Намери лайка и няколко дафинови листа, сложи ги в тенджерата и ги кипна. Опари се, когато стъпи във врялата каша, пареше ѝ до коленете, лилавите ѝ досега глезени пък се зачервиха и я заболяха. Трябва да отиде на лекар, би ѝ казал, настоял, ДОКТОР РАВНИКАР СТЪПАЛА, можем първо да се обадим, трябва, а сега абсолютно нищо от това вече не е важно, те вече няма да ѝ трябват нито за ходене, нито за тичане, нито за седене, нито за чакане, скръц-скръц-скръц по балатума.
Преди да стане Госпожа, тя често тичаше, лудуваше, подскачаше, а днес наистина ми е жал за Вас, тичаше сред царевицата, бягаше след Милена, хващаше я, щипеше я, докато тя не почнеше да вика СПРИ, КАТО ТИ КАЗВАМ, ИДА, ЩЕ СЕ НАПИШКАМ (и понякога наистина го правеше, насред царевицата и цялата зачервена, Ако кажеш на някой ще те удуша, ужасна си, да знаеш).
Веднъж се разбраха, че ще останат двете през нощта –Няма проблем, бяха казали родителите на Милена, Няма проблем, казаха тези на Ида, занеси им и бухти – и на следващата сутрин да отидат на училище, вместо това вечерта се замъкнаха до поляната, качиха се на сеновала, разпънаха отгоре един чаршаф и там изчакаха нощта, когато луната вече беше достатъчно високо, така че да виждат къде стъпват, и се гонеха наоколо и падаха в тревата, като по тях пълзяха мравки, скакалци и бръмбари, та ги боляха дробовете. След това набраха – Ти виждаш ли някъде? – маргаритки, качиха се обратно върху сламата, натъпкаха се с бухти и си играха на обича ме – не ме обича, обича ме – не ме обича, чакаха слънцето и отидоха на училище гладни, кални и
Стегни се. Мамкати дишай стегни се.
Парещата болка се разливаше из коленете ѝ, в ъгълчетата и дупките, до които не можеше да стигне, пареща, така че искаше да се измъкне от ведрото, но трябваше да издържи в лайката и дафиновия лист, трябваше да мисли за Байер, където ходеха в събота и неделя, пълен с жаби и шарани, мътен, кафеникав, с пейките и къщичката за рибарите, които оставяха след себе си фасове и алуминиеви кутийки, те им махаха, свиркаха приятелски, но и малко сантиментално, с кореми, преливащи загорели и голи през коланите на дънките, през тяхното ранно юношество, което още не се блъскаше в телесността, това дойде по-късно, чувствеността, дойде с обилие на срам, дойде като скреж, като слана, която пречупва, като разкъсване и разчупване, когато Милена вече имаше ханш, гърди, изучаваше се в огледалото, стоеше пред Ида и питаше за едно или друго, а това, Ще му хареса ли на моя, че надебелявам?
Не надебеляваш.
Само ставаш по-налята, нали знаеш, предния път каза, че му напомням за Лиска, и двете сме имали еднакъв поглед. Лиска не ѝ стигаше и до коленете, освен това след няколко месеца си счупи предните крака. Застреляха я между очите.

На регистратурата си беше същото, което вече знаеше – Вярно е, че ще бъде трудно, но не бива да забравяте, запишете си някъде на листче – името само на онова кръглото и нали се сещаш, онова набразденото, въпреки че тя помнеше, че в кръглото наливаш вода и потапяш пакетчетата лайка мента шипка и после държиш, наливаш, духаш, докато някой не каже Няма да се окоси самò, въпреки че е казал, че двамата ще успеят, че заедно ще се отърват. Трябваше да си тръгне, докато още имаше възможност, още преди Милена да каже Да не се вкисна, още преди той да каже Ще имаме градина и къща, и куче, ще имаме ли куче.
Само саламът има два, нареждаше Ида, и колкото повече размишляваше, толкова повече започваше да ѝ се струва, че всяко нещо има куп краища, дори тя, дори той, като охлювите, върху които стъпваш, хряс и ау и всичко изцапано, а на сутринта пак са пред вратата, други, а всъщност такива, същите, безкраен е небостъргача, без край е кръглата погача.
Въпреки че водеха до Великия край, краищата на Лойзе всъщност изобщо не бяха по-леки, само се наричаха другояче. Когато след вечерната служба се довличаше вкъщи, отваряше хладилника, събуваше си чорапите, почесваше се по гърба, където можеше и докъдето стигаше, исках и не исках преобръщаше в бих искал. И искаше много, искаше трескаво, искаше всичко онова, което би могъл да понесе, което би могъл да даде и да разбере, и нали и сега разбира, разбира, когато гласовете зад мрежата се пречупват, когато бащите искат за дъщерите си и дъщерите за мъжете, синовете, когато сватбата е тиха и кръщенето скромно, когато става дума за кражба посред бял ден. Всичко това го вижда и го разбира, всичко това би искал да го преживее, би искал да пие кафе с канела и да мете под дюшека и да буди и да бърше устата и да се страхува, да се страхува до смърт, но не за всичко, само за някого, може би за двама, най-много за трима. Би искал да каже Колко е хубаво и Ела при мен и Детето те гледа, би искал да знае как езикът приляга, колко е лепкаво, космато, как го завладява, как го променя.
Пръстите му трепереха, когато се опита да махне остатъка от черупката, когато смачка яйцето в устата си и то захруска странно, когато зави хляба в торбичка, сложи чинията в мивката и отиде в банята, когато се опита да си откопчае панталоните, не улучи тоалетната, изплакна лицето си, когато – не за пръв и не за последен път – си спомни, че Той го гледа и го пази, както гледа и пази всички, но няма да го нахрани, изкъпе, ако той не може да го направи сам.

*

ПОМОГНИ МИ, НЕ МОГА ДА СЛЯЗА – пищеше тя, докато висеше от клона. Двете често се катереха на ореха до пожарната, в ранна есен късаха зелените черупки и със сила ги хвърляха на земята, така че те се чупеха, разлитаха, залепяха се за асфалта. Ако се качиш достатъчно високо, можеш да видиш отвъд полята, до други обори и камбанарии, и когато се хващаха всяка за своя клон и зяпаха в онова отвъд, много пъти си говореха за когато и ако.
Когато съм толкова голяма, колкото е сега мама, вече ще имам поне три деца, казваше понякога Милена, И заедно ще ходим на излети и на море и на панаира за играчки. И ще ги водя в Хотел Делфин, татко ми каза, че там за закуска винаги има палачинки със сметана, и че ще отидем, когато се прибере.
А той къде е?
Нали ти казах, че отиде да помага на брат ми, няколко души се били разболели и им трябвали нови хора, и че ще му плащат добре.
Ами това е хубаво.
И да, и не, мама се притеснява, че той ще поиска да остане, брат ми го убеждава и тримата да отидем там.
Какво?
Да, каза, че има разлика в стандарта, макар че не знам какво означава това. Мама казва, че не иска да ходи, чух я как вика по телефона, че хич не я интересува стандартът, а малко да помисли и за нас. И ми се струва, че той мисли за мен, нали знаеш, защото ако той не беше отишъл там, нямаше да можем да отидем на хотел, но не го казах, за да не ми се разсърди мама и на мен.
Ида откъсна едно листо и започна да го разкъсва, парченце по парченце го пускаше във въздуха. Това значи ли, че ще се преместите?
Не, сигурно няма, не знам. Казах на мама, че и аз не искам да ходя, и тя каза да не се притеснявам, че тя ще се погрижи накрая всичко да е както трябва. Ами ти, ще имаш ли деца?
Да, но не три, каза Ида и смачка остатъка от листото, Може би две, момче и момиче, майка ми винаги казва, че би трябвало да има и едно момче, за да станем истинско семейство.
Милена се подпря на ръце и – първо с лявата, после с дясната – стана и скочи на долния клон, така че той изпука.
Мислиш ли, че ще си счупя крака, ако скоча долу? каза, докато Ида гледаше врата ѝ, косата, слепена от пот и пръст.

*

Защо ми е планината,
ако не мога да я изкача?
Защо ми е любимата ми,
ако не мога да съм до нея?

отекваше из обора, докато Марта ринеше под Биба, хвърляше тортà в количката, откарваше я, връщаше се, пак я изкарваше, пак се връщаше. Боляха я китките, затова трябваше да подпира лопатата на бедрото си, за да може по-лесно да я размахва; ако имаше късмет, торта отлиташе от нея, така че нямаше нужда да обръща дръжката. Притискаше ръба на лопатата с пета, натискаше на изсъхналите места, Биба пристъпваше от крак на крак и гонеше с опашка мухите от себе си. Трябваше да бъде навън, но преди две седмици се отели – всичко стана твърде рано, измъкнаха телето от нея мъртво – и сега тя не иска да излиза от обора, не иска да се храни, рядко пие. Юницата имаше грешно подредени зъби, много къса челюст и чупливи кости, вероятно минерализация на съдовите стени, каза ѝ ветеринарят, сякаш искаше да каже Все пак така е по-добре за нея, сякаш това щеше да я утеши. Не го разказа на останалите крави, въпреки че изглеждаше сякаш знаят, когато в следващите дни се тълпяха около Биба, лижеха я по главата и врата. Сподели само на сина си, но му спести подробностите за костите, в които костният мозък е заместен от порестата кост (също защото не попита какво всъщност означава това, само кимаше, сякаш знаеше, както със сигурност знаеше Тоне), точно както никога не му спомена, колко е тежко буковото дърво и колко е крехък черепът. Получи удар, му казваше, когато питаше какво е станало и дали това сега означава, че ще получи нов татко, но не за да му спести, а по-скоро за да се отърси поне от парчетата гузна съвест, която събуждаше мъченическата смърт на Тоне. Сякаш беше именно това – и по време на службите Марта безброй пъти го виждаше над олтара, позлатен, с бутилка вода от коприва в едната и моторна резачка в другата ръка, до пухкавите ангелчета и брадатите мъже със жезли, и когато приемаше причастието нарочно гледаше в земята, за да не трябва да го погледне в очите.
Замени лопатата с вила, хвърли им малко зоб и седна до стената срещу Биба. Обичаше да говори с нея, обичаше да говори към нея, към розовата ѝ муцуна, лепкава и няма, разказваше ѝ за фермата, за себе си и за селяните, за Ида, която куца и която пие хапчета и е съвсем бледа, Лойзе не иска да помогне, не разбирам какво му става, наистина ли не вижда, че има нужда от приятели, че всеки ден трябва да излиза на чист въздух, иначе всичко ще отиде по дяволите, знам, че не е моя работа, но се чувствам длъжна, нали знаеш, поне толкова ѝ дължа, нали преди тя се смили над мен, но, нали знаеш, че тя си няма никого, и бог знае, ако излезе в градината, почти всичко вече е преминало, вече всичко е толкова сухо, трябва да се полива всяка вечер, а тя дори не вдига капаците, дори не си подава носа от къщата. Разтри си китките, скочи на крака, почеса Биба по челото и се върна в къщата, където сложи в една кошница дузина яйца, половин литър мляко и сладките, които не само беше намазала с ром, ами ги беше и натопила в него, когато не можа да заспи.
Кошницата се озова на прага с шумно чукане, с Ида, ехо, вкъщи ли сте? Донесох нещо, тия дни имаме купища яйца, и се сетих за Вас, и си рекох да се обадя, да видя какво става с Вас. Ида, чувате ли ме? Ходихте ли вече до параклиса?
Може би все пак е успяла да излезе от къщата, помисли си Марта, може би сега стои пред непорочното сърце на Дева Мария, пронизано, но все пак цъфтящо.
Ала Ида седеше и чу виковете ѝ, докато най-накрая не утихнаха, докато най-накрая не забеляза, че водата вече е изстинала, че лайката се е напоила и размекнала, а дафиновият лист е потънал на дъното, до подутия ѝ пръст, до жабешката ѝ кожа; до кожата на летата, които бяха прекарали в Метайна, където подкиселяваха салатата с вино и оставяха вратата отворена, където ставаха в пет и вървяха сред цикадите, розмарина и мечата стъпка, сред бялото и виолетовото.
Понеже се страхуваше от вълните, страхуваше се от течението, плуваха така че тя се придържаше с крака за бедрата му, пазеше равновесие с ръце. Изглеждаха като чифтосващи се октоподи, като някаква тятой, като уродлива двойственост, която тогава още се виеше в леглото, където в нейното тяло нещо с течение на времето се отваряше, вярваше тя, където накрая нещо щеше да се предаде.
Когато извади стъпалата си от тенджерата и се затътри до вратата, оставяйки след себе си мокри стъпки, кошницата вече я нямаше на прага, чуваше се звук от пръскане. Тя видя маркуча да се извива между крушите, видя как, сложен върху крана, от себе си изхвърляше, плюеше вода, как се изливаше чак до чушките и доматите, които някой беше завързал с връвчица и от тях грижливо беше обрал презрелите. Видя голите охлюви, отново видя лука; после се върна в къщата и ги остави във въздуха, в полет.