На баба Ада,
която ме научи да дъвча

Y el que no quiera creer
ni me quiera parar bolas
Que se acerque para acá
que yo le muestro la cola.
(Octavio Mesa, La Pelea con el Diablo)

Подобно на някои животни и на нас ни се случва да следваме миризмата на кръв, за да открием пътя към дома. Понякога обаче онзи кръстопът, който търсим, онази съдбоносна пресечна точка, от която се разклоняват ивиците земя, по която вървим, е някъде отдалечена във времето и в стъпките на някой друг, стъпки с различен ритъм и с различна походка, чиито непредсказуеми траектории обаче се преплитат, следват се едни други, застъпват се и се разстилат чак до краката ни, там, където сме застинали в равновесие, очаквайки да разберем посоката.

Никога не съм обръщал прекалено много внимание на миналото, най-малко пък на миналото на кръвта ни. Израснах на място, което никога не съм чувствал като свое, което винаги съм смятал за мъртво и следователно хубаво само за мъртвите. Това е, защото историите, които съм чувал, разказваха за избледнели факти, за места, които днес са различни от това, което са били, и за хора, които вече не са живи, като теб. От тези истории е останала, именно, само кръвта. Кръвта, която се унаследява, която тече през поколенията и ги свързва в най-задушаващата връзка, която познавам: семейната. И когато над семействата надвисне смъртта, тези истории се превръщат в единствения начин да се запази посоката, да се задържат заедно парчета, които иначе биха се разпръснали, разпаднали и биха се превърнали почти в пепел. Но и ти по някакъв начин си оцелял след времето, което ти е било отредено сред живите. Не само в кръвта, не съмо в пепелта, споменът за теб живее сред хората, които са те виждали как гледаш на света от най-високата и от най-ниската точка, прониква в местата, които си обитавал, в тревичките, по които си стъпвал, и в треперещите гласове на тези, които произнасят името ти, спомняйки си кой си бил. И именно заради теб се завърнах в Марано. Не мога да те срещна, но може би има начин все пак да застана срещу теб. Не знам дали подземното царство наистина съществува, но винаги съм си го представял като лятото в това село. И така, ако пристъпя в този провинциален ад, ако се спусна в меандрите на тази наша история, може би ще успея да те открия.

Първото нещо, което трябва да направя, е да произнеса името ти. Знам го, защото твоето - нашето- семейство - ме научи на важността на имената, на призивната сила, която могат да имат. Името ни прави онова, което сме, свързва ни с други хора, позволява ни да се вградим в камъка и да останем там. Това винаги ти е било ясно, Танино ‘e Бастименто, първи и последен крал на Марано, дошъл на бял свят под името Карло Гаетано Орландо. Винаги е било ясно и на баща ти, на съпругата ти Ада и на седемте ти деца, и става все по-ясно и за мен, който никога не съм те познавал, тъй като си тръгнах от Марано, когато навърших осемнадесет години, и досега не съм имал почти нищо общо с тази стара история. Знам, че не играя почтено, защото аз съм жив, а ти - не, но не разполагам с друг начин. И гласът ти все още отеква, по-силен от моя, по-силен от всички, които някога съм чувал. Някой, който е направил всичко, срещу друг, който още нищо не е направил, един жив срещу един мъртъв, струва ми се равностойно.

Да се върнем към фактите - нещата, които чух и ми разказаха, нямат никакви претенции да са абсолютна истина, защото официалните данни са оскъдни и не е изключено в някои случаи да са били манипулирани. Често версиите, които слушах за едно и също събитие, не съвпадат, защото всяко събитие е плод на избледнели спомени и внушения на семейство Орландо и на хората, които са се съгласявали да ми ги разказват. Има дати, които по никакъв начин не съвпадат, спомени, съставени само от имена и почти нищо повече, а в някои случаи - явни лъжи. Рамките, в които се опитах да поместя тази история, както и последиците й върху настоящето, са добре очертани. Онова, което обаче се крие вътре, остава мъгляво и колкото повече се връщах назад във времето, толкова по-трудно ми беше да събера необходимата информация. Трябва също така да се отбележи, че повечето хора, чиито имена ще се появяват отсега нататък - както вече казах - са починали и техните истини са починали заедно с тях. Така че, какво да се прави: истинската истина не съществува. 

В първата лятна нощ, на 21 юни 1930 г., младият комунистически активист Анджело Орландо хванал годеницата си Елена под ръка и внимателно я качил в колата на баща си. В първата лятна нощ, молейки се на Бога никой да не ги види, те напуснали Марано. Когато пристигнали в болницата „Реал каза дел’Анунциата“, която все още била в кв. „Пендино”, но се намирала недалеч от Чипо ди Форчела, Анджело отново помогнал на Елена да слезе, после изтичал вътре, за да вземе инвалидна количка и я донесъл до колата, така че Елена да не се уморява много. Комплексът „Анунциaта“ се състоял от болница и едно съседно сиропиталище и децата, които израствали там, били наричани деца на Дева Мария.
Раждането преминало без особени трудности, монахините и медицинските сестри били любезни, а създанийцето веднага пропищяло и заплакало с новите си дробове. Анджело останал на прозореца да пуши цигара след цигара, държейки здраво с ръка шапката си на главата, сякаш всеки момент можела да отлети. След раждането Елена намерила сили лично да остави детето до колелото за намереничета, няколко коридора по-нататък. Сложила бяла кърпа в дървеното отделение и върху кърпата - новороденото. Докоснала челото му с пръсти и завъртяла колелото. Детето било кръстено Карло Фракари, по името на шефа на болницата, и така щяло да остане бъде три години.

Двойката се върнала в Марано, когато слънцето било високо и лятото официално започвало. В селото имало предимно земи и селяни и икономиката се въртяла около земеделието. Семейство Орландо имало дъскорезница и поколения наред изработвали кошници и панерки за плодове и затова ги наричали Мастрони, големи майстори. Анджело обаче чувствал, че е роден да се занимава с политика и да превърне Марано в истински град, и затова бил принуден често да е надалеч. Прекарвал дните си в срещи между Неапол и Рим. Когато се налагало, пътувал до Флоренция и Болоня, а след това се връщал вкъщи. Когато той и баща му Гаетано се съгласили, че е настъпил моментът, Анджело се оженил за Елена и заедно се върнали да вземат детето, както си били обещали. Новороденото вече отговаряло на името Карло, така че Анджело решил да запази името, добавяйки към него и името на баща му. Най-накрая, след три години в неизвестност, бебето било заведено в Марано и Карло Гаетано Орландо се родил за втори път, така че дори звездите и природните закони да забележат изключителността на онова дете.

От Анджело щяло да наследи находчивостта и волята да бъде начело на Марано. От майка си обаче Карло Гаетано щял да запази само името, което щял да даде на първородната си дъщеря.

Името Бастименто го чух за първи път като малък. Каза ми го баба ми, която с Танино - Гаетано бе името, запазено за официални случаи - беше почти връстничка и не бе расла в Марано, но след като се омъжила, прекарала целия си живот там. Това бе нова дума за мен и, както често се случва, от онзи момент нататък, всеки път, когато я чувах, обръщах внимание на това как се произнася. Години по-късно Бруно ми обясни откъде произлиза това прозвище. Бруно е вторият син на Танино и вторият човек на света, който го е обичал най-много. Разказа ми, че като малък Танино правел сума ти бели в Марано и че на осем години вече всички го познавали, също и защото бил Мастроне по кръв и от него се очаквали или грандиозни дела, или грандиозни каши. Той не играел с другите деца, най-много да ги събере и да ги склони да тичат по улиците, да вършат щуротии или да крадат цигари и дребни пари от родителите си. Тогава, изглежда, една неделна сутрин един пастир, който го познавал добре, го видял да се скита сам на село, докато всички останали деца и семейството му стояли пред енорията на Сан Кастрезе, бъбрейки си след литургията. Пасторът му казал: „Тану, ти си точно като Бастименто“ и посочил една от най-младите си козички. Казал му, че Бастименто бил много жизнен и създавал много главоболия, не се хранел с останалите кози и се катерел сам по най-стръмните хълмове и отивал да пасе трева, където си искал. Оттогава му се лепнало това име. Това Бруно не ми го каза, но мисля, че Танино не е искал нищо друго, освен да си намери собствено име, което да се свързва с него самия, а не с някого преди него. Оттогава Танино вече не бил Мастроне и децата му също нямало да бъдат.

Който е израснал по тези места, знае, че прозвището не е просто прякор: това е отличителният знак на човека в селото и на целия семеен клан. Казват ти така веднъж, на шега, и без да се усетиш, това име ти се пришива. Колкото по-ярко е прозвището, толкова повече се запазва във времето и поколенията. Струва ми се наистина интересно, след като разбрах тази техника, че едно осемгодишно момче като Танино е успяло за нула време да се освободи от толкова тежкото прозвище като това на баща му. 

Бруно го напушваше смях, когато ми каза, че според него единствената голяма страст в живота на Танино били фустите. Казва, че избрал да стане гамен само заради жените. „На мен да се чукам ми харесва“ – казал той, но Бастименто бил невъзможен. Когато на Бруно започнали да му се появяват първите косми по брадичката в средата на 80-те години, Танино започнал да го взема със себе си на важни събития или приеми. Конкурсите за красота му били любими на Бастименто: „Мис Кампания“, „Мис Италия”, „Мис Венера“, „Момиче с нов образ“ и т.н. Не пропускал нито един. В Неапол и околностите го знаели, затова понякога го канели като жури или, много по-често, като председател на журито. Обикновено Бруно седял до него, гледал как жените дефилират по бански, а баща му аплодирал бурно всеки път. После, след като обявявал победителката и лично й връчвал букет рози на сцената, сред светкавиците и ръкостисканията той давал знак на Бруно и отивал с момичето в съблекалнята. Когато синът му бил достатъчно голям, след церемонията по награждаването Танино започнал да го запознава с подгласничките. „Сега вече си мъж“ – казвал му той, след което питал участничките, за да потвърдят: „Нали е вярно, че е мъж?“

После Бруно ми показа няколко снимки, които беше донесъл. На една от тях е Танино, на около шейсет години, сред петте финалистки на „Мис Кампания“. Облечен е в черен костюм, с бяла риза и полкова вратовръзка в червено и златисто; оредялата му коса е пригладена назад, добре сресана и упоритотъмна. Очите на Танино, както на всички негови снимки от определен момент нататък, не се виждаха, скрити са зад един чифт почти черни „Карера“. Доволната му усмивка, обаче, се вижда ясно. С ръцете си е хванал бедрата на две момичета, едното - русокосо, а другото - червенокосо, пръстите му стискат млада плът и изглежда, че това е всичко, от което се е нуждаел. Онова, което веднага ме порази, гледайки снимката, е, че Танино, там по средата, е най-ниският, но съм сигурен, че никой не е забелязал това по време на заснемането.

На снимките от награждаванията никога не се появява, но през онези нощи винаги е имало и друг мъж заедно с Танино и Бруно. Казвал се Антонио Русо и бил довереник и личен шофьор на Бастименто. Били приблизително на една и съща възраст, но Русо бил много по-трезвомислещ от онези, които не се набиват на очи. Имал гъсти мустаци, задавал малко въпроси и бил надежден човек. Понякога оставал вкъщи с Ада и децата, когато Танино имал работа в Марано, а през годините бил научил Бруно и братята му да шофират. Бастименто не разполагал с шофьор нарочно, не защото не можел да шофира, а заради член 1. Това е стара дисциплинарна процедура и от онова, което разбирам, била дамга, поставяна от органите на реда на някои бивши престъпници или хора, които трябвало да бъдат държани под око. По принцип, член 1 ти отнемал наред с други неща, и възможността да вземеш шофьорска книжка до живот. Танино получил тази дамга през 1974 г., но не изглежда да е било заради конкретно събитие. 70-те години всъщност ги използвал главно, за да устрои семейството, да има деца и да свикне отново със слънчевата светлина, която все още много му дразнела очите. После, с възрастта и мъдростта, която смятал, че е придобил, бил убеден, че при удала му се възможност щял да се справи много добре в политиката. В края на краищата си го имал в кръвта, въпреки че убежденията му се различавали от тези на баща му. За съжаление възможността за кариера в парламента вече била безвъзвратно изгубена години по-рано и освен това, другото, което се губело с член 1, било правото на глас. Нищо страшно. Щял Бруно да стане депутат. Един Орландо в Рим е от съществено значение, казвал той, и вторият му син бил избраният. Във всеки случай на Танино му оставало удоволствието да гласува за най-красивите жени в Неапол и в околностите.