Pебека, март 1943 г.

Беше шести март сутринта – два дни след новината, че ще ни изселват на север, когато татко ми каза, че има моменти, когато нищо не зависи от нас и трябва да се подчиним на съдбата. Попитах го дали и сегашният е такъв. 
– Не знам, Бека – отвърна и ме погали по главата. – Ще ми се да ти кажа, че и сега имаме избор. Ще ми се да ти кажа, че винаги имаме избор. Само че нищо не мога да ти кажа.
– Учил си ме, че никога не трябва да се отчайвам, нали?
– Да.
– И че винаги си струва да направим още един опит.
Той кимна. 
– А сега? Защо сега да не си струва, папа? Точно сега! 
– Не виждам какво може да се направи.
– Да избягаме.
– Къде ще бягаме, в планината ли да се крием? Зимата не е свършила още. 
– Ще помолим някой да ни скрие в дома си. Чичо Митко и леля...
– Не можем да ги излагаме на опасност. Пък и няма начин да не ни открият.
– Ами измисли нещо друго, нали си възрастен? Ако и една десета от това, което прочете Арон, е вярно...
– Знам, Бека.
– Не, папа, не знаеш! – Тропнах с крак и заледената локва пред мен се натроши. – Нищичко не знаеш! 
И наистина го вярвах. 

Шест дни преди това се бе навършил месец, откакто Леон изсвири пред мен „Серенада“ на Шуберт. Не се замисляхме какво бележи датата, но не се съмнявахме, че е важна. Инстинктивно го пазехме от думите, сякаш биха го направили по-малко ефирно. Ходехме заедно към училищата си и при всяка възможност се прибирахме двамата. Понякога, когато не виждахме хора наоколо, се държахме за ръце. Дори и това невинаги правехме – докосвахме пръстите си, докато вървим, преплитахме ги за миг, сякаш случайно, разменяхме погледи. След това сновяхме покрай затворените привечер дюкянчета между „Капията“ и „Аджундар“ и мълчахме. Толкова силно беше чувството, заливащо ни с тази музика, че имахме нужда да походим, за да се успокоим. В други случаи си говорехме – за семействата ни, той – за музиката, аз – за литературата. Тогава написах първото си стихотворение и го прочетох единствено на него. Бях започнала да мисля в стихове – и най-баналните ми наблюдения потичаха в главата ми римувани. Знаехме, че ни одумват, че газим кал, че върлува война, че ни заобикалят несправедливости, страдания. Знаехме го, но го пропускахме край нас, оставяхме го да изтече в канавките. Бяхме съградили наш си свят – цветен и прекрасен. 

А татко оставаше чужд за това. Така бе потънал в своите мисли на възрастен, в новините за войната, в тона, който други му задаваха, че не намирах смисъл да му обяснявам. „Не виждам какво може да се направи“ – каза ми го ей така, без да осъзнава колко е жестоко. Мразех го в този момент, исках да го заболи, за да ме разбере, тъпчех безсилно леда под нозете си. Баща ми не беше на петнайсет години. С мама бяха изживели любовта си, бяха споделили важните си мигове, кътаха светлите си спомени. Никой не можеше да му отнеме това. 

– Като отидем в Полша, ако не живеем наблизо, ще спестя пари за велосипед и всеки ден след работа ще идвам да те видя – бе ми рекъл Леон същата сутрин.
Не му казах, че не вярвам – баща ми настояваше да си мълча. Само извърнах глава. 

Мълвата за депортацията вече се беше разнесла. Още на четвърти вечерта един адвокат – съученик на баща ми, изненадващо се отби у дома. „Какво ще кажеш да изпушим по една на двора?“ – предложи на татко. „В този студ?“ – бе смаяният отговор. Но изражението на госта бе красноречиво. Наблюдавах ги през прозореца – бяха застанали зад сливата, оня мъж му говореше сериозно, положи длан на рамото му, а той с ожесточение си стъпка фаса. Прибра се пребледнял. 

– Ще ни изселват. Тия дни – каза от вратата.
Чу се дрънчене – тенджерата, която майка носеше към печката, се стовари на пода, парчета ряпа се пръснаха в краката ѝ. 
– Къде? 
– Далече, мили мои. – Лицето на татко бе безжизнено, само устните мърдаха, сякаш отделени от него. – Там, откъдето връщане няма. 

От този момент нататък слухове – неясни и страшни, започнаха да ни заливат. Съученикът на татко отговарял за кюстендилските имоти, реквизирани от държавата. Няколко дни преди това го посетил служител на Комисарството за еврейските въпроси – КЕВ, както му викаха, и поискал да им предостави тютюневия склад „Фернандес“ до гарата. Адвокатът отказал да го стори, без да му кажат причината. Служителят се съгласил неохотно, при условие че се закълне, че ще го пази в тайна: било въпрос от изключителна държавна важност. Имало подписан договор с Германия за незабавното изселване на евреи в някогашна Полша и складът им трябвал, за да ни съберат, преди да ни качат на влаковете. Дата на екстрадирането: десети март, малко след полунощ. 

На следващата вечер, пети март, татко се прибра с още лоши вести: кметът изискал от еврейската община да осигури незабавно триста кофи, триста черпака, казани и други домакински вещи, без да уточнява за какво. Мама започна да стяга багажа. Прегледа куфарите, но каза, че не са удобни, и реши да шие раници. Търсеше подходящ модел – питаше съседки и приятелки, трябваше ѝ плат, – разкрои покривалата на леглата, шевната машина отново затрака. Както шиеше, се сещаше за нещо, хукваше нанякъде, след малко се връщаше с объркан поглед, посрещаше други паникьосани жени. Кърпеше чорапи, плетеше ръкавици, търсеше манерки, печеше сухари. Веднъж се появи с ножица, за да ми отреже плитките. Говорело се, че ще делят децата от майките и щяло да ми бъде трудно с дълга коса. Отказах ѝ и тя не настоя. Затрака ожесточено на шевната машина.

А децата се радваха. Еврейчетата се радваха. „Ще се качим на влак и ще заминем в странство!“ – с този вик ме пресрещна на улицата шестгодишният Хаим от мойта махала. Други хлапета също се хвалеха. Щели да се качат на най-големия влак и да отидат далече-далече, чак до морето. По-надолу по нашата улица видях начертан с клечка в калта влак. Понечих да се скарам на малките художници, да им обясня, че не е за радост, но се взрях в светналите им очички и си замълчах. Когато същия петък отидох в дома на Леон, него го нямаше, но ме посрещна Бланка. „Поръчах на татко помада и той ми направи – похвали се, грабна я от масата и ми я тикна в лицето. – В Полша сме щели да работим на полето и трябва да си пазим лицата от изгаряне. Да му поръчам ли и за теб?“ Погледнах я – толкова крехка, очите ѝ светеха, ръцете махаха въодушевено. Прегърнах я и си излязох. Крачех по улицата, разминавах се с угрижени забързани хора и недоумявах: повечето възрастни вярваха, че ще ни закарат в Полша, за да работим. Не че очакваха нещо хубаво – предвиждаха мизерия, глад, болести и тежки зими в чуждата земя. Но за разлика от мен, си се представяха живи. 

– Папа, защо не им кажеш какво пише в оня вестник? – попитах баща си, докато отивахме у съседите. 
– Не съм сигурен, че е вярно. 
– Ами ако е? Не е ли по-добре да знаят?
– И ако знаят, какво?
– Ще решат какво да правят.
– Нищо не могат да направят, моето момиче. Ако имаше смисъл, щях да им го кажа. А аз съжалявам, че го чух. Човек не може без надежда.
Хвърлих поглед към слабата му фигура в сивото палто. Избързах напред и стъпките му заглъхнаха подире ми. Съжалих, че бях пораснала. Съжалих, че баща ми се беше смалил. 

„Боя се, че мога да изчезна. И никой няма да го разбере. И никому няма да липсвам“.
Така бях казала на татко няколко години по-рано, на Фрутас, когато децата бяха излезли без мен. Тогава той ме успокои, но ето че страхът ми се завърна още по-силен. Гледах скромната ни стая с двата кревата за мен и Арон, малката писалищна маса, мастилницата със счупена перодръжка, гледах лавиците с любимите ми книги и долапа с пукната вратичка. В тази стая бях играла, бях плакала, бях се смяла, бях се крила, сънувала, мечтала, бяхме бъбрили до късно с брат ми. Погледнах през прозореца и съзрях Хисарлъка – все още унил, неразлистен, но твърд и надежден на поста си. Можех да го гледам с часове и винаги откривах нещо ново. Обичах този дом. Обичах този град – приятелите, планината, овошките, плувнали в цвят, пъстрия пазар, прашните дюкянчета, достолепните сгради. Обичах тази земя – тук, където се бях родила, където се бяха родили родителите ми и техните родители, и техните родители. Единствената, която познавах. 

И виждах, че любовта ми не беше взаимна. Тя беше част от мен, а аз не бях част от нея. За нея аз бях излишна, даже вредна. Щяха да ме изчегъртат като мръсно петно на паважа, да ме натоварят във влак, за да ме захвърлят на бунището. И не след дълго в тази стая щяха да крачат други хора, на леглото щеше да сънува друго момиче – някое с по-арийска кръв, на лавиците щяха да лежат други книги, перодръжката със счупеното връхче щеше да бъде сменена, друг щеше да съзерцава Хисарлъка или да не му обръща внимание, друг вместо мен щеше да ходи на училище. Хората са лесно заменяеми. Или може би не хората, а евреите. Натоварваш ги на влака, те изчезват, край, вече са забравени. И животът продължава. Продължава без мен. 
– Колко си хубава, Бека! – Мама бе вдигнала глава от шевната машина – шиеше третата раница и ходилото ѝ бе замряло на педала. Тишината, последвала думите ѝ, натежа. Беше се вторачила в лицето ми, сякаш за пръв път ме виждаше. Сетне погледът ѝ мина през мен и се замъгли. Пронизаха ме тръпки. 
Насред приготовленията за заминаването, насред цялата паника, мама бе открила, че съм хубава. Никога дотогава не ми го беше казвала. Не че не бях усещала, че ме харесва – по доволното кимане, когато ме оглеждаше, сплетеше ли ми плитки, и по възторженото изражение, с което ме представяше на приятелки.
– Всичко наред ли е, мамо?
Тя фокусира погледа си върху мен, изправи се и ме доближи. 
– Толкова си хубава! – прокара пръсти по челото ми, бузата, брадичката. В очите ѝ – гордост и страх. – Приличаш на майка ми като млада, а тя беше красавица. По-хубава си и от нея, Бека.
Тревогата ми нарастваше, исках да се скрия от този втренчен поглед. Отдръпнах се и ръката ѝ увисна. Тя сякаш не го забеляза, продължи да се взира.
– И си толкова млада.
– Как сега точно се сети?
– Знаеш, че трябва да се пазиш, нали? Едва ли ще ми позволят да бъда винаги до теб. 
– Всички трябва да се пазим. Само че за какво ни е, като и без това ще умрем?
– Смъртта не е най-страшното, миличка. 
Погали ме с треперещи пръсти. 
– Излизам – откъсна се от мен. – Отивам у Ривка. Ще се върна скоро.

По пладне времето омекна, калта се разтопи, лепнеше по подметките и крачките ми натежаваха. Вървях по нашата улица, задминах Леоновата къща, удържàх на порива да надзърна през прозореца. Там бе момчето, с което свързвах всичко светло в бъдещето си. Малко преди това оттам бе излязла майка ми с пакетче бял прах в ръка. То бе за мен, съдържаше цианкалий и мама смяташе да го зашие в подгъва на палтото ми. Ей така, за всеки случай. Каза ми го с тон, сякаш ми подава носна кърпа. 
– Дай ми го – ѝ казах. 
Тя не помръдна. Лицето ѝ бе вцепенено и бледо. Баща ми пристъпи към нас, гледайки я изумено. 
– Дай ми го – повторих.
Вместо да отвори дланта си, я стисна в юмрук. Помня този юмрук, сякаш и сега ми е пред очите – изпръхналата кожа, изпъкналите вени, побелелите кокалчета, – тресеше се като от ток. Чудех се ще намери ли сили, за да стигне докрай. Надявах се да не намери. Юмрукът се разтвори и пакетчето премина в ръката ми. 
– За всичките ни ли си приготвила?
– Не мога да моля Бохор за повече. На теб най-много ти трябва.
– Защо?
– Само ако ти посегнат. 
– На всички ни могат да посегнат.
Лицето на мама се сгърчи; опита се да ме погали, ала се отдръпнах. Откъснах от нея очи, не издържàх да гледам мъката ѝ.
– На теб могат и като на жена. Толкова си хубава, миличка моя. 
Татко с една ръка си притисна очите, а с другата прегърна мама. А аз, стиснала пакетчето, побягнах навън. 

Крачех по нашата улица, калта се бе напластила по подметките ми и пристъпвах все по-тежко. Бях задминала къщата на Леон, вероятно бях задминала и любовта си, и мечтите си, и живота. Целият мой живот бе зад мен, всичките ми петнайсет години. Бях си въобразявала, че са само начало. Пред мен се ширеше единствено кал, лепкава и гнусна, и поглъщаща, и ми беше писано да затъна в нея – повече или по-малко мъчително. Повече или по-малко мъчително – това бе едничкият ми избор. 

Газех из калта на моята улица в оня мартенски ден, слънцето бе пробило през облаците, погалило земята, разтопило леда. Газех и се чудех струва ли си да продължавам. Струваше ли си да се боря? Срещу какво? Срещу кого? Срещу онези неизвестни люде, поискали да ни изселят? Срещу Хитлер в Германия? Къде бяха те? Или срещу любящата си майка, подала ми отрова, за да ме дари с щадяща смърт? Срещу баща си, който не ѝ възрази? Не знаех. Но не исках да спирам. Предпочитах да крача напред, докато калта ме погълне. И затъвайки, да усещам радостта от движението, от надеждата. Че може би точно този път ще стане чудо. Че именно на мен ще се размине. Или че в мига, преди да потъна, ще зърна слънчев отблясък или отражението на дърво. Един последен миг красота. Не си ли струва да се бориш за него?

Извадих пакетчето, разкъсах го и го изсипах в калта. Сетне се обърнах и поех към дома си.