Meine Mutter hat Blumen gezüchtet

“На майка ми й се получаваха цветята”. Мислех си, че не съм разбрала добре, все още не разбирам добре този език. После се изненадах, когато схванах, че госпожа Х. наистина е казала: “На майка ми й се получаваха цветята”. В минало време, в минало,  те отдавна нямат усещане за време, кой е жив и кой мъртъв, и сами като някакви живи мъртъвци обитават, в плен между световете и в спомените си и в различно настояще - без време. Левитират в онова, което са познавали някога: слепи пътници с изкривено възприятие за време, виждат познати лица върху хората, които не могат да запомнят. Аз съм тяхната майка, сестра, дъщеря, любовница, съпруга, всичко съм била, но никога не съм била аз самата, мисля, че никой от тях не знае името ми. Сменят самоличността ми горките хора, които вече не различават настояще от минало, чието поглъщане на времето изглежда така, сякаш времето е погълнало тях и е разбъркало всички части на съществуването им. Наричат ме с различни имена, очакват да ги спася. А аз, аз не мога дори себе си да опазя от този живот. За миг изтриват съществуването ми, често си представям как ли е изглеждала тази Сеси, която викат, често си мисля къде ли е тя сега, дали изобщо я е грижа за тази личност със заличен живот, която я призовава. Затова днес се изненадах, когато чух: “На майка ми й се получаваха цветята”. Маркер за време - толкова неочаквано. Не знаех в кой момент точно се намира сега госпожа Х., но тя знаеше, че на майка й вече не й се получават цветята, сигурно защото майката е мъртва. Не знаех много за госпожа Х., но тя ми припомни, че често приемам нещата за даденост.

Колко души, на които им се получават цветята, познавам? На мен със сигурност не ми се получават. Дори и когато купя някое от онези растения, за нас, неспособните, дето се продават в онзи голям скандинавски магазин, имам чувството, че ще загине. Кактусите редовно ми умираха. А аз исках да цъфтят, да им растат листа - нищо. Разбира се по-късно навлязох по-добре в анатомията на растенията и разбрах, че аз, както и хората около мен, бяхме доста склонни да вярваме, че растението ще вирее, защото го поливаме веднъж месечно, както е казано. Отказах се от идеята, че жилищното ми пространство ще бъде малка ботаническа градина и си казах: “Е, няма значение, без това скоро няма да живееш в този апартамент”. Така и стана, но не толкова скоро. Сега живея на края на град на студено море със съквартирантка от доскоро братска нам държава, която също е дошла да си опита късмета. Апартаментът е безжизнен, както и животът ни тук като цяло. Опитвам се да работя колкото се може по-дълги смени, донякъде заради парите, донякъде, защото не знам какво да правя в този град, ако не работя, а и най-накрая бях стигнала там, където мислех, че нищо повече няма да очаквам от себе си.

Часове наред се движа между болнични легла, които трябва да са дом, наричат ме с различни имена, на моменти влизам, въпреки че не искам, в различни животи на различни хора, а не знам коя съм нито в собствения си живот, нито в техните животи. Дистанцирах се от страховете, плановете и желанията, дистанцирах се от желанието за принадлежност, от размяната на чувства. Веднага приех тази работа. Беше първата, която ми предложиха, след като бях тропала на много врати, приех я, защото ми беше нужно да изчезна, веднага, колкото се може по-бързо. О, желанията, как иронично се сбъдват. Изчезнах и в езика, забравям думи и на майчиния, но забравям или не знам и думи на този, новия език, невинаги, изчезнах и в езика, а това е добра мимикрия. Ако не мога да се изразя, не съществувам. Докато не ме съживят чрез назоваването с различни имена, докато не ме съживят, като променят облика и ролите ми. Аз съм личност от пластилин, за кратко ще принадлежа на всекиго. Не знам какво е когато очакваш да има котва, а я няма, и просто се носиш и не можеш да се закотвиш. Не знам какво е да се луташ по коридори, които вече не съществуват, но ти упорито ги търсиш. Веднъж бях в музея, концепцията беше черно и бяло, противоположностите, които ни свързват, някаква такава ню ейдж простотия, която няма смисъл, но ходех на всички изложби, затова отидох и на тази. Някога вярвах, че изкуството ще ме спаси от мрака. Наивно. Влязохме в някаква зала и трябваше да опипваме около себе си. Беше тъмно. Пипахме и напипвахме лицата си едни на други, лица на непознати, не знаех кой е пред мен, но под пръстите си призовавах познати лица. Исках да знам, че пред мен, в мрака, там, където не виждам, всъщност е човек, на когото вярвам. Запалиха светлините и се погледнахме в очите. Не стана неприятно веднага. Казаха ни следното:  “В страха си вярваме на всички и първото, което правим, когато знаем, че сме попаднали на друго човешко същество в страшна ситуация - искаме да я преодолеем заедно”. А после, после заработва всичко научено - да не вярваме на непознатите, че предишният ни опит ни е научил да се отдръпнем или да ни стане неприятно, когато докосваме някого, когото не познаваме, заради когото бързо сме почувствали неудобство. Не проверих дали това е истина, сега ми е неприятно. Сега аз съм това лице в мрака, непознатият, на когото дават желаните лица.

Лутаме се в този мрак, всички, повтаряме стълбите, коридорите, повтаряме думи, търсим познатото, дори когато се сблъскаме с нещо напълно непознато, търсим нещо познато. Котвата, но нека не е фалшива, не ми спускайте фалшиви котви. Ала това съм аз - фалшива котва. Какво по-лошо от разбитите надежди. Аз съм фалшив Орфей, дори не съм слизала в ада. Аз съм заседнал кораб на измамата, аз съм фалшив капитан на своя и на чуждите животи. На своя най-вече. Изгубих се в отплаванията, сега стоя в спокойно пристанище, но не поглеждам какво има в открито море. Избягах от всичко, което ме гонеше, за да разбера сега, че съществуват много по-лоши изгубености. Аз доброволно не знам коя съм, доброволно забравям думи, имена, лица, форми. Но дните не бива, нито часовете. Трябва да бъда в точно определеното време на точно определеното място. Тук, на работа, много държим на структурата. Графикът е нашето върховно божество. Знам точно къде ще бъда всеки четвъртък в 14 ч., само че в легло номер 76 може би няма да е господин П. Но в четвъртък в 14 ч. аз ще бъда до легло номер 76. С колежките и колегите ми сме единствената константа за тези хора. Единствената структура за времето, която нямат, ако я забелязват. След някой месец отивам за първи път на почивка. Не знам как ще се справя, без да не знам къде точно ще бъда в четвъртък в 14 ч.

Когато бягах, не бягах от миналото. Бягах от бъдещето, защото то там не съществуваше. И сега съм тук, на място, където бъдещето е привилегия, отново.

Понякога, като се прибера в апартамента, съквартирантката ми има видео разговор със сина си. И се смеят, но знам, че после тя плаче. А може би и той, няма как да знам. И тя е дошла заради неговото бъдеще. Ще се сбъдне някога, тя има планове. Аз не съм измислила нищо, откакто съм тук. Просто исках да замина. Да отида някъде. Дори не бях планирала да дойда тук.

Все пак оттук мога да планирам. Това беше смисълът. Да отида на място, откъдето ще започне бъдещето. Но изглежда бъдещето изяжда децата си. Кои сме ние, когато времето ни спре или се слее в една плоскост, кои сме ние без знанието за неговото протичане, кои сме ние, ако не знаем кои сме били преди? Смъртта ще дойде за господин П. и госпожа Х., но не достатъчно бързо. И докато това не се случи, аз съм тяхната фалшива котва. Затова утре ще занеса цветя в стаята на госпожа Х. Трябва да проверя дали правилата го допускат, ако не, ще кажа, че някой от посетителите ги е донесъл. Утре лично ще купя цветя. Защото на мен не ми се получават.