Живеем в малка къща. Аз, Флавия и страхът. Мъже нямаме. Заминаха си всичките. Ред по ред, отстранявахме ги като зимни дрехи посред жега. Събличахме се от тях. Ние, жените от нашето семейство. „Отсега той ще спи спокоен на друг свят, а аз в леглото си!“ – казваше баба, майката на майка ми. От нас тя първа остана съблечена. Наричахме я Виктория. Омъжена за Марин – кестеняв, с изпито лице, с един недъгав крак и с тежка ръка. Една вечер умря до железопътната линия. Беше скочил или беше паднал от влака, един дявол знае. Когато го намериха, смърдеше на застояло и по косата му беше полепнала съсирена кръв. Никой не можеше да каже какво е търсил във влака в онзи час, нито откъде е идвал. Въпреки това всички хора предполагаха и шушукаха: „Има си той някоя, иначе не би бил все на път.“ Баба се преструваше, че не ѝ пука. „Майната му!“ – казваше тя с яд и повдигаше очи към небето, там, където вярваше, че се случват всички неща. 
После дойде редът на мама да се съблече от татко. Татко имаше изящни ръце като на пианист. Така го беше избрала тя – по ръцете. И по краката - да ги има, та да не я знае вече светът като Нина на Куция „както викаха децата на улицата след мене“ – разказваше, прокарвайки ръка по лицето си, за да изтрие следите, останали там, кой знае откъде. Един ден татко слезе по стълбите на бегом и си замина. Носеше зимна дреха, кожена ушанка на главата си и куфар. Изглеждаше оскърбен. Вероятно и преди е бил, но тогава беше много очевидно.
 Аз и Влад се разведохме няколко години след брака. Срещнахме се на улица Чуря по пладне. Излизах от Мега с една огромна мрежа с портокали, която се скъса точно пред входа на паркчето. Плодовете се разпиляха и се спряха в канавката. Видях го как бързо се приближава, слънцето грееше зад гърба му, беше висок, с красиви ръце – харесваше ми да ги усещам върху себе си, въпреки че повечето пъти се налагаше да му показвам къде да ги сложи. „Вие някога ще направите ли деца, та да доживея и аз да им се порадвам?“ – натякваше ни мама. Правим, правим, отговарях в главата си, там където щастието на мама е по-важно от всяко друго щастие на света и заема първото място. В реалността обаче, изригнах срещу нея с всичка сила: Кой дявол те забърка в живота ми? Мислила ли си си, че може въобще да не харесвам децата? 
В онзи ден накарах мама да плаче и още същата вечер казах на Влад, че искам дете. Той ми се усмихна и си свали килотите. Когато разбрах, че съм бременна, плаках и аз. Може би от радост, не бих могла да кажа със сигурност защо, но плаках. Написах във Фейсбук с удебелени букви на розов фон за момиченце: Дора + Влад + изненада! Лайк, лайк, лайк, лайк и все така. 
Във Фейсбук през цялото време е лято и хората сякаш стоят на плажа без да откъсват очи от водата, а тя е спокойна, без нито една вълна. 
Останах без цигари така че ще трябва да изляза от вкъщи.
Дълго ли ще те няма? – пита ме Флавия. 
Нямам представа. – отговарям ѝ и заключвам вратата два пъти с ключа. 
Сигурно едва чака да тръгна, та да не ме гледа повече, да свали тежките си кубинки, добри само в това да удрят в моментите на слабост, и накрая да остане сама, боса и с музика, пусната на макс. 
Щом стигнах на улицата, реших да направя обиколка на квартала не само около блока, където вече няма нищо за гледане, а по-надалеч, към стадиона, където се разхождах, когато детето още беше в количка. Имам жълта рокля с три четвърти ръкави и си правя селфи на входа на парка. След четвърт час осъмвам с две покани за приятелство една след друга от двама войници от силите на НАТО. Нашите не реагират по никакъв начин. 
Спомних си, че в първите месеци след раждането взимах количката и тръгвах по уличките, първоначално с очи приковани към спящото дете, дебнейки пробужданията, усмивките и бледият му сънен поглед, докато постепенно не започнахме да свикваме една с друга и вече местех погледа си в редиците едноетажни къщи с дебели стени, долепени една до друга - едни с летаргични котки на праговете си, други с череши и дебели туфи от хортензии, почти всички с по няколко квадратни метра трева, колкото да има къде да излезеш, за да вземеш глътка въздух или да изпушиш една цигара.  
Колкото повече навлизам в дебрите на квартала, оставяйки парка вдясно и насочвайки се към главната улица с тролеите, която разделя тази част от града на две, толкова повече ми се струва, че навлизам не в друго пространство, а в друго време. Когато Флавия беше много мъничка, тази мрежа от улички очертаваше моя свят, единствената, по която ходех като стопанка. 
Точно е минал обяд, слънцето е събрало сила и светлина и се отразява неравномерно по тротоарите, рисувайки кръгове. Така както го чувствам, пуст и затоплен от пролетта, кварталът се разпуква като портокал по алеите, площадките и градинките, от които спомените изскачат яростно. Изведнъж, всички години, които мислех за загубени, същите тези, за които говорехме с майка ми и ѝ казвах, че съм мигнала два пъти и не знам къде са отишли, са отново тук пред очите ми.
Докато ходя, образите сякаш изскачат от земята и пълнят улиците, ту със смеха на Флавия, ту със звънчето на тротинетката или с шума от колелата на количката за кукли, без която тя не искаше да излезе от вкъщи.  
Колкото повече детето расте ли расте, улиците до които стига майката, би трябвало да стават толкова повече и да бъдат все по-широки, та да забрави и да има къде да създаде нови спомени, които да затрупат като сняг върху алея първите, когато нищо наоколо е нямало значение и дори самият живот е бил затаил дъх, за да не събуди детето от количката.
Стигам в МЕГА, вратите се отварят със скърцащ звук, на касата е Гета, съседката с червена коса и големи гърди, усмихвам ѝ се, тя също ми се усмихва, давам й парите, „Един „Кент“.“ - казвам, дава ми пакета, връща ми рестото и ми казва - „Каква красива рокля имаш.“, „Имам я от век“ – отговарям и се сещам за двамата войници, с мисълта за тях излизам от магазина, търся си запалката и си паля цигара. Димът навлиза в съзнанието ми, там нещо изтръпва и ме боли по-малко. И аз не знам какво ме боли, знам само, че се чувствам тежка като торба с боен арсенал, която е с почти скъсани дръжки, но съм задължена да влача след себе си. 
Връщам се към вкъщи. По пътя виждам две туфи форзиция, мършава котка, жена с левурда, три коли, от които едната с пукнато предно стъкло, блок, друг блок, прясно боядисана ограда около която тромаво се навърта една врана. Побиват ме тръпки от лоши мисли. Не ми харесват птиците, не ми харесва враждебният им крив поглед, стъклените им очи отстрани на главата, страх ме е от клюна и от ноктите им, създадени да грабят, да изтръгват, да разкъсват, да раняват. Когато си мисля за птици, виждам кръв. Гася цигарата. Пуша много. Ако успеех да ги спра, със сигурност бих се чувствала по-добре, по-горда със себе си, но и по-сама. Самотата има горчив вкус – на повръщано и мирис на риба. 
Беше април, Мирча ме изостави, а мама купи хайвер. Гледах я как стои пред широко отворения хладилник и се усмихва все едно беше видяла гардероб, пълен с рокли. Извиках я в мислите си без глас и се надявах, че невидимата нишка, която свързва момичетата с майките им ще започне да трепти отвътре ѝ и ще я накара да се обърне с лице към мен, готова да ме прегърне, да ме погали и да ми каже, че ще мине. Мълчанието крещеше, хапех устните си и си извивах пръстите, докато тя слагаше покупките по местата им и си правеше планове за вечерята. Бих могла да ѝ изкрещя, че се чувствам празна и че празнотата ме изгаря и боли, но мама не смяташе това за болка. „Ако те боли, вземи един парацетамол!“ – казваше обикновено. В онзи ден затворих вратата на кухнята след мен, отидох в банята и изгълтах цяла кутия. Бях на вече навършени осемнадесет години, така че Спасението ме доведе до болница за големи хора. На първата вечер плаках и повръщах дълго. 
Пак си запалих цигара. Държа се за нея като за обещание, все едно ще бъде добре. Докато поемам дима в гърдите си, си мисля, че нещата няма как да останат така в застой, без да се случи нещо истински значимо. Не може да има живот, в който да не се случва нищо достойно за разказване. Реално би могло, но кой иска такъв живот? Затова си правим социални мрежи. Като пишем за нас, нещата изглеждат по-добре. Даже и онези лошите също изглеждат добре.     
Нямам си идея как бих могла да се откъсна от майка ми без интернет. На времето имаше съседки, щастието беше малко и нямаше голямо значение. Нещо друго имаше – яденето. Мама просеше из блока за една кана захар или олио и изсипваше торбата с глупости там при другите в кухнята. Когато беше при съседите, татко дремеше на канапето. Когато се ожених, мама ми даде канапето. Тя си взе ново. „Едно мъничко, зелено, което да ми освободи място да се движа около него.“ Въобще не знаех, че ѝ харесва зеленото. 
Колкото и пъти да говори за себе си, мама говори в миналото. Тя, сегашната или която ще бъде някога, не съществува. Мама беше себе си само преди да бъде майка или баба. Вечерите ги прекарваше на новото канапе, с очи, приковани към телевизора. През пандемията ѝ направих подарък, подарих ѝ абонамент за Нетфликс. Взех ѝ го за рождения ден. „Какво искаш да ти купя?“ – питах я, „Каквото искаш ти“ – ми отговаряше тя отегчена. 
Седи часове наред с филмите и ми казва как си представя, че гледаме заедно. „Мини пак през мен“ – моли ме. Когато се качвам към нея по стълбите в блока, виждам татко, слизащ на бегом, с мама, тичаща след него по пеньоар и пантофи. Казах ѝ и на нея, но махна с ръка с досада и ми каза, че няма причина да вдигаме мъртвите. Но татко не е мъртъв. Само ни изостави и се ожени повторно за Лоредана, казва Лори. 

2.глава

От пандемията се увеличиха и поканите за приятелство във Фейсбук. Най-вече от мъже. Щяха да бъдат изплашени, те се плашат лесно. Никога не ги приемам просто така лесно. Първо гледам снимките, образованието, приятелите им, дори някои от тях да са ни общи. Това ми дава чувство за сигурност. Като на празненствата от гимназията, за които имах нужда да знам кой ще ходи, преди да реша дали да отида или не. 
Така се запознах с Тома. Пише, че живее в Брашов и че е завършил Медицина, а фактът, че длъжността му е да побеждава смъртта, го прави секси като всеки мъжкар готов за битка. На профилната снимка има светлосиня риза и се усмихва. Имаме само двама общи приятели, но заради това, че е доктор, направих изключение и му приех поканата за приятелство. Обаче сега и аз и той мълчим, защото нямаме идея какво повече бихме могли да си кажем и може би и нищо повече няма да си кажем. 
По телевизията има една реклама, не знам на коя банка - едно младо момиче, облечено в бяла рокля, на велосипед и всички хора около него се захласват. Изглежда все едно е в мюзикъл и се очаква да изпее нещо. Но не. Историята се развива с образа на един служител, който си стиска ръката с нея и един глас убива ентусиазма, казвайки нещо свързано с жилищен кредит. „Слушай ме, Дора, когато се ожениш, имаш грижата да откриеш сигурна работа, къща, дори да е гарсониера, въпреки че с две стаи ще е по-добре, за да има детето своя стая.“
Гласът на мама се е вмъкнал навсякъде, пълни пукнатините в мислите ми, достига там, където нищо друго няма място. Чувам я през цялото време. След като мама вече я няма, гласът ѝ ще остане в мен, а аз ще започна да си говоря с нея, чакайки Флавия да порасне, да изчезна и да дам моя на нея. 
В зимата, когато умря паднала в двора на колене с пръсти окачени за телената ограда и с бяла коса излизаща от забрадката, баба Виктория остави гласа си на майка ми. Това е нашият женски начин, по който оставаме да живеем след смъртта. Мъжете си оставят имената.