Хей, момичета, къде ли не бях? Работих в търговията, с изключение на две години, в които работих с олово в една фабрика, слагах матриците на военните радари, които бяха използвани до Япония, знам, защото нашите момчета бяха там и ни разказаха леко разочаровани, че направеното от нас е поставено на дъното на океана. 

Родих сина си, когато бутнаха Съветския съюз. Тогава нямаше нищу. Извинете ме, че говоря така на нашия местен диалект. Както казваше италианецът, при когото работех няколко месеца – след като бутнаха Съветския съюз бях col culo per terra. (1) По задник на земята. Живеехме при свекърва ми, в апартамента, нямахме птици, животни. За мляко трябваше да се седи дълго на опашка. Аз с малко дете… Заплатите закъсняваха с месеци. Инвестирахме във вятърничави работи, загубихме всичките си спестявания. Тогава се правеха схеми с приватизацията. И аз му викам на мъжа ми, да взема да ида до Питър, в Санкт Петербург, да видя, може да купя нещо от там и да го продам у дома. Тогава направих около хиляда евро. Да, там виждам, че продуктите са донесени от Истанбул и от Пекин. Бейджинг, да. Мисля си – ако носят продукти от там, значи, че си заслужава, направили са някакви сметки и им е излязло по-евтино. Ами защо да не ида директно при турците, без да минавам през Питър? 

Господи, момичета, виждате ли колко е мръсен този килим? Извинете ме, отдавна не съм пътувала с влак, но виждам, че нищо не се е променило от 80-те години. Този килим трябва да бъде изхвърлен. Сега отивам да ми направят румънския паспорт, защото вече не се знае, с тази война, може да ми потрябва. Господи, служителят, който ми взе пакета с документите, се държеше толкова гадно…. Офисът беше в стария център. Държеше се гадно с всички. Може би сега вече са го сменили и работи някой млад. Аз му казах… Баба ми е погребана в Ръмнику - Вълча. 

Деденцето я върна вкъщи през 44-та, да вземе още някакви неща, след като емигрирали. Но руснаците затворили границата. Единадесет години не се виждаха, не си пишеха нищо, защото не можеше. Едва след смъртта на Сталин им позволиха да се видят. Извинете ме, ето, разчувствах се. Деденцето тогава живееше с друга жена, имаше дете от нея. Умря една година след като се върна при баба. Инфаркт. Беше на 60 години, на колкото съм и аз в момента. Не, не съм готова да умра! 

Мисля, че вдигнах кръвно. Развълнувах се. Така става, вдига ми се кръвното и от нищото ми се появяват сополи. 

Ама, какво говорех, забравих… А, за Истанбул. Първо отиде мъж ми, но се върна с някакви глупости… Сутиени с лошо качество, вазелин, който смърдеше и не можеше да се сложи на устните. Казах: „-Остави, аз ще отида.“. Тогава кожата беше на мода. 

Започнах да купувам кожени палта. Да, турците ти показваха нещо качествено на витрината, но ти слагаха друго в торбата след като си го купил. Номерата не съвпадаха… Погледнах после… На гърба беше издуто… Натиснах ги, за да ги изправя. Да, турчинът ми казваше, виж, работниците работят нощем и взимат какъвто номер хванат, бъркат лицето с гърба, от безсъние. Ехе, тогава казах – нима нашите молдовци са по-глупави? Ние имахме най-големия завод за кожа в Съветския съюз, но като нямаше добър директор… Замина си заводът със Съюза. И си рекох – дай да купя кожа и да шия аз. Тогава знаех само да зашия копче, но се научих. В началото не исках да купувам най скъпата кожа. Но турчинът ми каза, че иначе няма смисъл. Вървеше добре… Продавах на площада. Докато кожата не излезе от мода. 

Тогава започнах да ходя в Пекин, да взимам пухенки от там. Там, на централната улица, беше красиво, с цветя, подредено. Но както си вървиш по по-страничните улици, се носи смрад… Не знам, нямаха ли канализация като хората или какво беше там… За едно нещо съжалявам, че не отидох да видя… това, как се казваше… Зида… Китайската стена. Все си казвах, че ще ида другия път, около седем пъти бях в Пекин, но така и не стигнах до там… Трябваше да взема нещо, някой магазин, но не исках да плащам наем… След това започнаха проблемите със здравето и трябваше да закрия фирмата… 

Момичета, да знаете, с хормоналната система работиш, тя те събужда и с нея си лягаш. Всичко зависи от хормоните. Имах някакви проблеми с щитовидната жлеза и не можех да работя повече. Оттогава започнах да слушам доктор Берг. Той е американец, да, аз го слушам с превод на руски език. Мисля, че някой ще го убие, заради това, че говори директно. Той казва: телешкото месо трябва да бъде от теле, което е виждало слънцето и е лудувало навън. Телешкото сърце и черният дроб са много полезни. Трябва да се ядат по веднъж в седмицата. Пълни са с мастноразтворими витамини и с желязо. Какво, готово, минахме ли митницата? Добре, че не ми провериха багажа, че имам яйца за сестра ми…. А, още една митница ли имаме? Мислех, че сме готови, щом смениха колелетата. Само да не ми ги вземат, тя толкова много искаше яйца от птиците ми, от двора, звънна ми да ме помоли да ѝ донеса… 

Ние яйчица ядем всеки ден. По две. Слагам ги в тигана с малко сланина, защото е полезна мазнина, а не като маргарина и тези растителни мазнини. После до четири не ям, защото още ме държат яйцата. Ядем плодове с мяра. Но хляб и картофи въобще не кусваме, както препоръчва доктор Берг. Съпругът ми има диабет тип 2 и така се поддържа. От 120 кг свали на 90 кг. И вие слушайте доктор Берг, потърсете го в интернет. 

Ходила съм и в Дубай, момичета, помня хотела като кораб с платна, как всичко беше цветно, всяка маса, всеки стол, всяка стена ти носеше радост, не като тук с онези избелели цветове от влака. Помня, че видях един пълен камион, пълен с червени рози… Никога не съм виждала толкова рози на едно място. И не разбирах защо толкова рози? Но попитах някого и ми каза, че навсякъде се слагат цветя, когато се срещат шейховете. Правят се композиции. В Дубай, при раждане на момче, се дават 50 000 долара. Представяте ли си, момичета? Но само родените там получават, една трета от населението. Две трети са работници от други страни, от Индия, които работят за 

местните. Те имаха един шейх, който сподели и с населението. Тогава вече отидох на сафари. В Дубай бях най-вече на екскурзия, в Китай и Турция по работа. Пътувах много. 

Момичета, да си тръгвате от там, където не се чувствате добре. Толкова много време живях в къща, в която не ми беше добре и ето, откакто се преместих в тази нова къща се чувствам по друг начин, сякаш би трябвало да стоя тук през цялото време. Направих си един от етажите на ателие, пък кой да знае, може да поработя още. Най 

важна е изолацията. Топлината не толкова трябва да се създава, колкото трябва да се поддържа. Имам едни прозорци, по-матови, но става адски топло, когато е слънчево. Имам соларни панели. Сама си ги донесох от Тайван. Не исках да се свързвам с „Union Fenosa“. (2) Искам да си сложа и геотермална инсталация. Газ не използвам. Още си строим къщата, но живеем в нея. И така вече много години. 

Не като съседите, които направиха къщите си за по две години с крадени пари, вместо със спечелени. Аз не говоря лъжи – платих всички данъци, защото не исках проблеми. Да, съседите… за две години си завършиха къщите, защото трябваше да изчакат да изсъхне бетонът, иначе щяха да го направят за сутка. (3) Тоест за един ден. Единият беше събрал пари за Плахотник, (4) а другият мисля, че му беше помогнал. Честно ви казвам. Започна строежът на пътя, бяха поискали пари и от нас, но защо да трябва да давам пари за нещо, което трябва да построи кметството? След като го построиха, пътят към вкъщи беше блокиран. Там стоеше трактор. Човече – казвам му – как да си отида вкъщи? Извиках полиция, извиках кметството, а те казаха, че не знаят нищо, че няма разрешително за този път. Как може да няма разрешително? Че то една сламка не можеш да сложиш на обществен път без разрешително. Сигурно са взели подкуп и някой от кметството си е затворил очите. 

Исках да си прокарам вода, да се свържа с канализацията, знаеш ли колко ми отне? Девет месеца! Всеки подпис отнема цял месец. И сякаш ти дават милостиня, когато се подписват. Остава ми още да изкопая седем метра за канализация. Да, само компаниите с разрешително могат да копаят и синът ми беше видял, че всички са създадени от хора от министерството, тоест посредници, роднини, както се правеше и по времето на Плахотник. Едните ми бяха поискали 3000 евро, за да изкопаят седем метра, други 20 000 леи, трети 15 000 леи. За седем метра! Бих си ги изкопала сама, но трябва да имаш разрешително от „Аpă Canal“. (5) Със сигурност има някаква схема тук, вземи да проучиш, ти си журналистка. В Германия плащаш 1 500 евро и веднага ти прокарват водата. А аз досега платих 2 000 евро. И още нямам вода. В Румъния има един закон, вече въобще не плащаш за свързването, плаща държавата. 

Господи, как бомбардираха Украйна тези дни руснаците, за Коледа, за Нова година…. 

И как изпращат войниците си - без обувки по мярка, с храна с изтекъл срок на годност… Винаги са се отнасяли така с човека. Когато дойдоха през 44-та година, всичко съсипаха. Ограбиха. 

Прадядо ми е умрял във войната в Япония. През 1905 г. 

Когато започна войната, се обадих на сестра си в Румъния, за да ѝ кажа, че ще дойда при нея, ако нещо се случи. 

Взех около стотина малки пухенки, които ми стояха в гаража, неносени, нови новенички, и ги дадох на бежанците. Защото Господи, някои от тях как идваха в оня студ, само с найлонова торбичка в едната ръка и с дете в другата… Когато идваха бедните, имам предвид, че в началото идваха повече богатите. 

Ей, какво, заспа ли? Лягам си и аз, но баба не може да спи на този дюшек и на такава врява… 

1.
По голо дупе на земята (от италиански) – б. пр. 

2.
верига за електроенергия

3.
ден (от руски).

4.
Влад Плахотник – бивш член на Парламента на Молдова

5.
институция, отговаряща за водата.