Вече половин час обикаляше коридорите на „Проклетата“ сграда и не можеше да намери „Шибаната“ врата. Подмина толкова много надписи – „Скапаната“, „Педалската“, „Готината“, „Пичовската“ и „Тази врата откъде е?“, но от „Шибаната” нямаше и следа. Всеки път, когато се налагаше да посети тази сграда, сякаш го правеше за първи път, макар това да бе поне десетото ѝ посещение. Стъпките ѝ кънтяха из еднообразните коридори, докато се опитваше да върви само по бялата част на шахматния под. Последното не беше изискване. Но беше по-интересно. 
В някакъв момент, когато вече се беше отчаяла напълно, пред нея изникна една червена врата. Прочете табелката. Влезе. 
– Здравейте! 
Гишето беше пусто. Огледа се. В стаята се виждаха около десетина гишета, но всички бяха затворени, празни, изоставени. 
– Е, хайде де, колко време ще ви чакам? – измърмори възрастната жена, която магически се бе материализирала на стола зад пластмасовата преграда. 
– Идвам да издам допълнение към данъчна декларация. За платен данък на имот. 
– А, не се правят такива неща. 
– Казаха да се обърна към вас, защото има грешка в първата декларация. 
– Дайте документите – жената протегна ръка, постави я до отвора на гишето и се намръщи, сякаш да покаже, че движението ѝ костваше страшни усилия. Лидия подаде първата папка и се наведе за останалите, които се намираха в чантата ѝ. Ръката на служителката като пружина издърпа документите. Преди да е успяла да се изправи, Лидия чу раздразнения ѝ глас. 
– Ама това не са всички документи! 
– Да, ето ги – Лидия ги подаде, а жената ги дръпна още по-рязко. 
– Че какво му е на удостоверението? То си е правилно. 
– Да, но документите от колегите ви не бяха верни. 
– Какво не им е вярно? 
– Боряна Симова не трябва да е включена. Тя почина. 
– Това не е мой проблем.
– Към кого да се обърна тогава?
– Платете си отново и ще ви издам ново удостоверение.
– Няма нужда да е ново, искам само да сменя една страница от старото.
– Не може просто ей така да сменим страницата. Като колегите са объркали нещо, ходете при тях. 
– Звънях им вече, казаха ми да дойда при вас. 
Жената зад гишето вече бе стоварила документите пред отвора и не чуваше (или не искаше да чуе) обясненията на Лидия. 
– Те са на четвъртия етаж в стая „Бахти“, синя врата. Ходете и ги питайте. 
Разбира се, едва намери асансьор, който да се качва до четвъртия етаж. Всички асансьори в „Проклетата“ сграда бяха номерирани уж за удобство на посетителите, като всеки асансьор стигаше само до определени етажи. Идеята беше да не се засичат. Това пък означаваше, че от някои етажи се стига по-трудно до други, защото трябва да сменяш асансьори. Лидия разбра това сравнително бързо. Осъзна също, че всички асансьори слизат до партера и сметна, че най-лесният начин за придвижване е да вземе произволен надолу и оттам да търси този, който щеше да я отведе до правилния етаж. 
Така направи и сега. И въпреки че се ориентира бързо с асансьорите, отне ѝ цяла вечност да намери стая „Бахти“, забутана до тоалетните на четвъртия етаж. Поне ако ѝ се повдигаше след тази стая, щеше да има къде да повърне. 
Влезе. Кипеше усилен труд. Дейностите, разбира се, не бяха точно работни, но активността беше на ниво. Господинът в дъното разцъкваше компютърни игри и крещеше нещо в микрофона на слушалките си. До него госпожа на средна възраст се лакираше. Някой четеше, друг просто шумолеше с листове. До машината за билетчета стоеше охранител. Когато Лидия затвори вратата след себе си (малко по-шумно, отколкото трябваше), охранителят се разбуди и я прикани да си вземе билетче. Тя натисна бутона на машината, въпреки че бе единственият чакащ в стаята. Номерът ѝ – 1313 – веднага се изписа над трето гише. Зад отвора седеше господин на средна възраст с плешиво теме и големи очила. 
– Как мога да ви помогна?
Лидия се учуди от учтивостта на служителя.
– Колегите ви от стая „Шибаната“ ме изпращат относно едни данъчни декларации.
– Дайте да видим дали сте за тук. – Той подаде ръка напред и тя му връчи документите. 
– Имаше грешка в удостоверението за наследници.
– Нека погледна. В системата всичко излиза коректно.
– Не знам защо в системата не излиза, но Боряна Симова трябва да е маркирана като починала. – Това явно не е било отразено.
– Добре, а какво да направя по въпроса?
– По принцип аз мога да го коригирам, но трябва да ми донесете смъртен акт.
– Откъде да се сдобия с него?
– Много е лесно. Слизате до партера, най-близкият асансьор е точно от другата страна на тоалетната. – Така... 
– После трябва да обиколите, докато стигнете до едно стълбище, слизате две нива, после вляво, при кръговото вдясно и третата врата пак вдясно е вашата – черна на цвят. 
– Благодаря! 
Лидия не беше сигурна, че е запомнила всички инструкции, но ѝ беше неудобно да се опита да ги повтори срещу големите очила на господина.
– След това може да се върнете и ще регистрираме смъртността. Работим до 16:00 часа. 
Винаги казваха, че работят до 16:00, въпреки че на вратата на сградата пишеше 17:00. Не беше ясно дали този един час разлика е измислен от служителите, за да си тръгват по-рано, или за да могат посетителите да излязат от сградата преди края на работния ден. Във всеки случай Лидия се надяваше да свърши работата, за която беше дошла, за четирите часа, които бе отделила. Почти притичваше между етажите. За всеки случай. Въпреки неразбираемите инструкции, намери черната врата без особени проблеми. Обърка се само на така нареченото „кръгово“, което представляваше просто поредното кръгло фоайе. Последното от три, но пък най-голямото. 
Натисна дръжката на вратата. Заключено. За момент Лидия се уплаши, че работното време на тази конкретна стая е различно, но тогава видя звънеца отстрани – За „Адската“ стая. Натисна го. Почти мигновено се чу щракване и вратата сама се открехна. Лидия я бутна внимателно и влезе. Стените и подът бяха изцяло черни и ако ги нямаше картините (сред тях „Адът“ на Бош и „Сатурн, който поглъща сина си“ на Гоя), не би могло да се разбере къде свършва едното и започва другото. Зад черно бюро седеше червена фигура. Имаше голямо, хипнотизиращо, синьо око, лъскави червени пипала и лъскав червен костюм – малко по-тъмен от кожата на тялото. 
– Добър ден – едва успя да каже Лидия.
– Добър ден, предполагам сте за акт?
Лидия кимна в отговор. Фигурата отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. От него се надигна бяла светлина и се чу звук, който напомняше за опело. Лидия не можа съвсем да разграничи мелодията или думите, защото чекмеджето бе затворено прекалено бързо. 
– Седнете, моля – каза чиновникът и посочи креслото. – Кажете името на починалия. 
– Боряна.
– Боряна...
С едната си ръка чиновникът направи жест към Лидия да продължи, с втората преглеждаше папките в шкафа до бюрото, а с третата оправи картината зад себе си. Мозъкът на Лидия бе прекалено зает с това да разбере откъде се е взела третата ръка и ѝ отне няколко секунди повече от необходимото, за да продължи. 
– Симова.
В момента, в който изговори фамилията, служителят спря да рови. Извади една папка.
– Така. – Отвори папката. – Починала на 5 май тази година. Съвсем скоро значи. Виждам, че всъщност процедурата е извършена и би трябвало да имате акт.
– Аз не съм пряк наследник, организирам една делба, но в документите не са отбелязали нейната смърт. Пратиха ме тук да взема смъртен акт, за да го кача до стая „Бахти“ и да маркират Боряна Симова като починала. 
Лидия се учуди, че успя да изговори всичко това, докато голямото синьо око премигваше в очакване. 
– Ох, тези от стая „Бахти“ са много некомпетентни. Сега ще го попълним. Имате ли данните? Лидия подаде една от папките си.
– Заповядайте! Благодаря ви!
Фигурата започна да попълва документа. Лидия се опитваше да не зяпа окото. Струваше ѝ се грубо. Радваше се, че може да използва учтива форма, защото не беше сигурна за пола на служителя в тази стая. А вече беше прекалено късно да пита. Пък и бюрократичната среда някак не предразполагаше към такива въпроси. 
– Така. Ето го. 
Остави акта настрана, след което отвори папката на Лидия. 
– Само това ще взема. То не ви трябва вече. 
Не ѝ показа какво вади оттам, но Лидия усещаше, че няма нужда да спори. Чиновникът отвори второто чекмедже. Лидия подскочи, когато от него се извиха писъци и огън. Пламъкът обагри стаята в червено. Фигурата пусна в него старите документи. Разхвърчаха се искри и пепел. Чекмеджето се затвори и длъжностното лице се отърси от саждите, полепнали по лъскавото сако. 
– Ето с това. – Чиновникът подаде листа на Лидия. – Обратно при колегите. Не се притеснявайте, че името на документа не съвпада с това, което са ви поискали, същото е. 
Тя го взе с треперещи ръце и кимна. Излезе от стаята и си отдъхна. Погледна листчето. Пишеше: „Потвърждение за смъртност“. Оказа се, че наистина това са имали предвид от стая „Бахти“. Било нов документ, който ускорявал работата. Какво точно ускоряваше, не ѝ беше ясно. Макар все още да бе единствената чакаща, пак я подканиха да си извади билетче. Застана на едно гише, където ѝ се скараха, че си е изтеглила нов номер. Трябвало да отиде направо при лицето, което я обслужвало отначало. Въпреки разкарването между служителите, господинът с големите очила свърши работата. Написа някаква бележка и каза на Лидия с нея да се върне в стая „Шибаната“. Лидия слезе до партера и намери асансьора за втория етаж – на същото място, на което се намираше червената врата. Този път още с влизането видя служителката на гишето. Отиде при нея и ѝ връчи бележката. 
– Какво е това сега? – попита тя пренебрежително. 
– Колегите ви ми я дадоха. Казаха, че с нея ще ми издадете допълнението към данъчните декларации. 
– Вижте, госпожо – започна, без дори да е поглеждала бележката, – казах ви, че не се издават току-така допълнения. За тези неща се плаща. 
– А защо аз да плащам за грешките на вашите колеги? 
– Ми аз ли да плащам за техните грешки? 
– Не, само трябва да ми принтирате една страничка – каза Лидия през зъби. Ако сега можеше да си вкара ръцете през малката дупчица на гишето и да удуши служителката, вероятно щеше да го направи. Преди да е получила поредния заядлив отговор, чу познат глас зад себе си. 
– Всичко наред ли е? – попита мъж с раиран костюм и синя риза, в който Лидия разпозна бившия си съученик от гимназията Пешо. 
– Пешо, здрасти!
– Какво става, чувам нещо се карате тука?
– То не е за първи път днес, как не си ни чул преди три часа? – каза Лидия и стрелна с ядосан поглед намръщената служителка. 
– Аз идвах само да оставя едни неща. Офисът ми е на последния етаж, но се наложи да сменям асансьорите на този. И чух, че нещо кипва тук. 
– Нервите ми. 
– Не е добре това. – Обърна се към служителката. – Да ѝ свършиш работа, че по химия завърших заради нея. 
Лидия се разсмя. Служителката си остана все така намръщена. Пешо помаха и на двете. С Лидия си обещаха да се видят скоро с ясното съзнание, че това нямаше да се случи. Чу принтера още преди да се е обърнала към гишето. Като застана от- ново срещу малкото отворче, на него беше оставена поправената страница. Служителката я нямаше. Беше 16:01. Работното време приключваше точно в 16:00 часа.