„Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой 
да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.“

„Пипи Дългото чорапче“, Астрид Линдгрен 
Превод от шведски: Вера Ганчева

„И така, Дороти тръгна на път [...]. Пред нея се откриваха няколко пътя, но тя лесно намери пътя с жълтите павета. Бодро закрачи към Изумрудения град, а сребърните обувки звънтяха весело по твърдата жълта настилка. Слънцето блестеше, а птиците пееха сладостно и Дороти не се чувстваше толкова зле, колкото бихте могли да си представите, че се чувства малко момиче, ненадейно откъснато от родината му и попаднало в чужда земя.“

„Вълшебникът от Оз“, Лиман Франк Баум 
Превод от английски: Анна Каменова

Жълтите павета
За мъгливото минало и неясното бъдеще на един от архитектурните символи на София

 

Преди години моя приятелка от Унгария ми дойде на гости в София. Покрай задължителната разходка из градските забележителности се озовахме на площад „Народно събрание“, а Агнес – вместо да разглежда множеството важни сгради в района, се вторачи в паважа. С червените си обувки, с които по случайност бе обута, ми заприлича на същинска Дороти от Оз, с тази разлика, че бе кацнала на застлания с жълти павета път не от Канзас, а от Будапеща. Обясних ѝ, че макар да са сред най-разпознаваемите символи на София, паветата всъщност споделят нейното месторождение, а Агнес се пошегува, че сигурно заради това тук се чувства като у дома си. Когато ме попита как паветата са се оказали в града, ѝ разказах популярната версия за появата им в младата българска столица през първите години на ХХ век: като подарък от Австро-унгарската империя за сватбата на Фердинанд. 

Oсвен централните софийски улици, в днешни дни жълтите павета сякаш покриват и една невидима граница на по-абстрактно ниво – от едната ѝ страна е чисто утилитарната им функция на пътна настилка, от другата – сантименталната им стойност като туристическа забележителност и исторически символ на София.

Периодът, през който централните столични улици се покриват с жълти павета (1907–1908 г.), съвпада с появата на цяла серия емблематични за София сгради: Народния театър (1906 г.), Военния клуб (1907 г.), Халите (1911 г.), Централната баня (1913 г.), храма „Св. Александър Невски“ (1904–1912 г.) (1). Но за разлика от историята на сградите, която е добре известна и документирана, тази на паветата е доста по-мъглива. Чуждестранният им произход се разкрива публично едва през 1960 г. Според архивите, цитирани на сайта на Столична община, „жълтите керамични павета се произвеждат от варовика „мергел”, известен в Унгария под името „марга”, който се намира в мина край Буда Пеща. Изкопаният мергел се стрива на прах, формува се и се изпича в специални пещи при температура 1300 градуса. Правени са опити в Унгария да се използват суровини от други места, но без резултат”. 

Популярната и до сега версия за сватбения подарък обаче се оказва неблагонадеждна – установила се е по-скоро заради романтичната си привлекателност и благодарение на безкрайни повторения, отколкото на базата на факти. Отново според сайта на Столичната община, „полагането на керамичните павета не е емоционален дар по случай сватбата на княз Фердинанд с Мария Луиза, която по това време (1907) вече не е между живите, не е хрумване, а израз на общинска политика, подкрепена от държавата в периода на изграждането на нова България“. С други думи, скъпоструващите жълти павета са поръчани, транспортирани, внесени, инсталирани – и заплатени (с помощта на сериозен заем)! – от Софийската градска община.

Друга съществена разлика между жълтата настилка и останалите архитектурни обекти от епохата е почти тоталното отсъствие на паветата от сувенирния пазар. Докато фланелки, пощенски картички, календари и макети с вездесъщия образ на „Св. Александър Невски“ затрупват туристите в София (а и извън нея) (2), жълтите павета присъстват само инцидентно – като детайл, който не може да бъде избегнат.

Това, разбира се, се дължи отчасти на утилитарната им функция – със своите златни кубета храмът е много по-благодатен за сувенирни интерпретации от една улична настилка, колкото и впечатляваща да е тя. И все пак потенциал за такива интерпретации има, както свидетелстват барселонските репликите на плочките по 

дизайн на Гауди или всевъзможните сувенири, щамповани със специфичния флорален мотив от тротоарите в Билбао.

Жълтите павета се различават от своите съвременници – сградите, символи на София, и с неясното си бъдеще. Храм-паметникът „Св. Александър Невски“, Народният театър, Военният клуб и Централната минерална баня търпят ремонти и реставрации (доколко те са удачни, е отделен въпрос). От друга страна, жълтите блокчета – въпреки естетическата им стойност и важната им историческа символика, изглежда се третират като обикновена пътна настилка и – бавно, необратимо и почти тихомълком (или най-много с аргумента, че са непрактични или скъпи за поддръжка) – изчезват от софийския пейзаж, най-често заменени от скучен асфалт. Освен тъжни, тези подмени са и вбесяващи, тъй като стават без публична дискусия и ясно обявена стратегия за запазването на жълтата настилка.

Макар да не се смятам за голям патриот, жълтите павета за мен са се превърнали в символ на силната връзка, която имам с родния си град. Всеки път, когато мина по тях, особено ако ме е нямало дълго време, в главата ми от само себе си изниква фразата, която Дороти от „Магьосникът от Оз“ си повтаря като заклинание, което да я отведе обратно вкъщи: „Няма друго място като у дома“. Затова и постоянно смаляващият се участък, покрит с жълти павета в центъра на града, заедно с перспективата те да изчезнат от София напълно, доста ме потискат. Но все пак намирам някакво успокоение в мисълта, че вероятно още дълго ще останат поне на няколко места по света.

Първото такова място открих, когато на свой ред посетих Агнес в Будапеща. Докато се разхождахме безцелно из града, попаднахме на една странична задънена уличка в Буда. Първоначално ме обзе странно чувство на уют и помислих, че преживявам някакво необяснимо дежавю, но в следващия момент забелязах, че улицата е покрита с леко занемарени и износени, но иначе абсолютно идентични на софийските, жълти керамични павета. Години по-късно пък попаднах на жълтите павета на едно малко площадче в Белград. За разлика от София обаче, където паветата са подредени в една посока, онези бяха наредени в по-сложна, „шахматна“ шарка. Така или иначе, видът им беше достатъчен, за да пропъди лекия пристъп на носталгия, която изпитвах към София точно в този ден, и да накара мрачното небе над Белград да изглежда малко по-гостоприемно.

Ето как се оказва, че все пак има и други места (почти) като у дома.

 

Тшолам

За ботушите бавноходки и индекса на щастието в Бутан
 

Aко потърси изображения с ключовите думи „Бутан“ и „обувки“ в интернет, човек получава два типа резултати. Първият са спортните туристически обувки – здрави, груби, с дебел грайфер, тъмни на цвят, грозновати, но и суперпрактични. Такива се препоръчват на ентусиастите, които имат намерение да се катерят по хималайските стръмнини без риск от изкълчване на глезена.

Вторият вид резултати са точно обратното – изключително шарени и цветни ботуши до коляното, чийто вид е изцяло декоративен и почти толкова далече от практичните туристически обувки, колкото е хималайското кралство Бутан от балканската република България.

Ботушите, известни като „тшолам“, са може би най-атрактивната част от бутанската мъжка народна носия. Освен тях, тя включва и роба до коленете с дълги ръкави, а бутанските граждани са задължени да я носят винаги когато са на публични места. За разлика от дрехата обаче, ботушите се обуват само за специални церемонии – във всекидневието мястото им е заето от разочароващо обикновени черни мъжки обувки или бели кецове. Те, изглежда, са извън обсега на правителствената наредба, целяща да съхрани бутанската национална идентичност – както от натиска за модернизация от страна на Запада, така и от влиянието на Индия и Китай, гигантските съседи на малкото хималайско царство.

Ботушите все още се изработват изцяло на ръка и само по поръчка. Обущарят в Тимпу, столицата на Бутан, който измайстори моите, не успя да скрие недоумението си от това, че жена си поръчва мъжки ботуши, но все пак се държа напълно професионално – очерта стъпалото ми върху парче картон и измери дължината между глезена и коляното ми. След това извади мостри с шарени сатенирани платове и бродерии, от които аз избирах, докато местните клиенти кимаха одобрително.

Крайният резултат е буквално главозамайващ и включва пъстри дракони, избродирани върху яркооранжева брокатена коприна, заобиколени от шарени флорални орнаменти. Между отделните платове има тревнозелени и оранжеви ширити, а краищата им са поръбени с цикламенорозово и тюркоазеносиньо. В едноцветните и семпли на пръв поглед участъци при по-внимателно вглеждане също се разкриват допълнителни детайли – горната едноцветна част е от сатен в турскосиньо с извезани дракони, а долната бяла част е на релефни флорални мотиви. Дори кафявите орнаменти на пръстите и петата са зашити с червен конец.

Всеки детайл сам по себе си надминава традиционните разбирания за комбиниране на цветове, но взети заедно, те някак си успяват да създадат нещо изцяло приказно, почти психеделично. „Ботушите са абсолютно неносими, но иначе отиват на всичко“, констатира с право моя приятелка, като ги видя в София. И до ден днешен, аз така и не съм ги носила – не само поради липсата на подходящ случай, за който да ги обуя, а и защото са ми големи. Доста разочароващ факт, като се има предвид, че това са единствените обувки, които притежавам, правени по поръчка специално за моя крак.

Това, което не знаех докато избирах как да изглеждат, е, че цветът и мотивите на ботушите се определят от професията и общественото положение на техния собственик. Докато горната част обикновено е от черна или синя коприна, долната разкрива йерархическия му ранг – жълтият цвят е запазен за Негово Величество краля на Бутан и за най-висшия религиозен лидер на страната, оранжевият – за министри, червеният – за офицери с рицарско звание и за съдии, а зеленият – за обикновените граждани.

Освен със сложната си и анахронична политическа структура, по света Бутан е известен и с усилията, които държавата полага за растежа не само на брутния вътрешен продукт (БВП), а и на брутното национално щастие (БНЩ). Второто съвсем не е някаква абстрактна будистка идея, а водещ принцип, определящ серия от конкретни правителствени мерки и държавни институции, които работят за благосъстоянието на бутанския народ отвъд стриктно икономическите индикатори. Инициирана от предишния монарх, тази политика продължава да се прилага и до днес от неговия син и престолонаследник, сегашния крал на Бутан.

След коронясването му през 2008 г. 28-годишният бутански крал Джигме Хесар Намгял Уангчук става най-младият държавен глава на света (остава такъв до 2011 г., когато Ким Чен Ун застава начело на Северна Корея). На церемонията по коронясването престолонаследникът, разбира се, е обут в традиционните бутански ботуши. Този път обаче те са изработени не от местен обущар, а от луксозната италианска марка Salvatore Ferragamo, чието начало датира от 20-те години на миналия век, когато самият Салваторе Ферагамо е любим дизайнер на обувки на холивудските звезди.

Като такъв през 1938 г. Ферагамо изработва може би най-известния си модел обувки, наречен Rainbow – не по-малко психеделични от ботушите златни сандали на висока платформа в цветовете на дъгата, – специално за Джуди Гарланд, която в този момент снима „Магьосникът от Оз“. (А връзката с написаната специално за филма песен Over the Rainbow едва ли е случайна.) Във филма обаче героинята на Гарланд Дороти носи не въпросните сандали, а чифт рубиненочервени, покрити с пайети пантофки (3). Накрая тя почуква токовете им един в друг и повтаря заклинанието „Няма друго място като у дома“ три пъти, за да напусне Страната на Оз и да се прибере вкъщи.

Въпреки че аз се прибрах в София по доста по-прозаичен начин – чрез серия от самолетни полети, – след завръщането ми от Бутан дълго време имах чувството, че съм била на също толкова приказно колкото самата Страна на Оз. А в куфара ми, вместо червените пантофки на Злата магьосница от Изток, носех шарените бутански ботуши – пак от там.

1.
Според светската дама Султана Рачо Петрова, която пристига в София от Тулча през 1885 г., „улици нямаше, само огромни дупки и много прах, която се превръщаше в кал, когато валеше, и правеше всяко движение невъзможно“. За няколко десетилетия обаче, благодарение на австроунгарски, френски и образовани в Западна Европа български архитекти, София се превръща “от типично ориенталско селище в град с амбиция да има облик с европейски измерения”.

2.
Преди години, ровейки из един антикварен магазин в леко забутания американски щат Айова, за моя огромна изненада, попаднах на рамкирана графика с изображение на „Св. Александър Невски“. В София щях да подмина графиката като напълно безинтересен туристически кич, но на разстояние от 9000 км тя, съвсем неочаквано, ме трогна до такава степен, че едвам се сдържах да не си я купя. Светът наистина е голям, но за радост, домът ни дебне отвсякъде.

3.
Любопитно е, че в книгата „Вълшебникът от Оз“ обувките, които Дороти наследява от Магьосницата от Изток, всъщност са сребърни, а не червени. Във филма „Магьосникът от Оз“, обаче, цветът им е променен на рубиненочервен, с цел ефектното ползване на новата тогава технология за оцветяване Technicolor. Изработените специално за филма няколко чифта червени обувки впоследствие придобиват иконичен статус и се превръщат в едни от най­ценните колекционерски предмети.