Кой каза, че винаги трябва да бъде топло и евтино. Днес е топло и скъпо. 
Слагам продукти в кошницата: кора яйца, колбас, шунка, да има. Трябваше да спазваме безмесна диета, но не и по празниците. И пресмятам.
Преди година за същите пари можеше да се купи двойно повече. Или може би преди две години? Или може би три пъти повече?
Какво друго се купуваше? Какво би сложила мама в кошницата, ако беше тук?
Хрян, цвекло. След кратко колебание добавям майонеза, първата, която ми попада, но след като се замислих още веднъж, я сменям с келецка, с Омега-3. Полски държавен стандарт. Майка ми би я сменила. Не, мама направо би взела правилната. 
Интересно дали се произвежда в Келецкия окръг?
Толкова много въпроси.
Отговорът на последния е буквално под ръка, но не проверявам. Какво толкова. Може би се страхувам, че ще видя Радом, Ломжа или Станьонтки на етикета.
Добавям две свещи, по една от вид. Понеже Мария е с татко, имам време, може да отида до гробищата, все пак са отсреща. Пазарувам в Мошчице, за да избегна „Бедра“ (1) и тълпата от клиенти там, любители на празничното пазаруване като за Апокалипсиса.
Търся захарно агънце.
Дамата от персонала, настанена при сектора със сладките, ми казва, че вече няма от захарните. Шоколадови са. 
Не искам такова. От шоколадовите изделия вземам заек, който прилича на Дядо Коледа.
Чакам на опашка, плащам, прибирам покупките в колата и приготвям свещите предварително.
Зад портата на гробищата е по-тихо. Отдавна не съм идвал тук, толкова много алеи, всяка е различна, но всяка е подобна на тази, по която бях минал последно. Всъщност: бяхме минали. Последно, май на годишнината от смъртта ѝ, баща ми водеше. Преди почти половин година. 
Щеше ли да може да ни заведе и днес? 
Прогонвам този въпрос от ума си и избирам една от тревните пътеки, тази отдясно, най-близо до оградата. Лутам се, времето минава, спъвам се в гробовете и в неравните плочки, стъпвам накриво. Погледът ми се плъзга по надгробните надписи.
Лабиринтът, погледнат отгоре, изглеждаше прост. По-прост.
Когато я погребахме, повече хора бяха още живи. Например всички онези, които ме заобикалят в момента. Млад покойник със скорошна дата на смъртта, от последното десетилетие. А някои от тук присъстващите тялом още тогава не са били родени.
Най-накрая го намерих, макар че нямах метод.
Стоя и чета надгробния надпис. Събирам изгорелите свещи във формата на коледни елхи с различни размери. И венеца, от избеляла пластмаса, имитираща смърчова клонка. Вероятно от някоя от приятелките ѝ от клиниката, бяха близки до смъртта си, а дори и след това. Една от тях, доколкото си спомням, е погребана в един от съседните гробове.
Елхи, разбира се, бяхме тук през декември, изскочи ми от главата. Спомням си, че г-жа Ева, още е жива, ни купи стъклени дръвчета на някаква промоция. Направихме цяла горичка от тях. Останали са три. Поставям ги в редица зад кръста, до главите.
Когато тя почина, баща ми стоеше до долната страна на леглото и плачеше, а аз излязох навън с телефона. Да се обадя на всички. Опитах се да говоря стегнато и възможно най-делово.
Запалвам свещите, които донесох. Разгъвам пейката, която е неудобна и твърде ниска. Или аз съм твърде висок.
След това цигара.
Чувствам се така сякаш срещнах стара позната от едно време. 
Загубихме контакт.

Няма захарни агънца, върти ми се тази фраза в главата и не мога да преценя: свършили ли са в магазина, или са останали в миналото.

*

Слушай позитивна музика, каза ми Елжбета. Знам ли, „My favourite things“. Така че отново си пускам Колтрейн.
Неделя, Велика и дълга. Преддверието на понеделник. Затова не я харесвам – предразсъдък от ученическите ми години. 
Седим в стаята на баща ми и оцветяваме триъгълници. Тоест той оцветява, а аз с чертожен триъгълник в ръка чертая спиралата на Теодор. (2)
Гражина се обади по-рано, телефонът все още е нагрят.
Първо чертая малък правоъгълен равнобедрен триъгълник. До него има друг, чийто по-дълъг катет е хипотенузата на първия. Чертая по-късата страна, по-големият триъгълник се допира до по-малкия. След това следващият.
Хипотенузите на предишните триъгълници стават катети на следващите триъгълници. И така шестнадесет пъти, десетина все по-стреловидни на вид триъгълника, образуващи фигура, която напомня черупка на охлюв, раковина. Mollusca, Conchifera, Gastropoda, (3) доколкото си спомням. Дорисувам неумело тялото и антените, липсва ми талант за това. Накрая татко минава геометричния гастропод с пастел.
Нищо не казва, разсеян е. Ще ми се да му кажа: „Хенрик, излезе извън очертанията“. 
С Оля се получава по-добре.
Пускам отново плочата. Седем минути след заглавната песен, точно по средата, се звъни на вратата. 
Кой е?, изправям се тромаво, обличам блузата си и отивам да отворя вратата.
На верандата г-жа Пивонска с поднос: мазурек, серник, маковец и великденска бабка (4) с глазура. До нея има цветчета от върба и чемшир, скромен венец за украса.
Разбира се, че трябваше да купя великденски сладкиш! Това ми се въртеше в главата в деликатесния магазин, но не можах да си го спомня.
Хващам подноса в ръце, поставям го на масата на верандата, приемам пожеланията ѝ и на свой ред казвам най-хубавите, които ми хрумват. Г-жа Пивонска отказва поканата за кафе, вкъщи я чакали гости. Пита за здравето на баща ми, а аз отговарям уклончиво. За мен формата е важна. Днес, тук и сега, е в добра форма.
Накрая неприятен финал, Хайди поздравява или се сбогува, оставяйки отпечатъци от лапи върху тренчкота с цвят на армейска палатка. Предлагам да покрия разходите за почистване, но съседката маха с ръка и вече я няма. 
И така, Пивонска затваря портата, кучето тича покрай оградата, очевидно е разочаровано, аз пуша, седнал на стълбите. А зад гърба ми, след малко ще разбера, Този Другият облизва глазурата от сладкиша, тъпчейки с лапи останалите сладкиши. 
Започва да ръми и засега разходката няма да я бъде, въпреки добрата форма. Впрочем, поканих Мария на вечеря този следобед. Трябва да се подготвя.
Това не са нейните празници, в Украйна Великден се пада по-късно. Поиска отпуск, заминава си в сряда и няма да я има осем дни. Аз си взех отпуск.
Това също не е моето нещо, така че ще приготвя доматена супа с ориз или макарони, а за основно – спагети с доматен сос. Но за да не е напълно нетрадиционно, направих руска салата. Всъщност още я правя, защото трябва да я довърша.
Изправям се от стълбите и оценявам щетите от котката. Нищо работа. Лесно се размина. 
Готов съм. 
Сядам на кухненската маса и нарязвам сварените с обелката картофи, морковите, магданоза и главите целина на възможно най-дребни кубчета. Яйцата и киселите краставички. Кисели ябълки, бял лук. Педантично, равно, много бавно.
Добавям ги към продуктите за довечера.
След това две консерви грах. Подправки. Накрая сарепска горчица и майонеза. 
Татко следи движенията ми от дясната страна, а кучето от лявата. Така минава неделният обяд и ранният следобед, така мина значителна част от нощта. 
Спокойно.

*

Понеделник, не Велики, но дълъг. Това е като втора поредна неделя, преддверието. Времето зацикля. И пак някой звъни. 
Татко дреме, Коен го е приспал. Не чакам гости. 
Пивонска?
Каша стои на прага, Силвия е зад нея.
Толкова е слаба, че почти не я познах. Хлътнали бузи. Червената коса като тази на Йоана, блести на бледата слънчева светлина.
Здрасти.
Здравейте, казвам, стискам ѝ ръката, хватката ѝ е отпусната. Напълно различна от Силвия, която ми се усмихва окуражително.
Влез. Влезте, моля.
Влизат, стоят на стълбището с якета и еднакви обувки, сред кучешки и котешки купички. Аз съм бос, с горнището на пижамата и дънки. Тишината изведнъж се натрапва, защото Коен току-що е свършил. Каша се взира в кокалестите ми стъпала, а аз в татуировката на ръката на Силвия. Има индийски шарки по пръстите и дума под китката, вероятно акроним: YOLO. А у Каша, над левия палец има въпросителен знак – може би огледален? Да, накланям глава. Нова ли е?
Накрая Силвия си сваля якето и помага на Каша със заклещилия се цип. 
Отвън се чуваше драскането на кучето.
Благодаря. Дядо?
В неговата стая. В някогашната всекидневна, посочвам с ръка края на коридора, обличам бащиния суичър, кецовете на босо и вземам цигари от перваза на прозореца. Има още четири в кутията.
Отварям вратата и кучето се втурва.
Излизам. 

*

След това трябваше да има вечеря. Но нямаше. 
Малко супа и останалата паста със сос са за татко. Нямах планове за себе си, още по-малко за неочаквани гости.
На масата има продълговата салатиера с традиционна салата в нея и изправена лъжица, забодена в средата като мачта на кораб. До нея хляб, вече стар. Изглежда жалко като за празнична трапеза.
За десерт – сладкиши, таралежчета. Момичетата ги бяха купили. И този шоколадов Дядо Коледа. А можеше да бъде много по-добре, поглеждам кръвнишки котката. Почиства се без притеснение.
Украса: цветчета от върба и чемшир. Всичко това върху празничната покривка от баба Зофия, бродирана със ситни нарциси и множество петна. Хроника на великденските произшествия от последните две десетилетия на миналия и първите две десетилетия на този век. Южна Полша.
Каша не говори и не яде, очите ѝ са зачервени. Издигнала е стена от пакети с носни кърпички от лявата си страна, т.е. от моята страна. Сигурно ѝ е странно, защото от рафта я гледат разни Каши на всякаква възраст. Десетина на брой, смеещи се. Култ към внучката, олтарът на дядо ѝ.
​Бащата-дядо мърмори нещо, че килимът пуши, че ще избухне пожар и че Зеня, Зеня стои от другата страна на прозореца. Уверявам го, че ще го изгася веднага. Кимам, че ще я извикам. Той отговаря нещо по своему.
Днес не разпозна никого.
Силвия говори неуморно за пърформанса, основната ѝ област на интерес. Най-общо, не само като спектакъл, а като ритуал и всекидневно поведение. Повторение, отиграване. Защо хората правят това, което правят. Мечта: стипендия в Съединените щати, за да следва performance studies в Нюйоркския университет. Документите вече са подадени.
Гледам Силвия като че ли е картина и отдалечавам каната с компота възможно най-далеч от нея. Нека не пие толкова много, нека случайно не излиза отново. 
Защото имаме още компот от сушени ябълки, даже е хубав. 
Когато Силвия утихва, аз изваждам от ръкава си други спасителни пояси от моята област: език, прагматизъм, прагматика и перформативност във философията. Перформативният обрат в хуманитарните науки. Теорията на речевите актове. Семиотика и семантика. Връзките с постструктурализма и феноменологията. Въплътеното познание. Концепциите за субекта. Рорти, Апел, Хабермас, Бътлър. Едва се задълбах в последната от тях, но добре, успешно – половата перформативност е право в десетката. Феминистката философия. Хетероматрицата. Безпокойствата около пола. Куиър теорията.
В паузите затоплям супата, прегарям пастата със сос и намирам сладолед във фризера.
След това храня баща ми с лъжичка. 
Стената на Каша се руши пред очите ни.
На Силвия ѝ се изчерпват темите.
Спасителните ми пояси свършват.
И какво означава тази татуировка, подсказва ми моето отчаяние, тази абревиатура на ръката ти?
YOLO? Само веднъж се живее, усмихва ми се.
О, да, чух нещо за това, кимам и усещам – защо? – че се изчервявам.
Късно е.
Ще ги откараме на гарата в Мошчице.
Звъннете, когато стигнете в града, казвам.
Дий, конче, и да се стараеш, добавя татко.

*

Време без Мария. Бяла Църква. 
А г-жа Оля е болна. Възпаление на нещо си, гърлото, бронхите, радикулит, нямам представа.
Осем дни сме двамата, тримата с кучето, четиримата с котката. 
Всекидневната рутина. Събуждане в произволен час след безсънна, активна нощ. Чехъл в устата. Болки в гърба. Пулсиране в главата. Парещи очи.
Ритуали, които придават ритъм на дните, благодарение на което има шанс да почувстваме сигурност в хаоса. Те структурират хаотичните потоци от събития в целенасочени поредици, които поне привидно водят нанякъде. Намаляват необходимостта от проблематични решения за това какво да правиш по-нататък и да не знаеш откъде да започнеш. Едни и същи отново и отново, като лекарствата, които са константа. Време и дози. Както и паузи за по цигара.
Първо, ритуалите в банята. Нащърбената чугунена вана с недолюбваната пластмасова поставка за сядане. Подхлъзванията. Телесността, пергаментността. Сапунът ще измие всичко, гъбата ще изтрие всичко. Четката, пастата, чашата. Борбата във водата. Дългото, неточно бръснене. Неприятностите. И най-накрая хигиената, не мъжественият аромат на цветна поляна. Блясъкът. Блясъкът на безцветни очи, уголемени от очила. 
След това ритуалите в спалнята и гардеробната: обличането и събличането, закопчаването и разкопчаването. Откопчаването на копчета. Събуването и обуването на обувки. Ходенето бос.
След това тези в кухнята: закускообядовечеря. Сандвич? Бъркани яйца? Рохко сварено яйце? Твърдо сварено? Крема сирене за мазане? Рибен пастет? Салата? Мюсли? Овесена каша? Йогурт? Храна за кучета и котки. 
След това телефонно обаждане и пица.
След това идва ред на забавлението. Кой е в пламъците, кой в ​​дълбините, кой в ​​слънчевата светлина, кой в сенките, кой в ​​тежко изпитание, кой е просто така, кой е в ​​красивия, хубав май, кой е в ​​бавна агония, кой от любов, кой от ярост, кой от желание, кой е смирен, кой е изненадан, кой е пред огледалото. 
И ако някой се обажда, това е само Гражина. Защото знае, че сме сами. Мило.
Следват боичките, цветните моливи и букварът.
Дърпам и спускам пердетата.
Неволно изгорих актуалния ароматизиран календар. Дните губят очертанията си. Интернетът прекъсва. Понякога става късо съединение. Всичко се слива, зацикля. Вече не различавам деня от нощта. Каша от Силвия в сънищата. Кучето от котката. 
Тази осмица се оказа знакът на безкрайността.
Винаги когато мога, когато спи, а крайният срок наближава, преглеждам учебниците. В така наречените свободни мигове. Имам купища от тях. Книги, не мигове. Адски множества. Жертви. Медицина. Галтън, Уотсън и други. Социален дарвинизъм. Расовата хигиена и нейният кортеж. Конниците на Апокалипсиса, вторият ти носи война и вече няма да намериш покой. Водѝ си бележки.
Отнякъде трябва да се започне, започвам от морските свинчета.
Винаги съм харесвал гризачи. Татко приютяваше нежеланите. Мама ги мразеше. Те маршируваха по мен през нощта. Сънувах сухопътни войски. Цъфтящ розмарин. Пехота.
Татко не яде. Аз не ям. Ако изобщо нещо ядем, то това е пица. Все пак това е италианско ястие.
След това той спи в стаята, аз седя в кухнята, а думи и образи подскачат в главата ми.
Прелиствам книги, водя си бележки и обработвам речникови статии. Пия литри кафе и хапчета за главоболие. И покривам хладилника с бележки. Изглежда като че ли е направен от хартия. Новите слоеве покриват старите.
Ето как списъците ми със задачи се покриват със забрава.

*

практичност

Медицината по времето на националсоциализма се различава от това, което било преди и по-късно, по това, че учените медици могат да правят каквото си искат с пациентите. Управляващите в Третия райх им дават, вместо мишки и морски свинчета, хора за експериментите. Тези, използвани като експериментални субекти, принадлежат към категорията на безполезните, т.е. такива с ниска стойност в расово, социално и икономическо отношение. Една от най-ключовите е категорията на производителността. За непродуктивните намират приложение и ги ползват в името на здравето на бъдещите поколения. Практично измислено.
Сред организаторите, изпълнителите и съучастниците в унищожението има и медици. 
Взаимоотношенията лекар-пациент се осъществяват по рампите на лагерите. 
Лекарското посещение е селекцията за живот.
В една от книгите за медицината по времето на Третия райх, която разглежда експерименти в лагерите, за мото е ползвано следното изречение: „Лекарите, споменати в тази книга, подчертават в своите показания, че никога не са нарушавали Хипократовата клетва“. Това е насока към последвалото четиво. Практично измислено.

1.
Разговорно за „Бедронка“ – верига полски супермаркети, бел. прев.

2.
Геометрична конструкция, която позволява да се начертае отсечка с дължина, равна на корен квадратен от дадено естествено число. Създадена е въз основа на Питагоровата теорема, бел. прев.

3.
Мекотели, черупчести мекотели, коремоноги, бел. прев.

4.
Традиционни полски сладкиши, бел. прев.