Цветове на лотос, които се затварят (когато влезеш в тях)

Със затоплянето на времето (края на пролетта, началото на лятото) в Нашия хостел започнаха да идват все повече туристи от запад, западняци: американци, канадци, европейци и австралийци. За мен това бяха западняците. Забелязах, че все повече мисля за тях, накъде са тръгнали, защо, как, какви са родителите им и какво е било детството им, какво мислят за Палестина, за Израел, за Балканите, САЩ, Русия и Китай, за работата, за притежаването на недвижим имот в града, за творчеството и изкуствения интелект, за духовността някога и сега, в 21 век, за живота в гората и поклонничеството на Изток, но преди всичко - откъде имат парите, свободата и времето да пътуват. Как става? Само понякога забелязвах гняв и завист зад веселото желание да разчепкам защо, например, Доминик е точно такъв, какъвто е. Защо аз съм такъв, Аладин - онакъв, а Доминик съвсем различен. Къде и какви са приликите ни, пресечните ни точки, общите ни места?

Откакто се преместих да живея в Нашия много рядко излизах навън, само до магазина, банката и чейндж бюрото. Бях потънал вътре по-дълго и по-надълбоко от всеки гост, бях едновременно и мигос,1 и местен, и западняк, но все повече исках да бъда само западняк, заради което незабелязано започнах да се превръщам в жертва, жертва, защото не бях това, което исках да бъда в момента. Ето идват, западняците, просто идват, ядат, ядат добре, мамка им, забавляват се, имат си кредитни карти и не им се вижда краят, нито на парите в сметката, нито на пътуванията им. А мигосите смърдят, пазарят се, мръсни са, шумни - и така развалят въображаемата ми представа за света и за Сърбия, представа, която всъщност не е реална. Не мога да науча нищо за света от тях, защото не са видели нищо от света (дори не знаят английски). На всяко ядене пържеха лук, готвеха дробчета и риба в тиган с много олио - и докато ги наблюдавах от ден на ден си припомнях и разбирах мъките, и проблемите им, с ума си, но не можех да се примиря с това, че живеем заедно и че тяхното близко присъствие в живота ми нарушава западната идентичност, която бях възприел за себе си. Търпях, опитвах се да разбера, да не се нервирам, да се държа на по-високото безразлично ниво на западняците, само че на гостите западняци не можех да помогна - нито на тях, нито на отношенията ни. Исках да си общуваме, да пием, да си разказваме истории за красотите на света, да се целуваме и влюбваме, но всички те бързаха по пътя си и в своето бързане избягваха Нашия заради мигосите. Само преспиваха в хостела, а през целия ден бяха някъде навън. Много западняци отказваха или съкращаваха престоя си при нас, когато видеха какво е състоянието вътре. Бяхме като бежански лагер, като убежище за бежанци от изтока и за онези родните, бежанците от себе си.

Беше ми тежко, докато не приех и проумях, че ревнувам, че им завиждам, защото пътуват по света, а аз съм заробен в хостела, в Белград, в Сърбия. Осъзнах, че в основата на моя трип е мисълта, че съм изтривалка, човек-изтривалка пред рецепцията. Човек-звънец на рецепцията, който посреща и изпраща западняците по пътя им на изток, посреща и изпраща мигосите по пътя им на запад.

След като бях отворил пакета със завист към западняците, открих и специален гняв, насочен към притежателите на немски паспорт. Преди няколко месеца, когато започнах да работя на нашата рецепция, по необходимост предпочитах да игнорирам и потискам това гнявче (между другото и като го наричах гнявче), вместо да се занимая с него и веднъж завинаги да го изкореня. Мислех си, че ако посрещам германците в хостела ни както посрещам французите, гърците, индийците, японците, сирийците, това ще е предателство, предателство към предците и убежденията ми.

Никога не съм познавал прадядо си, баща ми също не го е познавал, а неговият баща - моят дядо, никога не е говорил на баща ми за него, за прадядо ми, защото и той едва го помнел. Във въображаемото ми родословие този човек съществува само с общата ни фамилия, защото дори името му не знам, ето, и да ме убиеш, нямам представа. Не знам как е изглеждал. Не бих го разпознал на снимките, ако изобщо има такива. Знам, че прадядо ми цял живот е бил казанджия, занаятчия, правел е казани за ракия, за боб и за какво ли не и накрая е свършил в един от тези свои казани - немците го сварили. Дали все още е бил жив, или са го напъхали мъртъв в казана, не ми е известно. Но си го представям как е водил спокоен живот на село с жена си и деветте си деца, правел казани и в тях готвел обяд едва ли не за цялото село, докато не се появила групичка немци, прадядовци на някои от днешните немци, които го сварили в казана, който бил направил със собствените си ръце.

Осемдесет години по-късно в Нашия влизат немци, потомци на своите прадядовци, за чийто живот нямам никаква представа. Обаче, въпреки това - ги мразя. Ако дойдат повече, особено ако са мъже - неописуемо ги мразя. Искам конфликт. Искам насила да ги изхвърля от хостела, навън, aut, astegen! Германките не ги мразя, само не ги обичам, и съм неутрален към онези, които са ми привлекателни. Ако са много привлекателни, тогава националността и езикът, на който говорят, минават на заден план.

Докато се занимавах с този проблем, размишлявах за следната ситуация - ако в хостела се появи германец, но например, с испански документи и с някакво неутрално име, примерно - Денис… Палмас. Лас Палмас, не, прекалено е испанско. Денис Палм…фройд. Това става. И, примерно, започнем разговор на английски, без в говора му да се долавя немски акцент, и се окаже, че е един супер симпатичен тип - дали и тогава щях да го мразя като германец? Хм. Да, щях. Ако фамилията му беше Лас Палмас, тогава може би нямаше. Ами ако прадядото на Денис е бил нацист, а аз не го разбера, преди да си тръгне, а майката и бащата на Денис са, примерно, обикновени хора, средна хубост, които работят в общината в Гловенбург, да речем, и той едва преди пет години се е преместил от Гловенбург във Валенсия, научил е испански, получил е испански документи (може да си е сменил и фамилията от Палмфройд на Лас Палмас) - какво бих си помислил? Как бих се чувствал? По-малко гневен? Само завист? Може би нашето общуване щеше да протече без никакво осъждане.

Но Денис не дойде, нито Лас Палмас, нито Палмфройд, но пък дойде момче на име Херман Райзингер. Пристигна с мотор до Нашия, паркира го до парапета на стълбите пред входа и докато го регистрирах, без какъвто и да е въпрос от моя страна, започна да изрежда: “Имам собствена фирма, онлайн магазин, дропшипинг, братята Тейт и магазин в Амазон, тръгнах на път в осем сутринта на двайсет и шести юли от Берлин след изгрев, роден съм в Гловенбург, малък град близо до Дюселдорф, получих прозрение онази нощ и няма да се върна там, спирах на всеки два-три часа да се поразкърша и да пуша малко наргиле - пиша пътеписи на Инстаграм, заболяват те ръцете, гърбът ти се схваща от мотора, нощувах в Хафълпафен, Шлиз и Грифинбарош, в Шлиз преспах с рецепционистката на хотела, в който бях отседнал, знаеш как е - трябваше, вложил съм две-три хиляди евро само в машината за това пътуване, карах с петстотин и деветдесет милиона километра в час, а харчих два и половина милиарда, хиляди, милиони, милиарди обороти”, докато го слушах съзнанието ми се изключи.

А така ли, я да те питам нещо, хер Райзингер - и дядо ти ли така е идвал в Сърбия с цюндапа? А? Картишен? С карта ли ще ми платиш? Дай тук тая карта да ти я набия и нея, и ръката ти на онзи твой нажежен ауспух, окупатор такъв! Две хиляди евро! В задника ти! Дори багаж нямаш! Какъв ти е пинът? Ще си купиш всичко, което ти трябва по път, така ли?! И какво ни остава? Да те настаня в стая 22 с мигрантите, да те завържа като животно от балони, деформиран стероид такъв - бум-бум-бум - олеле - и тряс! Сепнах се.  Дойдох на себе си. Седя задъхан на стола на рецепцията, докато Херман протяга към мен ръка с кредитната си карта. Нищо не направих, нищо не казах на глас, it’s all good, baby, baby.

След тази случка се заех с процеса по ресоциализация с германците, при който трябваше да се откъсна и от прадядо си, и от историята и държавата си, и от всяко познато и непознато лично и семейно минало, в името на светлото бъдеще. Заради възможността да ги видя всички тях чисти, реални, наистина реални - и прадядо ми, и миналото, и историята. Така осъзнах, че след първоначалния смут и тъга заради напускането на семейството (защото те ще му липсват и защото той ще им липсва) на прадядо всъщност му е харесало, че е престанал да съществува в болката тук, в земната болка, защото след личните неизбежни небесни перипетии цялата болка, която някога някъде е съществувала, вече я няма. Той се зареял някъде в космоса като високоинтелигентна блещукаща частица, която може да бъде който и  каквото си поиска, блещукаща частица експрадядо, която познава големината и ширината на всичко и знае всичко.

Заболя ме за момент, каза ми прадядо ми, но се преодолява, забравяш, заради самия себе си, всичко се забравя. Щом аз успях, можеш и ти. Това ми каза, както и да си пазя зъбите. После забеляза гайка в прахоляка до бордюра, взе я от земята, победоносно, все едно е буца злато, и изчезна в проблясваща светлина, както се беше появил преди малко пред мен,  на улицата.

1. В книгата авторът нарича мигрантите по този начин