В деня, когато баща ми си помисли, че е видял дявола, аз не бях вкъщи. Всъщност, от цяла вечност не знаех нищо за семейството си.
Петнайсет години без да престъпвам прага със счупени плочи на вила Милагрос. (1) Направих го съзнателно. Въздухът ставаше тежък като кал, ако понякога си помислех да се завърна. Да им напиша писмо или картичка, щеше да е равносилно на това да си извадя окото. Защо да увъртам? Моята къща никога не е била дом. Моята къща беше лудница. Здравомислещи луди. Луди, които разсъждават, които разговарят, които опровергават, които убеждават. Няма по-лоши луди от здравомислещите луди. И което е още по-лошо – побъркването на семейството ми можеше да се проследи до няколко поколения назад. Родителите ми, бабите и дядовците ми, прабабите и прадядовците ми, прапрабабите и прапрадядовците ми, всички те избрали да останат закотвени върху тая буца пръст на брега на морето, решени да не се местят никога, да се превърнат в солни статуи, верни на идиотската задача да охраняват едно изгнило ябълково дърво. Съдбата на фамилия Миралес винаги е била и винаги ще бъде, сине, слушай, и помни добре…каква е сега тази бръчка на челото, изпъни гърди, гордей се…, та съдбата на фамилия Миралес винаги е била и винаги ще бъде да сме кучета пазачи.
Аз си тръгнах. Бях в Барселона, в Копенхаген, в Адис Абеба, в Манаус, в Йоханесбург, в Луанг Прабанг, в Букурещ, в Джакарта, в Сакатекас, в Шанхай, къде ли не, и никога на достатъчно места. Бензиностанции насред нищото, създадени само и единствено с цел да бъдат убежище, където можеш да си купиш бира. Миене на подмишници и подстригване на брада тайно в обществена тоалетна. Разхождане из странен град, заобиколен от странни хора – странен цвят на кожата, странни дрехи, странни привички – и даване на сметка, че всъщност странният си ти. Аз направих обратното на това, което семейството ми очакваше от мен – никога не спрях да се движа. Преминавах от една страна в друга сякаш животът ми зависеше от това. Ако по случайност оставах повече от няколко месеца в един и същи град, в едно и също селце с кирпичени къщички, в една и съща колиба, забутана на майната си, усещах, че се разболявам. Краката ми трепереха и след всяко ядене повръщах бяла жлъч, гъста като полузаквасено мляко. Чувството за гадене не спираше докато, за пореден път, не хващах раницата и не поемах отново на път. Без посока, без дом, без приятели, без едно евро-долар-песо-дирхам-рупия-юан в джоба. През какви ли гадости не минах. Това е истината. През тези години ми се наложи да правя неща, с които не се гордея. Но какво от това? Питам ви: и какво от това? Тази е цената на свободата. Сега знам неща. Знам, например, че в Хартум децата на улицата говорят таен език, наречен рендок. Знам, че в Занзибар планктонът в морето сияе през нощта като брокат. Знам, че в Потоси цигарите се пушат по-дълго, защото градът се намира на четири хиляди метра надморска височина и недостигът на кислород кара тютюна да гори по-бавно. Знам, че в Индия травеститите са едновременно светци и просяци. Знам, и тук привършвам изброяването, за да не се разпростирам прекалено, че в Калифорния можеш да припечелваш доста добре събирайки марихуана.
В деня, в който баща ми си помисли, че е видял дявола, аз се намирах на десет хиляди километра разстояние. Конкретно, в Банкок, по-конкретно в квартал Сукхумвит, и още по-конкретно в мърляв апартамент, нает от един кантонски спекулант. Мобилният ми звънна в два през нощта. Отговорих полузаспал. И тогава една непозната жена ме уведоми, че баща ми вярва, че е видял дявола. За първи път от двайсет години някой споменаваше името на баща ми.
Жената твърдеше, че се казва госпожа Нисенбаум. Заяви, че е административният координатор на „Антич & Сътрудници“, компания, занимаваща се с градско развитие. Беше въпрос от изключителна важност. Това каза госпожа Нисенбаум през високоговорителя на телефона. От изключителна важност.
– Вие ли сте Мойсей Миралес? Баща ви Ной Миралес ли е? Не затваряйте. Трябва да ви съобщя нещо от изключителна важност.
Слушах я, с чувство за нереалност, което гъделичкаше върха на пръстите ми. Баща ми. Ябълката. Святата мисия на рода Миралес. Сутринта, когато си тръгнах. Всичко се върна ударно, като цапардосване през очите.
Случи се преди два дни. Оттогава не съм спрял да мисля за баща ми. Дадох си сметка, че не успявам да си спомня лицето му, все едно се опитвам да уловя някаква празнина. Това, което си спомням обаче изненадващо ясно, е всяка една от неговите многобройни мании, неговите неизменни реакции на твърдоглавец. Какво казваха добрите синове по погребенията? А, да – баща ми винаги е бил човек на навиците. Когато госпожа Нисенбаум, административен координатор на „Антич & Сътрудници“, ми се обади по телефона, директно мина на въпроса. Не знаеше или пък не пожела да ми даде твърде много подробности за това как баща ми е решил, че е видял дявола. Но аз, който все още си спомням наизуст ежедневните дейности в стария си дом, не се съмнявам въобще как са се случили нещата през онази октомврийска сутрин.
В шест и двайсет сутринта баща ми е отворил очи. Точно десет минути преди да звънне будилникът. Баща ми винаги се е събуждал като робот. В един миг спи, а в следващия хъркането прекъсва като съсечено със секира, мозъкът се електрифицира, готов за действие. Твърде много нощни бдения в детството му, в младостта му и в старостта му. Аз се будя по същия начин. Брат ми Захарий се буди по същия начин. Брат ми Гавраил се буди по същия начин. Баща ми научи всички ни да преминаваме от съня към будуването професионално, като котките. Сестра ми Рут не я научи, тя е жена. Господ не я създаде с душа на часовой, а остави на нейните ръце други дела, основно да ражда още членове на семейство Миралес. Не го ли споменах? Освен смахнати, в семейството ми сме и закостенели сексисти. Така че в шест и двайсет, десет минути преди да звънне будилникът, сигурен съм, че така се е случило, баща ми се е събудил все едно е разсякъл съня и е останал с отворени очи, неподвижен под завивките, в очакване стрелките на часовника да отброят шест и половина. Майка ми е спяла на другия край на старото двойно легло. Хъркала е лекичко.
През прозореца светлината е влизала сякаш се спуска по пързалка.
Мека светлина от Средиземноморието, която се ражда гъста и спокойна, с цвят на мандарина.
Обиколил съм света и не съм виждал друга такава.
Секунда преди будилникът да звънне, баща ми е протегнал ръка и го е изгасил. После е станал с потайността, научена след толкова години, в които е споделял това легло. Свалил е долнището на пижамата и тениската, сгънал ги е и ги е сложил на възглавницата. Чисто гол, се е отправил към гардероба в търсене на нови дрехи. Баща ми винаги е бил висок и слаб мъж. Много висок и много слаб, искам да кажа. Гол сигурно прилича на сухо дърво. Давам си сметка, че са минали петнайсет години. През това време, неизбежно, плътта на баща ми сигурно се е втечнила, прешлените му сигурно са се втъквали едни в други, така че вероятно е загубил най-малко седем или осем сантиметра височина. Но продължава да бъде висок мъж, нямам никакво съмнение, и слаб до втръсване. У баща ми най-впечатляващи бяха огромните му ръце. С дълги пръсти, които сякаш имаха двайсет и пет фаланги. Пръсти като клоните на сухото дърво, каквото беше баща ми и каквото сигурно все още е. Когато някой път през тези години съм го сънувал, никога не съм могъл да различа лицето му – онази празнина –, но ръцете му – да. Привиждаха ми се положени на масата, праисторически и дълги, отпуснати точно до чашата с вино или тази с кафе, която смърдеше на алкохол. В сънищата ми не се случваше нищо друго. Ръцете просто стояха там. Препарирани. Все едно чакаха.
Нормалните хора сядат на ръба на леглото, за да си обуят панталоните и обувките, но не и баща ми, баща ми сяда само когато е негов ред да застане на пост. Затова знам, че в деня, в който баща ми е помислил, че е видял дявола, той се е облякъл прав, сигурно се е подпирал на скрина на прабаба, а може би на рамката на вратата. Джинси и бял памучен потник. Пуловер също, ако сутринта е била хладна. Еспадрили за краката. Баща ми е излязъл от стаята и е слязъл по стълбите. В леглото, майка ми е отворила очи, констатирала е, че съпругът ѝ е тръгнал да свърши задълженията си и отново е заспала.
Вместо да иде до тоалетна, баща ми се е запътил към кухнята. Пуснал е кранчето на мивката и там си е наплискал лицето. Сякаш го виждам. Всеки ден е едно и също. За да се избърше баща ми е използвал опакото на ръката, никакви кърпи и никакви парцали. Кухнята е голяма и стара, грубо ремонтирана. Боровите етажерки се огъват под тежестта на керамичните чинии и калаените чайници, покъщнината на няколко поколения, трупаща се без порядък и без мярка; в тази къща не се изхвърля нищо, нито дори някой пробит оцетник, кичозна чиния или изкривена лъжица. Огромно количество тенджерки, риболовни макари, дамаджани от зелено стъкло, кошници от ракитови пръчки, няма място за толкова вехтории. Килерът се падаше в дъното, скрит зад една завеса от плат. Фурната, вградена в стената, е от началото на 19 век, от една епоха, в която повечето хора не са можели да си позволят такъв лукс. Тази фурна с бронзови гвоздеи е символ. Спомен за това, че преди много време домът на семейство Миралес е бил забележителна алкерия.
Алкерия – така наричат във Валенсия онези полски къщи, приличащи на замъци, които заможните селяни вдигнали преди време с цел да покажат на съседите си, че те не са, по никакъв начин не са, въобще не са като бедняците, които ги заобикалят. По онова време, вила Милагрос сигурно е била прекрасен чифлик. Днес е реликва. Паяжини и пукнатини.
Баща ми е закусил прав –вече казах, че баща ми сяда само когато е на пост–, шкембето му, подпряно на плота и внимавайки трохите да падат в мивката. Една филия хляб и няколко резена овчи кашкавал. Студено кафе от предната вечер. Едно и също свято меню всяка божа сутрин.
След като се е наял, баща ми е излязъл на двора. Там са го посрещнали най-ранобудните кучета. Възможно е да е имало подскоци, също и силно махане с опашка, но никога, в това съм сигурен, лай. Кучетата от вила Милагрос са възпитани съзнателно и лаят само с причина. Когато си тръгнах, вкъщи имахме девет кучета. Все още мога да изрецитирам имената веднага: Експозит, Петдесетник, Коринтий, Жертвен, Праведен, Фарисей, Ерихон, Агнец и Милосърдник. Питам се колко ли кучета има сега. Повече? По-малко? Сигурно повече. Да, сигурно много повече.
Във всеки случай – дворът. Баща ми най-после излязъл на двора.
Центърът на къщата. Центърът на вселената. Буквално – центърът на вселената.
Вътрешният двор на вила Милагрос е правоъгълен. Зидовете, които го ограждат –зидовете, които ограждат центъра на света– са здрави. Необичайни за вила, подходящи за затвор. По ръбовете им се откроява зъбестият профил на телена мрежа, както и стъкла от бутилки, смесени с хоросан и сложени тук-там с цялата злоба на света. През известно време някоя чайка си наранява крилото на шиповете или си нарязва крака на стъклата и тогава във вила Милагрос се радват, защото поне този ден ще има какво да се коментира на обяд. Този зид на двора гледа точно към морето, към един стръмен бряг, който се спуска седем метра право надолу към Средиземно море. Въпреки недостъпността на местоположението, зидът тук е точно толкова бодлив, колкото и останалия, със същата кръвожадност срещу същия хипотетичен и невидим враг.
В центъра на двора –в центъра на центъра на вселената– има един чадър, една пластмасова масичка и един люлеещ се стол. Това е люлеещият се стол на Стража.
Отсреща се издига шибаното ябълково дърво, преливащо от слънце.
Показвай му уважение. Поздравявай го. Прекръсти се. Слушай, сине, и внимавай: това ябълково дърво е наша отговорност, на семейство Миралес, наша и ничия друга; онзи, който се доближи до тази ябълка, го застрелваме с куршум в главата, намушкваме го в бъбреците, прерязваме му гърлото отведнъж, хвърляме го в морето и амин.
(…)
1.
От испански “чудеса” – Бел.пр.
