Тялото ми е осем хектара хробровичовски чернозем, земя, наторена с волинска кръв и изпражнения, напоена с храченето на ратая, но само когато господарят не го гледа, а после, докато се държи за гърлото, моли за нож толкова дълго, докато отведеният към лагера господар го забележи. Пълен широк ханш, пламенни гърди, би било жалко да не се редуват културите, но аз няма да раждам, защото човекът, както е създаден да дава живот, така е създаден и да умре. Нося домашното в себе си. Това е зестрата ми – нож и лютив спрей. Лутам се. Аз съм огнехвъргачка – изгорена, неплодородна земя, заплаха за отмъщение, изречена срещу вятъра, чучело, което не може да потъне напълно.
Вървя по улицата и ви виждам повече, отколкото вие мен. Всеки един от вас е палач. Знам на какво сте способни. Селектирам, изброявам последователно. Мародер, подпалвач, доносник, изнасилвач, крадец. Сред народите на света. (1) Сред нощната тишина. Ставайте, негодници, Бог не се ражда. (2) Кажете на тези, които са засипани със земя, че доброто винаги възтържествува. Навярно във всеки един от вас тлее искра, навярно сте създадени за доброта и правда така, както сте създадени за убийства. В учебниците ще намерите скулптури на герои, обезглавени хероси. Дати на битки, изтребления, нощи на дългите ножове, беззвездни нощи, когато кръвта се просмуква съвсем не крадешком в земята. Това, което сте сторили на най-слабите, сте го сторили на милиони, на милиарди. Сторили сте го на глас. На запалена светлина. А цифрите се стопяват, скитат се все по-дълбоко, угасват и замлъкват; римски, арабски, стават еднакво за броене на хляб и вражески тела. И аз имам своите числа. Раздробена съм. Съставена съм от петдесет и два ъгъла, един от друг по-тъмни. Не знам жива ли съм, или умряла, покрийте ме с пръст. Лутам се между тогава и сега, стара душа, неудачница от военните времена, дете – реликва от миналото.
Опитвам се да се събера. Бог ме е захвърлил, но не е уцелил. Сега трябва да се вдигна от пода, да стана, да изтупам праха от себе си, да стигна някъде, да направя нещо, марш, марш, Домбровски. (3) На попрището жизнено в средата слизам по ескалатора на третия перон на Ада, първия кръг. Гледам хората, които се блъскат един в друг в събота в четири и четиридесет сутринта, в четири и четиридесет през нощта на осемнадесети юли две хиляди и осемнадесето лето негосподне. Изгубени на централната гара, те се опитват да се качат в правилния вагон. Тълпата напира на улица „Конопницка“ от Вроцлав към Люблин, на улица „Словацки“, „Мицкевич“ и „Ожешкова“. Как се е казвал влакът с товарни вагони за добитък по линията Волин-Сибир, може би „Достоевски“ или „Толстой“? Хората с багаж, подготвени през юли за средата на зимата, се връщат в провинцията при майките си; майките правят пироги и варят бульон. Ще посрещнат децата си, ще им кажат – умори те тази столица, не си тръгвай в неделя. А след това децата така или иначе ще избягат, между родния дом и гарата ще изпушат няколко цигари, с дълбока въздишка ще заемат място до прозореца във влака, криейки провизии, опаковани в стъкло и вестници под краката си, ще се върнат във Варшава, ще се изгубят отново, ще развратничат, ще се разпръснат, ще се разпаднат на парчета.
Днес всички влакове се движат в обратната посока. Нова Сул, кондукторът вдига ръце, разписанието се е променило, къде е, не знам, не знам, телефонът е глух, не, няма такъв номер. Може да няма такъв град, може би са преместили границите от вторник за сряда и трябва да се върна във Волин, в селището Хробрович. Може би Лотка е там, а не в болницата в Нова Сул във възвърнатите земи, (4) но не и за нея, на нея нищо не ѝ е върнато. Където и да е, Господ не я вижда. Където и да е, няма да я приберат. Излизам. Качвам се, прехвърлям се. Опашки на Западна гара. Стоя на края. Дишам изгорелите газове на автобусите, грозни и остарели от многото обикаляне в кръг. Някой се дере, студена бира, горещ чай. Някой се залива с вряла вода, прищял му се кипяток, ще му остане белег с големината на Съветския съюз, като този на Горбачов. Затваряй си устата, някой се обажда. Что говориш, что. В пиздеть. Всичко се смесва. Успях навреме. В автобуса се намери последно място, само още няколко часа и ще бъда някъде в Любушкото войводство, близо до Нова Сул.
Лотка, идвам при теб в блъсканицата и глада. Лотка, пътувам, описвам кръг. Ти беше една от моите мъртви, тогава не знаех, откъсвах те парче по парче от семейната снимка, ти се откъсна по-добре, беше отдавна мъртва.
Автобусът спря в тунела под Висла, в този момент можеше да избухне пожар, под земята и под водата едновременно и никой нямаше да се спаси. На два дни път оттук Сибир гори. Пожарът се вижда от Космоса. Бог вижда всичко, забавлява се, четири и половина милиона хектара. Може би Той е Този, който го е започнал, горящият храст, нека гори, нека гори по дяволите. Той дори не се е навел над твоите осем хектара чернозем, вместо това изпратил ратая си. Бог нищо не обещал на сина Си, който увиснал за греховете на всички, един за всички, всички за никого, защо на теб ще обещава нещо. Който вярва в Мене, няма да умре до века, така че може да бъде и по-лошо. Хората са се вкопчили във вечния живот като муха в септична яма, две седмици карантина в чистилището, после почивка, Боже, това е моят Ад. Бог Отец ще се отнесе сурово с всеки: стълб от сол, убийство, седем мършави години, смърт на добитъка. Господи! Нещо за Полша, самозалъгване – единадесета чума.
Автобусът излезе от тунела, всички сме живи, какво нещастие. Майка ми се обади, не ѝ вдигнах, колко добри съвети можеш да понесеш за почистване по метода Макондо или Комари, всичко да е навито на руло, пуловерите да са подредени в оригами, апартаментът е чиния суши, тоалетната е купа за изплакване на пръстите, на път съм да повърна в нея, шмръкнах една линия, преди да изляза от вкъщи, а в автобуса беше задушно от изпушените до самия им филтър цигари, купени евтино от родата. Шофьорът крещи в мегафона, че наближаваме спирката, а аз слизам до собственото си депо, петдесет и вторият ъгъл вече ме захапва. До мен седи момченце, оплюл се е, опитвайки да римува как чисти лайната на аристократичните коне край Варшава. Предложи ми сладкиш, аз не исках, не ям сладко от дете, та затова съм толкова слаба, отвърнах аз, приспивателните ми хапчета отидоха в циците. Не искам да го слушам, повтарям ясно, спира чак след третия път. Майка ми се обади вчера, баба е паднала и сега лежи в болница. И аз лежах там, Ер остави мен и бялото лайно на масата. Навих стотачката така, че нищо да не стърчи, мама щеше да се гордее. Това ме заби в земята, винаги така става, когато сам и тъжен изчистваш праха. Спах цял ден, събуди ме звукът на съобщението от майка ми. Измъкни се, избягай, дори да е към мястото, от което си избягала по-рано.
След четири дни ставам на тридесет и шест, случайност е, че живея, случайност е, че съм още жива. Още малко и ще имам гърбица. Не искам, но се изгърбвам като Лотка, първо главата, тромавият разузнавач, след нея на каишка се влачи и останалото. Може би хиропракторът ще помогне, ще оправи нещата, от началото ще нагласи, дори ще подреди тези откъснати в нервите думи, гласа, който преминава източната граница по време на първите срещи. Това не е моят глас, аз нямам собствен глас. Всичко се заплита, дори езикът. Аз съм кълбо от нерви с неизискан акцент.
Тръгнах си не при моите условия, избягах. Не само аз. Автобусите и влаковете са претъпкани като вагоните за добитък през 40-та година. Трето поколение бяга към Варшава с тежки раници, носи буркани, напълнени с майчиното им сърце. А после стенe на опашките на касата: когато се прибера, най-накрая ще ям истински хляб. Най-хубаво е при мама.
Слънцето започва да напича прозорците, гърлото ми е пресъхнало, не взех нищо за ядене, намирам в раницата остатъци от сандвич, залепнали за лисичата ми шапка. Шофьоре, викат, шофьорът най-накрая спира. Завива към гарата. Отхапвам и се приготвям да сляза. Автобусът и пътниците пълнят резервоара. Стоя настрани, вкоренена в земята, пуша цигара и пия „Ред Бул“, два на цената на един, любимата ми закуска. Студено е, въпреки че е средата на лятото, така че се връщам за пуловер. Може би трябва да си сложа и лисичата шапка. Хора, събрани на купчини, разменят изтъркани мисли, кой къде живее, работи, колко изкарва, кога се връща, не, няма да се върне за постоянно в края на Полша.
Предпочитам да спя, но конярчето не ми позволява. Прочиства гърло и се размърдва на седалката си. Бих взела хапче за сън, но не искам да се събудя в жилището на шофьора. Носи смачкана бяла риза с червени райета, изглежда като полското знаме, издухва съдържанието на тиквата си в носна кърпа и я хвърля на пода. Наоколо поля, малки къщи, малки демони, ние се придвижваме, тенекиен троянски кон със съмнителен тахограф. Телефонът бипка, съобщение от майка ми с въпрос дали ще си бъда у дома. Никога не съм била. 

Книгите говореха повече от възрастните, по-силно. Те падаха от ръцете ми и се удряха в пода, отваряха се на снимките на мъртвите. Стаята ми служеше за склад, на малкото дете не му трябва много място, то само по себе си е мебел, може да го преместиш от пода на стола, от стола на леглото; гардеробите бяха пълни с останали от някого вещи: порцелан от прогонените немци, дрехи от дядо ми, няколко рокли от прабаба ми, учебник по съдебна медицина със снимки на удавници, жертви на катастрофи, удушени, обесени, убити и нарязани хора. Семеен албум, така си мислех за него. Рисувах рамки и слънца около снимките, добавях прически и мустаци, дрехи, подобни на тези в гардероба, а когато застудееше, палта с косъм. Измислях за роднините ми истории, професии, любими цветове и храни и дори обяснения защо не са ни посетили. Вуйчо, дядо, прадядо, братовчеди, леля. Тръгнали са на пътешествие до края на света, но ще се върнат след малко, с автобус, обикновена кола няма да ги побере. Ще се съберем около масата, ще трябва да заемем столове от съседите, защото нашите три няма да стигнат. Може би е заради тях. Може би всичко е заради мъртвите, а не заради баба. Може би са ме заразили с нещо, което е било стаено между страниците на учебника, алергия към живота, остро възпаление. Исках да съм като тях, мъртва.
Временно бях живо тяло, живо за всички, после нещо ми се случи, някакво зъбно колело се разхлаби, механизмът се размести, завърши със заучената фраза: моля, благодаря, завърши с: какво красиво, възпитано дете, никой не може да се извини като него, извъртах се в грешната посока, сядах на студения под в кухнята, обуй си чорапите, Малвинка, коте, скъпа, детенце, съкровище, бой се от Бога, ръце с температурата на пода ме занасяха на килима пред телевизора, изгледай „Пчеличката Мая“, не викай, свраката каша вареше, децата си хранеше, а-а-а, два котарака. След това студените ръце носеха тялото ми към дивана, покриваха ме с тежко одеяло, сгънато наполовина, доста твърдо, за да се сгуша и да си сънувам. Сънувах точно под повърхността, после се подавах над нея, будех се и вдишвах останалия от немците въздух, влагата, която теглеше към земята. Може би всичко е заради липсата на кислород, а не заради баба.
Всичко е заради баба, повтарях първото си изречение. Не може така, обясняваше майка ми, но никога не го отричаше. Всичко беше заради баба Лотка: мокрото легло, лошото време, падането по време на игра, кучешкият лай. А тя ме наричаше разглезено дете, забавено дете, някакво такова съветско дете. Дете, бой се от Бога, едва започна да говориш и вече звучиш като от изток, никой в ​​семейството ти не е говорил така, прабаба ти е от Замошч, прадядо ти от Пулави, а езикът се е сплескал след войната, прегазил го е танк, пеенето е било разстреляно, сега няма за какво да се пее, освен ако някой не иска да пее за шоколадоподобни изделия.
Дърпах се повече от кучето на веригата; подобно на своите предшественици, то нямаше име, беше само жив, домашен инвентар. А аз – полужив. Можеха да ме преместят, с плач не ставаше, баба беше глуха за такива неща. Повече я изнервяше тишината. Веднъж се скрих от нея в шкафа, задушен от миризмата на неносени шарени рокли. Върна се от магазина, не можеше да изкара и ден без кифлички със сирене. Не ми беше толкова забавно, колкото очаквах, не викаше: хоп, хоп, куку, обърках я с бабата от учебника с мъртвите. През вратата на шкафа чувах тежко дишане, все по-забързано и по-шумно. Щураше се от стая в стая. Изскочих от шкафа с вик: изненада. А тя каза, че това не е никаква изненада. Отиде в кухнята, не ми говори през останалата част от деня и изяде кифличката чак когато изсъхна.
Тя излизаше вечер, когато мама се върнеше от библиотеката. Почивка, казваше тя, сякаш приключваше работа. Мен, инвентара, можеха да сложат настрана, само не в шкафа, там щях да изчезна и да изскоча в неподходящ момент. Разменяха си няколко думи на прага, пак вали, отново студ, духа вятър, шибаната Полша. Отиваше към спирката на автобуса половин час по-рано, боеше се, че няма да го хване. Шапката и ръкавиците, оставени в антрето, не можаха да я накарат да се върне. Съседите казаха, видяхме Лотка, седеше на спирката и трепереше от студ; мама отговаряше, на баба винаги ѝ е студено, дори в най-горещия ден на лятото. Мръзне с шапка, без шапка, няма разлика.
Когато Лотка намери моя учебник с мъртвите, ме заплаши, че ще каже на баща ми, a аз се напиках под кухненската маса. Тогава застана неподвижно и гледаше локвата на неравния, надраскан под. Нареди ми да отида в стаята. Седях с мокри дрехи до вечерта. Не каза на татко. До момента, в който той се прибра, беше успяла да забрави. Той се прибираше късно или изобщо не се прибираше, безименното куче го лаеше, макар че единствената разлика помежду им беше, че единият от тях беше с верига и намордник. Будех се, когато се прибираше вкъщи, гледах да не се обаждам, когато мама ме викаше, предпочитах да остана невидима. Излизаше на зазоряване. Оставяше след себе си бюстове на мъртви хора, картини на дебели мъже в дантела, които наричаше портрети на своите предци. Майка ми тъпчеше боклуците на татко в моята стая. Не ги оцветявах, стоях далеч от неговите мъртъвци.
След заминаването на татко, мама пренареждаше мебелите, разместваше тежките шкафове в стаите и не вадеше нищо от тях, защото смяташе това за загуба на време, тя предпочиташе да го губи в нервно масажиране на схванатия си врат. Може би това беше, може би този път нещо се беше счупило, тя би отишла на лекар, но единственият лекар, на когото вярваше, беше отдавна мъртъв. Влизах в стаята и не знаех къде щеше да бъде леглото ми. Бъдещето беше несигурно, страхувах се, че след следващото пренареждане стаята ми ще бъде дадена на друг. Може би исках да изчезна заради мама, а не заради баба ми. За по-сигурно. За всеки случай.
Понякога някой чукаше на портата, звънецът не работеше и нямаше кой да го поправи. Съседските деца от „Конец“ 3 викаха: Малвина, Малва. Баба отиваше, без да бърза, а аз всеки път вярвах, че щеше да пусне гостите. Не, отговаряше, гледайки неумитите им лица. Не искаше бъркотия, беше убедена, че аз съм най-щастлива, когато съм напикана под масата. Проклетата баба, мислех си, всичко е заради нея. Тя веднага усещаше пощальона и с ъгълчето на окото си, което беше с диоптър -5, успяваше да види синята шапка с наклонения орел, подаваща се за секунда иззад олющената зелена порта. Познаваше го по по-свирепия лай на кучето. Той идваше на всеки няколко месеца със сметката за вода и два пъти годишно точно след празниците с картичка на Исус като младенец или покойник, придружена от британската кралица на марката, винаги в различен цвят, и със същите пожелания – дори запетаите бяха на същите места. Весела Коледа от Тадек и семейството. Ето как моите мъртви общуваха с мен. Но един път пощальонът дойде две седмици, след като достави сметката за вода, през юни, дори Исус не можеше да забави толкова много възкресението Си. Онзи ден кифличката със сирене не отиде на вятъра, баба получи внезапен прилив на енергия, калориите изгоряха като плевня, когато прелетя през градината като Олга Бондаренко на три хиляди метра. Пощальонът, не по-малко любопитен, подаде колет, опакован в сива хартия, скъсана от невнимание или нетърпение, подпечатан на английски и ръчно адресиран с името на баба и „Конец“ 10. Пощальонът подскачаше около баба ми като разгонен котарак около котка, а тя се дърпаше, без желание за по-близък контакт. Взе колета под мишница и затръшна портата. Пощальонът вероятно е стоял около оградата още дълго време, защото кучето имаше пяна в устата от многото лаене. Тя се върна вкъщи и остави колета на масата. Обикаляше около него, като сменяше утъпканите пътеки. Попитах каква е тази пратка, а тя сякаш не ме чу; слухът ѝ беше добър само когато имаше нужда от него. Реши да отвори пакета едва когато мама се върна. Взе нож от чекмеджето и направи цезарово сечение, като дипломирана в родилните мъки акушерка. Хвърли хартията в печката и огънят я погълна. Мама отвори кутията. От нея изпадна парче козина. Баба изсъска, мъртвото животно мълчеше, косми и прах се разпръснаха из кухнята и увиснаха във въздуха. Веднага след това и братът близнак изскочи от кутията. Към всяка шапка с карфица със синьо стъклено топче беше прикрепена бележка. Малка и крива. На едната имаше надпис: Лотка, на другата: Ула. Баба и мама. И двете бяха изписани с трепереща ръка, наподобяваща детски почерк. Стига рева, каза баба. Тя завъртя шапката от животинска кожа в ръката си, местеше я от място на място като тенджера с гранясала супа. Прибра я в скрина, извади я и я сложи в чекмеджето. Не знам къде да я сложа, мърмореше.

1.
 Препратка към отличието „праведник сред народите на света“, давано на лица, спасявали евреи по време на Холокоста, бел. прев.

2.
Препратка към традиционната полска коледна песен „Песен за Божието Рождество“ на Франчишек Карпински, която започва с този стих, бел. прев.

3.
Препратка към химна на Полша, известен като „Мазурка на Домбровски“, бел прев.

4.
Наименование на западните територии, присъединени към Полша след Потсдамската конференция, бел. прев.