Още от първия ден на завръщането ни потънах. Водата изневиделица ме засмука и със страшна сила ме притегли към дъното. Страхът пронизваше сетивата ми, студът хапеше безпощадно, а аз безнадеждно пропадах. След няколко секунди докоснах дъното на езерото. Усещах как тялото ми постепенно се успокоява и предпазливо отворих очи. Виждах само мътната вода, която ме обвиваше като зеленикавокафява пелена. Докато се огъвах и извивах, в далечината потрепна бледа светлина. Заплувах натам и стигнах до тайно отверстие. Без да се замисля, се проврях през процепа. От другата страна на тунела ме очакваше ново, по-добро място или поне така се надявах. Всичко, с което разполагах за това пътуване, беше последната, отчаяна глътка кислород, която поех, преди да се стрелна към дъното.
Учебната година започна няколко дни след като се преместихме. Едва поел си дъх, върху мен се стовари огромна лавина от непознати порядки. Класовете бяха изцяло момчешки. Преди всеки час, още щом учителят се покажеше на вратата, мигом скачахме на крака и дружно се прекръствахме. Понякога се налагаше да рецитираме в хор „Отче наш“ и по три пъти на ден. Изпитванията и контролните неизменно бяха придружени от суров, заповеднически тон и заплашителни забележки. Следобедите пиехме пълномаслено, едва претоплено мляко с какао в мрачната трапезария, където над главите ни се извисяваха прозорци със стъклени витражи.
Сега, когато се сещам за онзи тунел, пред очите ми изниква слабо осветен коридор. Статуи на светци ме наблюдават безизразно от нишите в стените, а свещеници ме стрелкат с укорителни погледи от пожълтелите снимки в рамки. Студените плочки в светлосиво и виненочервено потракват под стъпките ми, докато облак от пара и нишесте се носи от училищната кухня. Тесните прозорци високо на тавана са замъглени от конденз, а зад тях се стеле само посивял лепкав въздух.
Колебливо вдигнах ръка, за да отговоря на въпроса на учителя. За пръв път се бях почувствал уверен в знанията си. Нескопосано преведох изречението на нидерландски, а учителят се присмя на неволната двусмислица, която изрекох. В часовете по английски не ми беше позволено да използвам думи и изрази, които съучениците още не знаеха. Премълчавах и прогонвах любими мои думи, като soft-spoken, to throb, to stifle of a burst. (1) Всеки път, когато връстниците ми разказваха анекдоти от телевизионни сериали на спортната площадка, ми се причуваше прищракването на капан. Вглеждах се в лицата им, търсех погледите им и веднага се захилвах, щом избухнеха в дружен смях. От време на време кимах и усещах, че главата ми се замайва.
След завръщането ни гръцката безметежност и лекота безвъзвратно напусна родителите ми. Сякаш отново попаднаха в обсега на тайнствен предавател на мрачни сигнали и трябваше безропотно да се подчиняват на излъчването му. Топлите безгрижни вечери на терасата, които прекарвахме в кротки разговори или четене, останаха безвъзвратно в миналото. Баща ми почти винаги беше на път, а когато се случеше да е вкъщи, обръщаше внимание на мама, чиито настроения бяха станали непредсказуеми.
Вкъщи бях тих, гледах телевизия и се стараех да не създавам проблеми – подреждах стаята си, наваксвах с материала в училище колкото мога, придвижвах се незабележимо от стая в стая. Не се бунтувах срещу настъпилите промени, може би защото ми липсваха смелост и въображение. Щях премина и през този етап от живота си – без надежда или предизвестие за бъдещето. Без да зная кои от органите ми щяха да останат без кислород, кои слоеве от душата ми щяха да атрофират.
Стараех се да се владея, да контролирам тялото си, така че да не смущавам родителите и съучениците ми. Не предизвиквах никого с думи или действия и не разкривах нищо от бурята, която бушуваше в мен. Междувременно умът ми все повече блуждаеше. Посвещавах цели дни на вманиаченото пресмятане на все по-големи числа на квадрат или неуморно заучавах и в унес рецитирах световните столици.
Завързвах нетрайни приятелства с неподходящи момчета и неравностойни контакти с хора, в които откривах нещо двусмислено, едва осезаемо. От време на време попадах на някой вдъхновен учител или добродушен футболен треньор, който ме дръпваше встрани и ме окуражаваше с думи, които ми се струваха като скъпоценни глътки кислород.
За миг осъзнах кой би могъл да се крие в мен – някой, който усеща пулса на латински текст на две хиляди години и е в състояние да го рецитира, първоначално плахо, а после бавно и убедително. Някой твърд и безпрекословен защитник въпреки моето крехко, немощно тяло.
От време на време остатъците от гръцкия избухваха като пара от стар, спящ гейзер. Откъси от разговори, песни на футболни запалянковци, подиграващи се с вечния съперник от близкия пристанищен град, глупави рекламни мелодии на кроасани с пълнеж от шоколад. Излизаха на повърхността се и неочаквано отново потъваха. За миг си въобразявах, че усещам миризмата на разтапящ се асфалт или вкуса на златисто изпечено хлебче със сувлаки, дзацики и пикантни подправки.
Понякога си представях, че отново стоя до гордо извисяващ се средиземноморски бор, докато гъсеници в плътна редичка пъплеха по ствола му. Вземах пръчка и коленичех до дървото. Докато шествието преминаваше, се възхищавах на неустрашимите гъсеници, на техните развяващи се реснички и отмерена войнишка крачка. Когато шествието преполовеше пътя, насочвах внимателно върха на пръчката към редичката и докосвах лекичко една от гъсеница. За момент гъсеницата сякаш изгубваше ориентация, заклещена между празнотата отпред и натиска на пъплещите отзад. Секунда по-късно се овладяваше, решително поемаше в друга посока и продължаваше, все едно нищо не се е случило. За миг се превръщаше във водач. Другите я следваха сляпо, както аз последвах родителите ми.
Вкъщи се бяха настанили отчуждението и хладината. Единствените въпроси, които чувах от родителите ми, бяха за успеха ми в училище и дали е подредена стаята ми. От време на време ми предлагаха някое ново занимание, например да колекционирам предмети, за да не скучая през поредната лятна ваканция. Монети, подложки за бира, пощенски картички – винаги имаше какво да се колекционира. Повече от достатъчно, за да се запълни всяка празнина.
В близостта на майка ми ме завладяваха тъгата и чувството за вина. Неволно, но умело, тя подклаждаше тези чувства с гладуването, мълчанието и способността си да бъде незабележима. И сега усещам как вълните на тези приливи и отливи все още ме носят и подмятат. През деня я намирах притихнала и замислена. Мълчеше, но усещах как кипи отвътре. Заплашително мълчалива като подводница, дебнеща под повърхността във враждебни води. Вечер взаимните им обвинения кънтяха и се сблъскваха в дневната. Втурвах се в стаята си на горния етаж, преобличах се набързо и се мушвах в леглото.
Когато лежах неподвижно по гръб и чаках достатъчно дълго, се случваше – в ъгълчето на окото ми предпазливо назряваше сълза. Набъбваше кротко, докато не прелееше и потечеше по скулата и страната ми надолу по врата. Усещах тънка, студена следа, докато сълзата пресъхнеше, оставяйки след себе си само солени следи. Фини кристални нишки чертаеха паяжина по лицето ми и лекичко опъваха кожата ми. Лежах, без да помръдна и внимателно раздвижвах мускулите на бузите и челюстта си. Когато ги движех бавно, усещах как солените корички се пропукват. Нежната им хватка се разхлабваше и кожата ми се отпускаше. Изтривах последните корички с върха на пръстите си. Изсъхналите ми очи блясваха. Притварях клепачи и потъвах в дълбок, унасящ сън.
Бяха изминали почти две години откакто се завърнахме, когато един мой съученик се обеси месец преди да навърши шестнадесет. Предишния срок прекарвахме всеки следобед един до друг в трапезарията. Не спираше да се хвали с историите си с отбора по корфбол (2) и скаутския клуб. Усмихвах се учтиво и понякога го питах как е минало партито, което щеше да прави уикенда. За мое съжаление нито веднъж не си спомних нещо, което си заслужаваше да разкажа.
С течение на времето само кимах одобрително и преговарях наум спреженията на латински, докато той продължаваше да бърбори и да жестикулира оживено. Към края на срока започнах да го избягвам с тайната надежда, че ще си намери друг слушател, на когото да разказва за свалките и халбите бира, което ме изпълни с чувство на вина през първите няколко седмици след смъртта му.
На погребението му наблюдавах стотиците присъстващи от мястото на църковния хор на балкона. Чудех се как е възможно някой да има толкова обожателки и в същото време да е безкрайно самотен. При вида на десетките момичета ме обзе срам от леката завист, която изпитвах. Представях си колко по-различно щеше да е собственото ми погребение. Тази мисъл допълнително вгорчи тъгата и покрусата, която от седмици бе завладяла цялото училище.
Ето това място беше вече моят нов дом. Страна, в която сякаш момичета не съществуваха, в която едно чувствително, красиво момче потъна в безмерна тъга и изчезна, а родителите ми всяка вечер давеха отчаянието си в халби бира и бутилки вино.
Този период от живота ми продължи цели шест години, въпреки че отдавна бях забравил това измислено от мен правило. Впуснах се устремен напред, макар и разкъсван от съмнения и колебания, изскубнах се и всичко приключи.
Една незабравима лятна вечер неочаквано се озовах заобиколен от момичета, които по причини – за мен напълно нелогични – проявиха искрен интерес към моята особа. С крайчеца на окото си съзрях блещукащи стъкълца сред паважа на площада. Сякаш стигнах до края на подводния тунел и изведнъж се сепнах от златистите и сребристи проблясъци над повърхността. С последни сили се измъкнах от отверстието и се оттласнах дъното на езерото. Издигнах се нагоре, порейки водата и разкъсах обвивката. Примигнах с очи и поех дълбоко въздух.
Същата вечер последните приятелки се сбогуваха и прекосиха площада на път за вкъщи. Стоях неподвижно и ги гледах как се разотиват. Една конска опашка се полюшваше жизнерадостно наляво-надясно, ръцете им махаха радостно, а смехът им отекваше от фасадите на кафенетата и се връщаше обратно към мен. Вечерният бриз галеше страните и ръцете ми и усетих мекото сияние, осветяващо всяка клетка от тялото ми.
Трудните години бяха останали зад гърба ми. Не съм изпитвал безбрежна тъга, болката се напластяваше бавно и непрекъснато. В незначителни дози, което ми помогна да свикна с нея. През първите няколко месеца постоянно се озъртах за капани. Понякога бях убеден, че денят и нощта са си разменили местата, че всеки момент ще се събудя в предишния жесток и безмилостен свят. Постепенно около мен просветна и се осмелих да повярвам, че сега всичко ще е различно.
Аморфната, некротизирана тъкан се съживи за пръв път от години. Части от мен, които изглеждаха мъртви, задишаха отново, въпреки че никога нямаше да разбера какво бе причинило липсата на кислород. Как претегляш горчиви вечери, празни лета? Каква сянка хвърля отсъстващото и невъзможното? Първият споделен поглед с момиче. Треперещи ръце и потрепващи устни по време на тайно нощно излизане. Вкъщи от време на време срещам мек, разбиращ поглед и мъдри напътствия. Дали онова, което дойде по-късно, приглуши тъгата, или я разяде по-дълбоко? Какво правим с празнините в душата си? Забавяне, което никога не може да бъде наваксано. Оттогава това стана моето ново житейско правило – винаги ще закъснявам, ще чета всяка ситуация с цяла вечност по-бавно от другите.
Няколко месеца по-късно, точно на този площад с блещукащите стъкълца, щях да зърна за първи път момичето с къдриците. От онзи момент наистина повярвах, че изгнанието ми е свършило. Бях свободен.
1.
Б. пр. англ. хрисим, пулсирам, потискам изблик
2.
Б. пр. нидерл. отборна игра с топка популярна в Нидерландия и Белгия