Максим излезе на улицата. От двете страни на тротоарите стояха мръсни купчини сняг, които вчерашният ден почти бе разтопил. От аптеката изскочи момиче с бели пантофи и с все сила удари генератора. Той подскочи и забуча. Замириса на бензин. Надолу по улицата един след друг се включиха още генератори и грохотът стана непоносим, сякаш минаваш през строителна площадка, на която разбиват асфалт. На Максим му се прищя да отиде на село, но не искаше да се среща с Едик и Елиза, които трябваше да тръгнат на обяд, след като изчакат Люба. Затова той продължи да се лута из града, който бучеше и се тресеше около него. Не знаеше какво да прави. В апартамента му живееха преселници, които бе приютил, докато той и баща му са на село. Те чакаха подходящ момент да се върнат у дома, но вече беше ясно, че това няма да стане скоро, а и бе възможно домът им да не съществува вече. Можеше да отиде в някое кафене, да прекара там няколко часа с книга в ръка и после да провери дали вече е безопасно да замине за село. Но през витрините на кафенетата се виждаха неудобни столове с тънки крака, които очевидно бяха предназначени да обезкуражат дълго заседяване. Той продължи по улицата и накрая се озовава пред художествения музей, който, за негова изненада, бе отворен. На касата видя табела „Безплатно за пенсионери и УВД“. (1) На Максим му стана приятно, че младото момиче на касата не го пита дали е пенсионер. В просторната зала с бели стени на столче в ъгъла седеше възрастна дама с голям филцов шал на раменете и пантофи на краката.
Максим ѝ кимна като влезе.
Едната стена на залата беше напълно празна – от нея стърчаха само кукички. Другите две изглеждаха наполовина запълнени, понеже картините бяха окачени през една.
– Част от експозицията е евакуирана – тихо каза жената. Гласът ѝ отекна в празната зала.
– Значи са останали само… не толкова ценните? – попита Максим.
– Защо да са „не толкова ценни“? – отвърна спокойно уредничката. – Просто тези творби имат по-ниска художествена стойност.
– Именно това казвам.
Максим се замисли колко ли е неприятно да си окачен по стените на музей, докато по-ценните ти „колеги“ вече да са на сигурно място. Със задоволство си помисли, че неговите картини са само в частни колекции. Дали собствениците им са се погрижили да ги евакуират? Едва ли. Вероятно и те висят някъде, също като тези тук с по-ниската художествена стойност. 
Приглушен от дебелите музейни стени, навън се чу сигнал за тревога. Уредничката се изправи и каза:
– Съгласно протокола, по време на въздушна тревога съветваме посетителите доброволно да се отправят към убежището.
Максим се почувства като ученик в училище и послушно тръгна след нея. 
В укритието имаше дървена пейка, стол със зелена тапицерия, а стените бяха от варосани тухли. Когато стигнаха там, вътре вече седеше момичето от касата.
– Добър ден отново – поздрави Максим.
Тя кимна.
Максим седна на пейката до нея. Уредничката се отпусна на луксозния стол и извади от кутията под него куки. На тях висеше наполовина изплетен жълт чорап. Тя веднага се захвана за работа.
– Предчувствам, че днес ще ги довърша – каза тя. – Тези дни нямаше нито една тревога, затова нямах време. Миналата седмица успях да изплета два чифта. 
– Нинел Константинивна плете чорапи за момчетата – обясни момичето.
– Да не им мръзнат краката – отвърна уредничката и прехапа устни.
– Във всеки чифт слагам иконка. Не мога да кажа, че вярвам, но за всеки случай нека да има. 
– Нека – съгласи се Максим. 
В мазето възцари тишина. Чуваше се как всяка нишка заема мястото си в плетивото.
– Хареса ли Ви музеят? – наруши покоя младата жена, която очевидно изпитваше нужда да запълва тишината.
– Не успях да го разгледам. Видях само част от тези, които не са евакуирани.
– Те също са хубави. Например нощният пейзаж от първа зала ми се струва по-въздействащ от много от евакуираните картини – каза тя и отново замълча.
– Да – съгласи се уредничката. – Някои от евакуираните изобщо не ми харесваха. Даже се радвам, че ги взеха.
В този момент в укритието нахлуха пазачът и един минувач. Пазачът имаше прошарени мустаци и кожен каскет.
– Здравейте, момичета – каза той, но щом видя Максим, добави – и господа.
Непознатият мъж с очилата и късото сиво палто седна на края на пейката. Максим бързо разбра, че е чужденец, дошъл заради табелата shelter на входа. Мъжът държеше телефона си включен. Вероятно е служител на някоя мисия. Или журналист? Не приличаше. Дипломат?
– Доведох ви компания, за да сме наравно момичета и мъже – засмя се пазачът.
– Едва ли някой ще стреля по художествения музей – успокои го младата жена.
– Все им е тая – отвърна пазачът. – Стрелят, където им падне. После ще кажат, че тук е имало база на НАТО.
– Моите деца заминаха за Нидерландия. Казват, че вали много, но е хубаво. А ти, Мирося, защо не заминеш? Само на двайсет години си, животът е пред теб.
– Оставам си вкъщи – каза тя.
Пръстите и китките ѝ бяха толкова тънки чак не приличаха на човешки.
– Любимият ѝ е тук – обади се уредничката.
– Ох, още много любими ще имаш – протегна се пазачът и добави – отивам горе да чуя какво става.
– Какво ще чуете? – уредничката прехвърли кълбото от едната на другата игла, след като довърши реда. – Голям разузнавач сте май! Стойте си тук – добави тя – имам лошо предчувствие.
От телефона на чужденеца прозвуча сигнал за край на тревогата.
– Никакво го няма Вашето предчувствие – отбеляза пазачът. Гласът от телефона добави „Нека силата бъде с вас“. 
– Можеше поне да оставят човек да си довърши плетката – каза Максим и се изправи. – Нечовеци.
Уредничката прибра чорапа обратно в кутията.
– Ще видите, че по празниците ще стрелят, където им видят очите – каза тя.
Максим разгледа следващите зали през призмата на евакуирани и неевакуирани. С всяка следваща творба у него се засилваше усещането, че никой не е евакуирал неговите платна.
– Благодаря – каза той на момичето на изхода. – Научих много за себе си.
– Хубав ден – отговори кратко тя.
Максим осъзна, че тя е в онази фаза на силното влюбване, когато не забелязваш нищо и никого наоколо.
Какво щастие е, помисли си той, да се влюбиш в такива времена и едновременно с това – каква беда. Но щастието е по-голямо – прошепна на себе си и излезе от музея. Спомни си вчерашната сцена с Яна край печката. „По сред бял ден!“ – мисли си Максим и отдавна забравена топлина се разля в корема му. Като че ли, разсъждаваше той, това е първото ми човешко чувство от половин година насам.
Зимата изяждаше остатъците от дните и ги правеше все по-къси – времето се търкаляше към зимното слънцестоене и в три следобед небето вече сивееше, а градът потъваше в студен мрак. Почти нямаше улично осветление, а единствените източници на светлина бяха витрините на магазини и кафенета, които оставяха мъгляви светли участъци по хлъзгавия тротоар. Максим излезе от музея, придвижваше се от едно такова петно към друго и се вглеждаше във витрините с привиден коледен уют. Това беше първата Коледа от началото на голямата война и изобщо не беше ясно как и защо трябва да се празнува каквото и да било. Почти навсякъде обаче светеха гирлянди по прозорците с утилитарната цел да бъдат използвани като допълнително осветление, натрапчиво създаваха празнична атмосфера и събуждаха спомени от минали години, вече недостижими и никому ненужни.

1.
Участници във военните действия – Б.пр.