеш сам. Поне от момента, в който се противопоставиш на манипулациите и ударите, които, на места още е така, минават за добро възпитание. С бистрото си мислене и осмислянето на случките в живота си, както и на живота на роднините си в Косово, Зина разказва за разликите между хората, които живеят „само на 700 километра“, но са само на няколко сантиметра в собственото си семейство.

Докъде сме готови да стигнем заради другия? Даниела израства в семейство, в което вместо хора я обгръщат страхове. Те се появяват в странна закономерност – всеки август. За нея слънчевите дни не са приятни, а болезнени. Когато след това в университета среща Щепан, мисли, че най-сетне да се спаси от неприятните си лета. Но няма представа, че от това минало не може да се избяга. В романа Якуб Станюра по оригинален начин повдига важната тема за гаслайтинга – особена форма на манипулация, която насажда съмнения у жертвата относно собствената ѝ рационалност, памет и цялостно възприятие за реалността. В книгата си Якуб Станюра по съвсем необикновен начин разкрива как функционират отношенията между манипулатора и жертвата му и разобличава механизмите, които въвличат жертвата в патологичната връзка и след това – въпреки всякаква рационалност – я задържат там. — Петра Дворжакова, писателка За мен гаслайтингът е кошмар. Представата, че ще преживея нещо и някой друг ще ме убеждава в обратното, в това, че си измислям, че полудявам, ми се струва ужасяваща. Чрез романа исках да обърна внимание на тези манипулативни техники. — Якуб Станюра, автор

„Изчезването на един от нас не влиза в новините, защото не е новина. Останалият свят не мисли за теб – нито когато смъркат кокаина ти, нито когато носят дрехите, които си ушил, нито когато те изгонят от страната.“ Това е историята на Алекс, затворено момче, бежанец от Мексико, който започва стаж в нидерландски университет и се опитва да спаси онова, което може да се спаси. За да живее, той трябва да говори; за да оцелее, трябва да мълчи. „Мълчанието на Алексито“ е завладяващ роман за затворените граници и безграничната смелост, за силата на езика и размитата граница между извършители и жертви. Всички герои в тази книга са измислени. Фактите не са. Книгата е резултат от дългогодишни проучвания и истории на бежанци или депортирани лица, специалисти в областта на бежанското право, преподаватели от различни (мексикански) университети, психолози и травма терапевти, активисти за човешки права, журналисти, хора в нелегалност, извършители и жертви на насилие от картели или банди. Романът хвърля светлина върху влиянието на правителствата върху гражданите, както и върху насилието, свързано с разпространението на наркотици и сексуалните посегателства. Тази завладяваща история разкрива сложните взаимоотношения между „държавите, използващи наркотици“ като Мексико и Европа – континент, който все повече отваря границите си за търсещите убежище, а същевременно е основен транзитен пункт и потребител на кокаин. „Майсторски написан роман. В някои моменти не успявах да сдържа сълзите си. Остър, емоционален и разтърсващ. Надявам се цяла Нидерландия да прочете тази книга.“ — Ники Декер (писателка, CELA #2) „Завлавяващ, феноменален роман. Марьолейн Висер открехва завесата зад изключително мощните мексикански наркокартели.“ — Лекс Болмейер, de Correspondent

Тази история е паяжина от скъсани нишки: ако успееш да хванеш една, останалите се изплъзват. Това е историята на една тревожна поредица от смъртни случаи в света на порнографията между Рим, Милано и Торино, но е и историята на разследването, проведено от главен инспектор Витория Де Фео. Това е историята на двойка двайсетгодишни, Бет и Тео, които се озовават по същата следа в търсене на сензация, за да съживят своя блог, а също и историята на опита на един разследващ журналист да направи сензацията на живота си. Около техните сложни издирвания се движи сюрреалистичен хор от гротескни персонажи: хирурзи, които забогатяват, търгувайки със секс играчки, моделирани по анатомията на мъртви порнозвезди, лукави адвокати, които държат стажантите на къса каишка, съдебни анализатори, които се опитват да пробият като ютубъри, бивши актьори от детски предавания, изпаднали в немилост, психиатри, които се преобличат като авокадо по време на сеансите, словоохотливи инфлуенсъри, надрусани с кокаин, мазни мениджъри на порноактриси. Всичко това е придружено и подправено със синтетични наркотици и обвързващи договори , отрязани ръце и лимонови пайове, домашни зайци и траш програми, складове на Икеа и порнографски декори. Зад най-чистосърдечното разследване се разкриват прояви на една истинска порнография на съществуването, за която вече няма нищо неприлично.

Изминали са вече няколко години, откакто Люк и Ели за пръв път са стъпили на повърхността на Червената планета. Със засаждането на вишни на Марс, единствените растения, които засега успяват да виреят на тази мрачна планета, баща и дъщеря започват вълнуващо преследване на тайните, погребани под пластовете червеникав прах. Дърветата, отрупани с тъмночервени плодове, растат под куполите на всички специализирани оранжерии, освен в една — Район 24. Докато вътрешността на астронавтските им костюми все повече се изпълва със самота, страх, неразбиране и тъга, трагичните събития от миналото продължават да ги притискат като мрачната марсианска мъгла. Макар често да се принуждават да не мислят за дома, който временно са напуснали, искрите на техните истории и спомени не могат да бъдат напълно угасени — те ги връщат към дребните, но важни моменти и събития, оформили живота им. Защо е важно как Ели яде вишните и кое дърво е засадил Люк като малък? Могат ли старата ферма, овощната градина, близкото езеро, утихналият селски панаир и мрежата от преплетени канали и горички да бъдат скелетът и жизнената система на едно семейство? В дебютния си роман Борис Джинич умело преплита миналото и настоящето на своите герои и ни поднася трогателна история за силата на спомените, любовта, болката, страданието и неразривните връзки между хората. "Район 24" ни напомня, че дори на най-мрачното място е възможно да съхраниш радостта от живота и вярата, че си струва да се върнеш към онова, което те очаква. Роман за силата на спомените, любовта, страданието и неразривните връзки между хората.

В едната ръка кенче светла бира, в другата броеница, в устата цигара, а по радиото звучи Аеросмит. Три момичета, които изпитват чувства едно към друго, пътуват с раздрънкан опел из провинциална Полша. Едно от тях разказва на останалите за живота си: първото училище, първото приятелство и първата си любов. Ловът на духове от 90-те и първото десетилетие на 2000-те години, предприет от разказвачката на този роман за пътя, се оказва всъщност проникновен анализ на класовата и половата идентичност и опит да се опише хомоеротичното желание: първо напълно потиснато от хетеронормативността, след това показано с малки жестове и целувки, а накрая – открито изразено по време на пътуването с кола. Географската му дестинация е Радом, но екзистенциалната му цел е трансгресията, утвърждаването и екстатичното преживяване на свободата. В съвременната полска литература са малко книгите като „Не всички ще отидем в рая“ на Олга Гурска. Авторката е постигнала това, което дълго време изглеждаше невъзможно: описала е безкомпромисно преживяването да израснеш като лесбийка в Полша през 90-те години по начин, който позволява на книгата да достигне до широката аудитория. Въпреки че са минали три години от публикуването ѝ – което е дълго време в днешните пазарни условия – книгата все още се чете и обсъжда, и макар че периодично в Полша се публикуват лесбийски книги, тази остава единствената, която успешно е пресъздала лесбийския опит в роман. В какво се състои нейният успех? „Не всички ще отидем в рая“ предизвиква емоции с автентичните си, универсални описания на любовни дилеми в преходната реалност на ранния капитализъм, пренесен в Полша от Запада през 90-те години на миналия век. Описва прехода от ХХ към XXI век не през призмата на политическите събития и еманципацията на големите градове, а чрез описанието на всекидневието в малкия град, масовата религиозност, смесена с пробуждащата се сексуалност и музикалните увлечения на днешните милениали. Подобно на най-добрата литература, така и тази говори за идентичността, без да използва тази дума. Гурска пише с жив и изразителен език, от сърце, но и с философска проницателност. Книгата е безспорно лесбийска класика. — Д-р Малгожата Тарновска-Шикора

Жилищен квартал с панелни блокове в провинциален град през 90-те години на миналия век. Бинту расте в семейство, в което цари отчуждението. Баща ѝ е конгоанец, религиозен до фанатизъм и неуспял писател, който не може да си намери работа и прекарва дните си в писане на мемоари. Загубата на илюзии е съпроводена с нарастващата му алкохолна зависимост и прояви на домашно насилие. Въпреки всичко Бинту обожава баща си и се опитва да му помогне. Когато става ясно, че спасение няма, тя прекъсва всякакви контакти с него. Тридесет години по-късно Бинту се оказва в подобна ситуация. Разведена и отчуждена от сина си, тя все още живее в стария квартал с високите жилищни блокове, които сега изглеждат още по-западнали, и се бори със своите зависимости. Учителската заплата ѝ осигурява известна стабилност, докато един ден в училище тя губи контрол и е принудена да се изправи срещу травмите от детството си. „Тули Салуму е обрисувала главната героиня Бинту с дълбоко психологическо проникновение, присъщо само на опитните романисти. Със съвкупност от въздействащи детайли тя създава реалистичен и затрогващ портрет на Бинту, баща ѝ Юма и майка ѝ Кристел. Без съмнение един впечатляващ дебют.“ — De Standaard **** „С обезоръжаваща откровеност и неподправен реализъм Тули Салуму разказва какво е да израснеш като цветнокожо момиче в среда, в която цветът на кожата все още е определящ фактор. Романът ѝ е силен дебют, посветен на проявите на расизма в ежедневието ни.“ — Het Nieuwsblad ****

Невидими е роман за неприемането на различните, в който деца съчиняват родителите си. Млада жена, отраснала в Дом за изоставени деца, се опитва да превъзмогне травмите от детството си. След поредица от раздели среща Дара – изоставено дете, в което разпознава себе си като малка. Привързва се към нея и решава на всяка цена да намери начин да й подари живота, който тя самата никога не е имала. Това е роман за хората в периферията на обществото. Различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история: на невидимостта.

Роман, написан под формата на детективска история, „Животът си е мой“ описва взаимоотношенията между три жени от различен социален произход: Анджела Поп, галеристка (и отскоро майка), Грета Рот, полицай в отдел „Убийства“ и Карла (Разия), секс – работничка. Докато страда от следродилна депресия, Анджела изпитва силна нужда за контрол, нужда, която в края на краищата взима формата на една инсталация, която героинята замисля с името „Животът си е мой“, посветена на дъщеря ѝ Елиза и на сестра ѝ Раиса. В плана ѝ влизат Карла, с която се срещат случайно на едно излизане в града и един бивш състудент, журналистът Лазар Митря. Карла обаче е и любимата – за кратък период от време, на Грета, полицайката, назначена да разследва съмнителната смърт на Анджела Поп. Различните сюжетни линии се заплитат около тази дилема: смъртта на Анджела убийство или самоубийство е? Ако е престъпление, кой е виновникът? Има ли други съучастници? Заподозрени по случая стават всички близки на „жертвата“. Подозрението и напрежението, наративът между героите, се поддържат до края, когато научаваме, че Анджела Поп е използвала всички връзки, за да завърши плана си успешно: инсталация – манифест. Желанието за самоубийство и знаците за деградирала психика на героя са разпръснати през целия роман, обаче не водят до директното заключение, че това е бил изборът на Анджела, така че дилемата престъпление – самоубийство се поддържа до финала на книгата. „Животът си е мой“ деконструира стереотипите и предубежденията, свързани със семейството, с рода, със сексуалността или с психичните смущения. Романът приключва така – с един манифест, който подканва към размисъл, приемственост, разбиране и емпатия.

Облекчението, което Ернест изпитва, когато баща му се самоубива, ще трае съвсем кратко. Скоро той ще открие, че раните от миналото му, онези, които е смятал за забравени, са по-отворени от всякога. Възможността да живее в „истинска къща“, както той нарича дома, който наследява, съживява желанието, което го съпътства още от детството: да създаде идеалното семейство. Въпреки това неспособността му да разбере майка си и съпругата си, които настояват да поемат контрола над живота си, постоянното влияние на баща му и появата на стара любов ще разклатят основите на настоящето му – онези, върху които Ернест възнамерява да изгради новата си идилична реалност. Както дълбоката и съвременна тематика, така и дозата хумор карат „Една истинска къща“ да се откроява като роман с нарастващо психологическо напрежение, който е едновременно близък и динамичен.