3
Изтриване на паметта
Човек

- Как се казваш?
Мъжът, който ме пита, в никакъв случай не е вълшебник. Човек обаче също не е.
- Спомняш ли си поне името си?
Не, в момента не, но все пак няма да изпадам в паника, защото знам, че всичко това е само насън. Струва ми се, че се намирам в болнична стая. Лежа в малко легло и ръцете ми са вързани чак на раменете като мумия. До мен седи млад мъж, толкова млад, че по-скоро бих могъл да кажа, че е още момче, но въпреки това изглежда, че е някак важен, с мен е относително формален, затова решавам, че в тези сънища ще го наричам младеж. Ушите му са толкова сюрреалистично издължени и гротескно заострени, че знам, че всичко това не се случва наистина – че няма как да се случва.
Мъжът кимва, въпреки че не съм казал нищо, мърмори си нещо и вади отнякъде бележник, в който с необичайно четлив почерк записва: Не си спомня името си. След това отклонява поглед от бележника и отново ме пита: – Как се чувстваш, момче?
Оставям ехото от гласа му да напълни главата ми, докато изговорените думи не придобият значение за мен: значи ме пита как съм. Ушите му ме разсейват. Осъзнавам, че ми пречат и продълговатите му зелени очи, защото са твърде... продълговати... и зелени. Пак си спомням, че ме попита как се чувствам.
Отговарям му, че се чувствам добре. Мъжът записва: Усещане: добро (леко объркан).
Намръщвам се. 
- Не съм объркан.
Отрицание. 
- Откъде идваш?
Не знам. Не си спомням. 
Поглежда ме преценяващо. 
- Човек си, нали?
Не казвам нищо. 
За късмет вече ми отправя следващ въпрос: – Какво последно си спомняш?
Сякаш не се намирам под надзор, незабавно изтърсвам това ужасно изречение: – Нещо липсва в отражението ми.
Ама това защо го казах?
- Преди бялата стая – мъжът уточнява въпроса си.
- Човек съм, да – изричам объркан. Споглеждаме се неловко, след което той записва: Бавно възприемане (вероятна причина: infectio hominis).
Свивам устни. – Много благодаря.
Дългите му кестеняви коси се плъзгат иззад ушите и ги покриват, докато пише, и започва да ми се струва, че сега мога да разсъждавам малко по-трезво, но при това той отново си ги прибира зад ухото и пак ме обърква. Пита ме: – Как може да си спомняш, че си човек, а да не помниш нищо друго?
Свивам рамене. – Но... не е ли очевидно?
Въпреки че всъщност не е. – Не знам... просто знам.
Щом съм се родил в човешко тяло, съм се родил и със съзнанието, че съм човек – едното идва с другото. Но ако не си човек, не го разбираш, затова не бързам с изясняването на тези процеси на несъществуващия обсебващ писар.
А той, по чудо, изглежда отчасти разбира какво исках да кажа: – Изброй всичко, което ти е съвсем ясно.
- Ааа, да, основните думи... – в мислите си се опитвам да направя някакъв списък, но точно в този момент всичко в главата ми става сиво върху сиво. – Вълшебник съм, но без магия.
За да спечеля малко време за размисъл, му казвам това, което вече казах веднъж. – Хм... и сега спя в някаква болнична стая и сънувам.
Понеже просто сънувам и не мога да изгубя нищо, добавям и: – А и ушите ви изглеждат, сякаш са ги острили.
Все по-забавно ми се струва така гладко и съвсем искрено да си бъбря със създание от сънищата, затова добавям: – От време на време чувам някакви гласове, които не идват отникъде. – Тук свършвам и гледам какво си записва.
Възрастта определям на 14 до 15 слънчеви кръга.
Бялата стая – без ефект. Момчето не успя да се вглъби достатъчно в себе си, за да открие спомени. (?)
Непълно изтриване на паметта: не си спомня нищо от миналия си живот.
Няма никакво познание за вълшебните същества или за сегашните обстоятелства. Знае, че е човек и какво означава това. Знае кои са вълшебниците, не познава елфите. Отчасти социализиран (има всички основни познания – развити говорни и моторни способности).
Мисли, че преживява нощни илюзии (симптом на болестта човешкост).
Нарушения на концентрацията.
Чува някакви гласове???
Защо спря да пише?
- Можеш ли по-подробно да опишеш какво имаше предвид с гласовете, които от време на време чуваш?
Очите му стават още по-продълговати и още по-зелени, а ушите му толкова заострени, че ме бодат в очите. Нормално да не мога да се съсредоточа. Никакви нарушения на концентрацията нямам, определено.
- Никакви гласове няма. Само ми се стори.
Чува някакви гласове??? Мъжът зачертава последното изречение, а аз още веднъж прочитам предното. Мисли, че преживява нощни илюзии – аха, значи сънищата? – (симптом на болестта човешкост).
... Тогава... Чакай малко. Ами сега?
Може да чете, въпреки че е човек. Чете записките още докато ги пиша. Видимо го безпокоят. Способен е да чувства. Спокоен.
Спира. Поглежда ме предпазливо, сякаш мисли да ме пита нещо... Нещо, което съвсем не би искал да ме пита. 
- Чувал ли си някога за раздушвачите? 
Гледаме се неловко. 
- С теб ще си имаме много работа.
Какво се случва?
Чувството че сънувам се разсейва печално и всичко наоколо става твърде ясно, отчетливо, очертано... И ония две уши все още са си там. А аз все още не си спомням името си. Или откъде идвам. Или каквото и да било друго.
Струва ми се, че трябва да легна, въпреки че вече лежа. Струва ми се, че не получавам достатъчно кислород, макар че дишам съвсем нормално. Струва ми се, струва ми се, че... че трябва спешно да избягам оттук! Задушавам се, сърцето ми бие силно в ребрата, навсякъде виждам танцуващи крещящи цветове и бих искал да крещя заедно с тях, да крещя с глас, а реално не надавам дори звук.
Събеседникът ми забелязва, че нещо ме мъчи, и очевидно решава, че може да ме докосне – поставя ръка на рамото ми. Бих искал да го отблъсна, но вместо това отплавам нанякъде, така че вече изобщо не чувствам неприятния допир.
Казва ми нещо, но не го чувам, защото отнякъде отново извират онези гласове и на всички страни повтарят думата „раздушвачи“. Всеки път, щом я чуя, се чувствам, сякаш някой реже с трион червата ми. Защо съм я запомнил? Защо не си отива и защо звънти като някакво проклятие?
За щастие, младият мъж окончателно надвиква крясъците в главата ми, сега го чувам, гласът му е спокоен. – Не се бой. Никой няма да ти стори нищо лошо – убеждава ме, а аз го слушам треперещ, защото думите му са всичко, на което в момента мога да се опра. – На сигурно място си.
Чувам го добре, въшреки че очевидно изглеждам отсъстващо, защото веднага след това ме пита: – Чуваш ли ме?
Не е много висок и има мускулести ръце, нереално мускулести. С тях заплашително се подпира на леглото ми, при което почти ме докосва по тялото, но за щастие аз тъкмо се отмествам. Слава богу.
- Хайде полека – двамата с теб сме различни, наистина. И все пак доста си приличаме – зелените му очи проблясват. – Въпреки че ти не остриш ушите си – дори се шегува.
О, мамка му, и това ли го казах наистина?
- Знам, трудно е да приемеш, че съществуват и други същества, които очевидно не познаваш. Вероятно не си бил съвсем социализиран, макар че имаш някакви познания – ми казва.
Зяпвам го.
- А загубата на цялостната памет е вероятно още по-трудно да се приеме.
Просто гледам.
- Но не се притеснявай, ще се погрижим за теб. Първо трябва да си починеш, после ще ти обясним всичко, става ли?
Настава гробна тишина. Чувам лекото биене на собственото си сърце. Това нормално ли е?
- В този момент ми е разрешено да кажа само, че ще те задържим в базата... още известно време. Не се страхувай от нищо. Намираш се в една от четирите военни бази за обучение на Отбранителния отряд, които в момента са най-безопасните места за непълнолетни същества в Инкрематора. И няма повече да повтаряме опита с бялата стая. Затворихме те в нея с намерението да можеш да изпразниш главата си напълно, за да изчезнат мислите ти. Когато вече няма нищо, за което да можеш да разсъждаваш, мозъкът ти, който е така устроен, че трябва през цялото време да предъвква нещо, ще се наложи да изнамери забравеното минало. Мислехме, че спомените ти ще се събудят и от вида на собственото ти лице. За съжаление това не сработи, защото мислите ти за моментната безизходица така и не изчезнаха. Вероятно трябва да имаш доста добро въображение, за да можеш толкова дълго да гледаш празни бели стени.
Дългоухият ме оглежда с интерес.
- Или пък бавни мисли – при което добавя, сякаш му се струва много по-вероятно: - Скоро ще ти обясним всичко. Ще ти помогнем. Не сме ти врагове, чуваш ли? От едната страна сме. Не се бой. Всичко ще бъде наред.
Думите минават през мен като през много ситно решето. Опитвам се да осъзная, че съм изгубил паметта си, но дори тази мисъл се изпарява нанякъде. Нищо не си спомням, повтарям наум, а изглежда сякаш мисълта не е моя, сякаш между нас има разлика в един човек.
- Нищо не си спомням – казвам на глас, сякаш ще помогне. Спомените са това, което през цялото време липсваше на отражението ми. Аз съм този, който липсваше.
Събеседникът ми, като че разбрал за какво мисля, игриво добавя:
- Истина е, че трябва да се започне съвсем начисто, което не е непременно лошо. А дотогава, до новото начало, трябва да се наспиш добре. – Погледът му се спира критично на кръговете под очите ми. 
Преди наистина да осъзная, че не знам къде съм, кой съм и какво се случва – знам само, че около мен има някакви... същества – мъжът притиска в рамото ми тънка спринцовка, която вероятно е пълна с приспивателна течност, понеже веднага ми се замъглява пред очите. Опитвам се да остана буден само още толкова, колкото да го погледна предизвикателно.
И веднага след това изчезвам.

Дори докато спя, онези гласове не ми дават мира.
„Може пък да има начин спомените ти да се върнат.“
„СЪС СИГУРНОСТ ИМА! ТРЯБВА ДА ИМА!“
„Всъщност онзи мъж те излъга, защото той не иска да си спомниш какво се е случило, преди да дойдеш тук.“
„Заради дългоухите същества си изгубил паметта си! Те ти причиниха това!“
„Не се доверявай на онзи мъж. Не му вярвай нито дума. Той иска само да ти навреди.“
„Искат да ти навредят, защото ти си дефектен вълшебник. Защото си човек.“
„И ако искаш да се спасиш, трябва да превъзмогнеш сънливостта и в този момент да се събудиш!“
„Не ти ли се струва, че си буден?“
„Не ти ли се струва, че чуваш нещо? Не ти ли се струва, че някой тъкмо изрече на глас думата „памет“?“
„СЪБУДИ СЕ, СЕГА!“
- Човек е. Наистина е човек.
Предполагам, че съм се събудил по-рано, отколкото са очаквали. Или пък приспивателната течност не е сработила напълно. Или пък са ми дали твърде малко. Както и да е, объркан съм. Правя се, че спя.
- Поне няма да се... отървете от него, нали? Полезен е... макар че е човек. Искам да кажа, полезен е, защото е човек – разпознавам леко объркания глас на дългоухия мъж, който преди говореше с мен.
Няколко секунди е пълна тишина. Задържам дъха си. Искам да чуя само, че никой няма да ме убие.
- Човек – дълбоко и мрачно си мърмори по-възрастният мъж, когото не познавам. - Откъде се взе, за бога? 
Струва ми се, че го казва на мен. Но все още не ми е ясно дали ще се отърве от мен, или не.
- Че и Пазител. - Непознатият глас звъни толкова зловещо, сякаш някой току-що е умрял. - Човешко дете, което на всичкото отгоре е станало Пазител точно в нощта преди слънчевото затъмнение.
Отново за няколко секунди настава тишина.
- Това не ти ли се струва обезпокоително, Лалè?
- Не, всъщ...
- Представяш ли си до каква катастрофа може да се стигне, ако до окончателното съединяване на това дете и праяйцето случайно се стигне по време на слънчевото затъмнение? - разгневен вика възрастният мъж.
- О, значи ще го оставите...
- И казваш, че човекът не знае нищо - мрачният глас отново прекъсва младия, когото очевидно повече от всичко друго го интересува същото нещо, както и мен. - Не знае кой е, нито кои или какво сме ние, нито какво се случва, нито кой или какво е самият той, нито какво го очаква? Значи съвсем нищо?
- Можеше да е по-зле – угодничи дългоухият. – Можеше да е забравил да говори и да върви и... Но наистина не е това, което очаквахме, а може би всичко все още може да се поправи - дългоухият говори с престорено оптимистичен тон, сякаш иска да успокои огорчения си събеседник. – Ако осъществим окончателното съединяване точно след края на слънчевото затъмнение, праяйцето все още ще носи в себе си оздравяваща сила и ще има възможност момчето да си върне паметта. Ще облекчим цялата задача както на нас, така и на него.
За кратко пак е тихо. В тази тишина се нагнетява нещо зловещо. - Лале, сега ще ме чуеш добре - още по острия му тон веднага ми става ясно, че със спомените няма да се получи нищо. - Бих искал първо да те подсетя, че аз съм този, който чертае плановете тук, не ти. Ето какво ще направим: в осем и половина сутринта Съветът на дванайсетимата ще се събере в мраморната зала. Това означава, че в момента на затъмнението той ще се намира под будния поглед на Съвета и че тогава ще извършва всички необходими изследвания. До залата ще го доведеш заедно с въоръжената стража. Понеже точно тогава имам и задача с две проблематични Везни, аз ще се присъединя към вас чак след извършените тестове и тогава ще обясня на човека каквото искам да му обясня. Ясно ли е? Най-важното е, по време на затъмнението детето да не напуска мраморната зала при никакви условия. Беше ли яйцето допълнително защитено и преместено на уреченото място?
- Да, господине.
- Добре.
Ама какво яйце? Така де, яйце? Какво по...? Всички тук ли са напълно превъртели?
- Съединяването на яйцето и на това дете ще бъде осъществено призори на следващия ден, когато затъмнението вече няма да има почти никакво влияние върху него. - Когато от решителните думи на възрастния разбирам, че наистина никой не възнамерява да ме убие, ми олеква.
А веднага, щом се успокоявам, дългоухият започва да се тревожи: – Но все пак... това е чак след двайсет и четири часа... тогава съединяването вече няма да има никаква оздравителна сила за момчето! Така ще пропилеем последната възможност да се спаси от последиците на изтриването на паметта!
Потрепервам, но за щастие те не го забелязват. Внимателно напрягам слуха си. Понеже знам, че още мога да си спомня всичко, знам го. Сега това яйце привлича цялото ми внимание.
- Дума да не става. Не можем да изгубим войната заради спомените на някакъв си човешки лигльо.
- Но после ще трябва да му обяснявате абсолютно всичко, което съществува, като на бебе, от началото до края, от нас самите до цялата война, до миналото...
- Да не би да съм казал, че искам човекът да си спомни съвсем всичко?
Дъхът ми спира. Това пък какво трябва да означава?
- Моля Ви, господине. Нали няма как да работим с някой, който не знае абсолютно нищо. Хайде де, освен това петнайсетте слънчеви кръга на живота му ще отидат в небитието. Помислете си как ще се чувства после.
- Човек е, Лале – отеква разочарованият глас на възрастния, сякаш казва лайно, а не човек. - Нали няма душа.