Бях дошъл да следвам Класическа филология в Букурещ от един провинциален град, чието име не би допринесло с нищо към историята, но да го наречем К***. Градът имаше общо с всички останали провинциални градове в страната – фактът, че над улиците, блоковете, парковете, площадите и жителите му в онези години се беше простряла една прозрачна и вяла тъга, тънка като фин слой от бактерии, която възрастните посрещаха с вечното си отчаяно веселие, тъй като все още не бяха в състояние да предусетят във въздуха липсата на бъдеще, което точно тогава изглеждаше несъществуващо за определен период от историята. Тръгнах от къщи рано сутринта, изпълнен с надежда, два дни преди началото на лекциите, така че да имам време да се настаня в новия си дом и поне да науча пътя с метрото до факултета, Още преди да замина, дни наред обхождах с пръст сгъната карта на Букурещ, за да усетя пулса на основните артерии на града и да проверя десетки пъти как по-малките му вени се свързваха с бъдещото ми гнездо, в което мислех, че подпомогнат от тази нова и обещаваща свобода, най-накрая ще открия живот, който да си е само мой. Носех огромна черна пътна чанта, която бях взел назаем от съседите. В нея бях нахвърлил дрехи, чаши, чинии, прибори (по една бройка от всичко), кърпи, няколко чифта обувки и две-три книги с поезия - от които по това време четях със страст, граничеща с глупост. Тогава си мислех, че простият факт, че ги чета с удоволствие и търпение трябва някак си да насложи, да подреди стиховете, римите и идеите в ума ми и че това е достатъчно, за да ме превърне в маестро. 
Преди да пристигна в столицата, бях виждал само няколко от булевардите ѝ и бях чувал, че има два милиона жители, цифра, която се струваше немислима за майка ми, но мен не ме плашеше, тъй като все още бях изпълнен от наивността на неизживяното юношество; Бях пристигнал в града с неизучено спокойствие и безразсъден ентусиазъм, чиито граници щяха да бъдат определени по-късно, когато изправен пред прости дилеми и всевъзможни битовизми, върху които трябваше да се нахвърля с патоса, привързаността и припряността на тези, които все още не са се научили да сдържат реакциите си пред хората. Освен това бях продукт на работническата класа и нямах нищо на мое име и почти нищо в главата си - освен смелата идея, че бих искал да съм поет. Именно тя ми придаваше тежест и ми вдъхваше известна увереност. (Сега знам, че не е било оправдано.) Може би не е чудно, че любимият ми цитат от този период беше един от Моби Дик, който говореше за кораба Пекод, носещ се в морето с празен трюм и натежал от мъртви китове борд, досущ като гладен студент, чиято глава е пълна с Аристотел. Първите три-четири месеца пребивавах в апартамента на един от бившите инженери на метрото, чието име забравих. Плащах около четиристотин леи на месец за стая и не ми беше позволено да водя когото и да било у дома. Той беше лош старец, който дишаше тежко, досущ като тези, които бях срещал в детските си години в тънкостенните блокове за несемейни от детството ми. У дома носеше дълги долни гащи, които паметта ми дори и сега свързва с нехигиеничните коридори на провинциалните болници - бели със сини райета и копчета. Под тях едва се очертаваше тялото му, а диафрагмата не личеше да се помръдва, когато дишаше - така че предполагах, че беше пътник, въпреки че не притежаваше нищо от обстоятелствената нежност, която умиращият, поне от страх, ако не и от убеждение успява да покаже на останалите. Дори на прага на смъртта, той се опитваше да се увери, че всички неща, които правех вкъщи, не нарушаваха по никакъв начин екосистемата му от нечовешки събуждания в ранните часове, често уриниране и нощни скитания, която премерено бе създал през последните десетилетия и според която можеше да си настроиш часовника. Най-честите разговори, които имахме с него, бяха за чистотата и за това как и аз трябва да купувам ароматизатори, торби за боклук, глави за моп и други неща. Когато отсъствах от дома, тъй като бях на лекции, той влизаше в стаята ми и оглеждаше килима и мебелите в стаята, за да види дали всичко е наред и дали не съм им направил нещо. Веднъж беше забелязал на черджето, което стоеше на прага на стаята, петно с незнаен произход и по-късно вечерта, когато ме завари в кухнята, ме попита дали случайно не съм го осрал. „Не харесвам наематели, които акат по килимите!“. Аз останах безмълвен, но той ме беше попитал съвсем сериозно и ме накара да го изчистя, онази нощ спах с усещането, че ще ме изгони на следващия ден. 
Друг път, когато влизах през вратата вечер, го заварвах седнал в кухнята със сестра му. Тя идваше при него някъде от Илфов и му помагаше, като чистеше и подреждаше къщата му, или пък го придружаваше при честите му посещения в една болница в Берчен, откъдето той се връщаше веднъж седмично с купища белодробни изследвания, които четеше много внимателно, когато беше сам. Когато и двамата бяха вкъщи, той говореше на жената за мен в трето лице, сякаш не бях там. 
„Добро момче е, но не говори много.“ казваше ѝ той. 
Така и беше! - около него мълчах като кармелитка, слушайки астматичното му дишане на умиращ язовец. Разбирахме се повече с погледи и жестове, защото ако му говорех твърде много той често губеше търпение. Това можеше да се види по стойката, жестовете и погледа му, които с едва сдържана агресия, даваха да се разбере, че те иска вече край себе си. Сестра му също беше слаба и с изпито лице като самия него. Веднъж я намерих в стаята ми, докато оглеждаше наоколо с изцъклените си и любопитни очи. За да се оправдае, тя ми каза, че в стаята е бъркотия и че трябва да се погрижа за това, защото нямаше да остана с тях завинаги, а трябваше да не забравям, че това не е моята къща; тя ми каза това с меден глас, изпълнен с фалшиво търпение, като този на старите хора, които се преструват, че те учат на нещо. Но от объркването ѝ разбрах, че не, за да почисти, беше влязла, а да види как живее непознатият, в мое лице, и когото беше прибрала в къщата, подтикната от комбинация от нескрито любопитство и скъпернически инстинкт на хазяин, който съм срещал само при наемодателите в Букурещ. И двамата бяха от тези хора, които излъчват дискомфорт дори когато са щастливи. Въпреки, че той винаги седеше в стаята си, гледайки телевизия, а аз редовно бях навън и се връщах чак вечерта - не се срещахме твърде често, за наше взаимно облекчение. 
Странно нещо е да напуснеш семейния си дом и изведнъж да започнеш да живееш с чужд човек. Беше просто странно, докато не намерих този безименен старец. Бях дошъл в Букурещ три седмици преди това, в края на лятото, за да търся хазяин от обявите във вестниците и по телефона. Бях прекарал цял ден в парковете близо до телефонните кабинки, като провеждах разговори с типичните стари жени и притихнали старци, а след това ходех по адреси из старите работнически квартали, които бяха красиви само под светлината на късното лятно слънце. Това беше така, защото щом ги видиш веднъж отвътре, блоковете показват мръсотията и гниенето си, досущ като живи сгради, които изчакват пълния си разпад и се поддържат живи само от съскащия дъх на наемателите си. Много от хората, на които се обаждаш, ти отказват направо по телефона, съдейки за теб по гласа ти или по това какво учиш. По това време лекарите, адвокатите и полицаите имаха голямо бъдеще и ги приемаха с отворени обятия навсякъде. Един старец от Колентина ме беше попитал колко съм висок и когато му заявих, че съм 1,85 м., той извика от удивление и ми каза, че съм твърде висок и че леглото, което притежава, е за по-ниски хора, след което трясна слушалката. На други казваше, че учиш Класическа филология и те те питаха, сякаш от друго полукълбо – „Е, какво правите вие там?“, след което на свой ред ми трясваха телефона, отказвайки да приемат, че не съм полицай и че джобовете на бъдещите нямаше да са пълни с пари за теб. Една госпожа от Рахова имаше голяма стая, но цялата беше розова, с меки бели килими на пода, а когато отворих огледалните скринове, за да погледна вътре, видях, че стените им бяха покрити с плакати от поп списания за тийнейджърки. Беше толкова зловещо, че директно си плюх на петите. Един друг тип, когото издирвах цял час, даваше под наем неизмазано таванско помещение на автомивка, но в него нямаше нищо освен голо легло, одеяла и печка с реотан. На Едгар Кине един друг, който имаше дрезгав женски глас и когото по-късно щях да видя да проси пари за лекарства на тротоара до университета, даваше под наем едно обикновено складово помещение за сто долара на месец. Нямаше нито баня, нито кухня, беше просто стая с размери два на два метра, с облегало за диван, което бе превърнато в легло и бе натъпкано в ъгъла на безцветния килер. Каза ми, че ако имам още неща и не се събират, мога да ги оставя при приятели, където ми предложи да отида да се изкъпя и тогава си дадох сметка, че в онези бедни години, хората от Букурещ бяха готови да ти дадат под наем дори и външна тоалетна, стига да смятаха, че могат да припечелят нещо от теб. Намерих астматичния бивш инженер от метрото една вечер, когато почти бях изгубил надеждата да си намеря нещо. Беше осем и половина, когато му се обадих и той директно ми каза: 
-Елате да го видите! 
Апартаментът беше в Топораш, откъм Друмул Гъзарулуй и му се обадих от един обществен телефон на Къмпиняну, с отворен вестник на обявите и в телефонната кабина. Имах мобилен телефон, но само можеше да ми се обаждат по него - така че си бях купил две карти за телефонни автомати и прекарах деня в малкия парк близо до църквата Крецулеску, като препрочитах страниците за недвижими имоти във вестниците и ограждах със зелен флумастер тези, които можех да си позволя. Когато се събираха десетина, отивах до близката кабинка и се обаждах по телефона. Ало, здравейте госпожо, добър ден, звъня Ви във връзка с обявата във вестника... Вече е даден! – изръмжаваха повечето и дори не продължаваха разговора. Някои от тях биха ви казали, че стаята е вече заета, още преди да сте им казали какво желаете, като го правеха с леко отчаян глас, сякаш това съобщение беше една от големите грешки в живота им. Но се случваше да попаднеш на други, най-вече жени, които искаха да чуят цялата ти семейна история, до девето коляно и последните пет населени места, в които си живял. Всичката тази информация, преди дори да ви кажат къде се намират и как можете да стигнете до там. Едни се страхуваха, да не би някой да дойде вкъщи, да им счупи главата и да им вземе парите от пенсията. Други искаха да се уверят, че идвате от добро семейство, с пари, с родители, които са били минимум учители или държавни служители - тоест, на тогавашния език, интелектуалци, които със сигурност са научили децата си на необходимите уроци по подчинение и срам. 
Старецът беше част от последните десет за този ден и въпреки, че не бе от разговорливия тип, си помислих, че това е добър знак. Стигнах до него само за половин час, но за сметка на това, още от трамвай 21, забелязах, че по пътя беше мемориалната къща Баковия и целият район изведнъж ми се стори, въпреки всички противоположни доказателства в обратна посока, като голяма алея на културата, оградена с блокове. Тяхната грозота не можеше да видиш в този час, но именно на техните приземни етажи, няколко седмици по-късно, на дневна светлина, открих единствено смесени магазини, дюнерджийници и погребални агенции, като прозрачна алегория на живота, погълнат в интервала между храната и смъртта. 
Инженерът живееше в един от блоковете по улицата, на третия етаж. Апартаментът му беше двустаен комунистически. С нищо не се различаваше от останалите, освен с това, че го намерих в края на един дълъг и изморителен ден и по този начин се яви в съзнанието ми като спасение. Той ми даде да наема спалнята, в която имаше малко легло с ракла в единия край, маса, огромен кафяв скрин, от онези старите, в които възрастните хора държаха юрганите и кувертюрите си в нафталин и нещо като нощно шкафче с огледало, по краищата на което някой отдавна бе залепил стикери с герои от американски сериал от 90-те. 
- Наемам я! - казах му аз, въпреки че все още ме преценяваше и след това дълго ме разпитва на всевъзможни теми - на колко години са родителите ми, какво работят, в кой факултет съм се записал, къде се намира сградата му и дали мога да си позволя да плащам ежемесечно наема, тъй като той няма намерение да си проси дължимото. 
Не осъзнах, че всички тези въпроси са били предупреждение, а си казах, че ми ги задава, за да види що за човек съм. 
- Добре, млади човече! - каза той накрая и му платих капарото още същата вечер, като отброих банкнотите в протегнатата му длан. 
Той ми даде ключа и му казах, че ще се върна на 29 септември, преди започването на лекциите, както и направих, взимайки със себе си огромната черна пътна чанта, в която бях напъхал всички предмети, необходими за живота, който чувствах, че започвам отначало.