Белоглавият лешояд

1.

Последният ден от пътуването е, каквото беше предишния ден, беше. В Требине сме, седим под чинарите и пием кафе. Времето е необичайно приятно за края на пролетта. Не кихаме, не кашляме, не ни болят зъбите, дори забравих за мъдреца. Няколко улици по-надолу от квартирата ни се е родил дядо ми през 1927 година, а баба ми - на няма и трийсетина километра от него. Срещнали се чак във влака за Сараево, години по-късно - но това вече е друга история, която баща ми би могъл да разкаже, ако искаше. Много неща са се променили оттогава, не е нужно да ги изброявам. Дишаме, учим, караме се и умираме, обичаме се и се разделяме - това не се е променило. Войните, битките, сблъсъците - въпрос на навик. Когато съм се родил, дядо ми е бил приблизително на годините, на които е баща ми сега. Вече е бил пред пенсия и е живеел в къщата - мирно и уединено. Не скачал, не пътувал, не пушел и не пиел. Още през осемдесет и шеста, когато получил сериозно възпаление на черния дроб от прекалено много наздравици, докторът му казал, че трябва да престане с алкохола - така и станало. Беше построил къща, имаше жена, беше направил деца, беше си взел и кучета. Мотаеше се с Бора от Ледине - гледаха телевизия, ядяха фъстъци, пиеха кафе и дремеха. Всеки на своя си фотьойл. С дядо правехме къщички за кучета, острехме пръчки, беряхме кайсии и череши, садяхме боровинки и грозде - някои се хващаха, други - не. Спеше с пистолет под възглавницата, беше му останало от годините, прекарани като дипломат. Беше изминал целия път - от бедно момче от улица “Леотарска” до представител на голямо югославско предприятие за производство на трактори и всеизвестен агент на международното разузнаване. Покрай това беше обиколил половината свят и дори беше успял да се запознае с Мохамед Али. Неговият подпис върху бял лист хартия все още стои в кабинета на баща ми. И все пак в края на живота му неволите не го подминаха. Нещо се скапва, винаги и навсякъде.

“Какво да направя?”, изненадано попита баба.
“Маро, много е просто. Нали знаеш сградата до хотел “Войводина”? Знаеш я, разбира се. Отиди там, тя има само четири етажа. Качи се на четвъртия етаж”, и в този момент баба го прекъсна.
“Има ли асансьор? Как смяташ да се кача до горе?”
“Само почукай на вратата.”
“На коя врата?”
“На четвъртия етаж!”, нервно каза дядо.
“Да ходя от врата на врата като някаква луда и да търся… Кого?”
“Ти само кажи това: “През четиридесет и осма година бил ли е при вас един ранен, за когото сте се грижили?”
“Четиридесет и осма година? Милане, моля ти се.”
“Само това кажи. Те ще знаят.”
“Кой ще знае? Никой не помни какво е станало вчера, камо ли през четиридесет и осма година!”
“Отиди и го направи, като ти казвам.”
“За нищо на света няма да отида, Милане! Няма да се излагам!”
“Отвратително е това, което правиш”, каза й дядо. “Нали виждаш, колко са ми оттекли краката, та чак вода тече от тях?”
“Кой мислиш, че ти излива водата от пантофите всяка сутрин?”

Дядо млъкна и я погледна като дете.
“Отиди, много ти се моля.”

Какво всъщност искаше Милан от Мара година преди смъртта си на осемдесет и четири годишна възраст? След войната дядо продължил да работи за държавата. И така, както спомена, през четиридесет и осма година след една неуспешна акция, бил ранен. Тогава бил на двайсет години, брадата му - едва набола. Настанили го на четвъртия етаж в апартамента на една вдовица с дъщеря на неговата възраст. Прекарал при тях повече от месец. През този месец почти не забелязал възрастната жена, която се грижела за него. Благодарял й за грижите и продължавал да се гледа с дъщерята. Сигурно е бил влюбен в нея - дали е имало нещо между тях, това вече наистина никой не може нито да потвърди, нито да оспори. Дори не знам как е изглеждала. Сигурно и той не е знаел.

Разбира се, Мара не искаше да ходи от врата на врата да търси първата му любов след почти седемдесет години.
“А и сградата няма асансьор”, обясни ми тя.
Можех да избера някоя друга история, но не го направих, защото всичко се свежда до търсенето и решението, в кой момент ще си кажеш - това е животът, който живея и това е животът, от който съм доволен. Гледах баща си, говореше ми за компромиса, върху който се гради къщата, но каква къща и кого ще търси година преди да умре? Кои са правилата в тази къща? Какви хора живеят в нея и какви са ролите на обитателите й - какво се крие под къщата? Скъсахме с Лена, скъсахме с Наджа - няма какво повече да се каже по въпроса. Можех да бъда някой друг, можеха и те. Съмнявам се, че дядо ми изобщо си спомняше момичето, което му е превързвало раните през четиридесет и осма, тя е само образ на младостта му, на желанието за живот, на някакъв друг живот, които е можел да има, или е мислел, че може да има, ако не му се бяха родили двама сина, ако не беше останал женен за баба ми петдесет и четири години до последния си ден, когато тя му затвори очите и се обади на баща ми да му каже, че вече не диша, а после той се обади на мен, за да ми каже, че вече не диша, а аз се обадих на Наджа да й кажа, че дядо ми вече не диша, но дали наистина щеше да има различен живот с момичето, което му е превързвало раните? Затова през цялото време в главата ми се въртяха думите на баба:

“Знаеш ли, безценни мой, изобщо не съм живяла. Ако не е едното, или другото, щеше да е нещо трето, но дали щеше да е?”

Или накрая и с нея нещата щяха да са същите, да рови в мозъка си, за да намери спомен, кога за последен път е усетил неясното присвиване в стомаха, онази празнина и пълнота едновременно, състоянието на отчаяние и възбуда? Това чувство, толкова смешно и толкова безнадеждно, и така живо. Това чувство, заради което веднъж в три сутринта подпийнал тичах с четка за зъби в ръка по “Княз Милош”, и молех Лена да остане и да си измие зъбите у нас, а тя упорито вървеше, докато накрая не си тръгна завинаги. Същото чувство, заради което повече от дванайсет часа следих полета от Франкфурт до Куба на апликацията, защото се страхувах, че Наджа няма да оцелее през Бермудския триъгълник, и когато ми изпрати съобщение, че е кацнала, ме беше срам да й призная, че знам, и че и аз съм изморен от полета. Същото чувство, заради което, като изпратя съобщение, отначало изключвам нотификациите, за да прочета отговора не когато телефонът каже, а едва когато аз реша, че съм достатъчно готов за него. Това чувство, което, както излиза, ме прави едновременно несигурен, съвсем изпразнен, но и освободен от всякаква нужда да търся някакъв висш смисъл, някаква логика във всичко, заради което не пресмятам и не изчислявам колко време ще ми отнеме да мина по моста "Газела" и колко по Бранковия мост, заради което за момент забравям, че се страхувам от смъртта. Чувство, което само по себе си е достатъчно.

Когато погледна дядо, ми става ясно, той е избрал.
На края е искал не да обича, а отново да бъде влюбен.

Спряхме пред къщата, в която е прекарал детството си. Тук някъде се е появил проблемът. Точно тук на първия етаж на последната къща в Требине. Гледах баща си и не знаех дали е щастлив - при него беше и едното, и другото, и третото. Не знам дали е намерил онова, което е търсил, нито за всички компромиси, които е правил през живота си. Като го питах, ми казваше: “Излезе ми херпес на устата”.

“Знаеш ли, че прадядо ти се заклещи на прозореца?”, попита ме и ми разказа въпросната история.

Къщата стои, не са я бутнали. Градината, за която говореше и каквато се опитваше да направи в Сремска Каменица, изглежда малка и безсмислена. В двора няма никого, но тревата наскоро е окосена.
Търся нещо - следа от съществуване, знак за нещо познато, нещо мое. Гледам пластмасовите столове, а всъщност търся дърво нар. Разказваше ми как като деца са можели да намерят нар, където си поискат. Изобщо не можех да свържа дядо с нара - все едно са две различни времена. Но в двора не намирам нар, нито следи от дядо, нито причините за моите раздели - къща като всяка друга. Има прозорци, вратата си е на мястото, бравата - заключена. Баща ми се облегна на оградата и се загледа в дървените щори.

“Това са стари щори, сигурно не са сменяни от войната. Виж колко са тежки.”
“Като при мен в Белград.”
“Да, виждаш как някои неща, направени преди деветдесет години все още съществуват.”
“Зависи кои.”
“Знаеш ли, мислех си, като се пенсионирам да дойда тук с Дара и да купя къщата. Климатът е добър, особено благоприятен е при артрит.”
“Артрит ли имаш?”
“Откъде да знам.”
“Ти сериозно ли?”
“Да, защо пък не?”
“Винаги съм мислел, че на село се отива да умреш”, казах му.
“Ами, и това се налага. Тук поне въздухът е добър”, отговори и запали цигара.

Не знаех какво да му кажа. Гледах тялото му, бенката на лицето му. Още не му е дошло времето. Няма начин. Не и докато не се изпокараме до бой.

“Сега кой живее тук?”
“Вече никой не знае”, отговори.

Искам да гледам на къщата като на всяка друга - щори, прозорци, тавани, носещи колони, които никога не разрушаваш, освен ако някой друг не ти ги разруши, квадратни метри, които запълваш с мебели, играчки, книги, тръби. Казват, че архитектурата никога няма да бъде изкуство, защото трябва да се погрижи за канализацията, да мисли за лайната, за защитата на околната среда, за бумащината. Но докато гледам къщата на дядо, с която сега той има връзка, колкото аз с Непал, не виждам канализационните тръби, не виждам бумагите, не виждам, ако трябва да съм искрен, дори дядо. Само чувствам, че трябва да гледам на тази къща по различен начин, защото ако я нямаше, нямаше да ме има и мен. Ако я нямаше войната, нямаше и мен да ме има. Ако баба ми не беше лежала в италиански лагер, нямаше да ме има и мен. Ако майката на майка ми не беше умряла млада, нямаше и мен да ме има. Тирето между годината на раждане и годината на смъртта, между началото и края на войната, тирето - като това тук, не е просто тире, понякога е цял нов живот. Отношението къща - гроб не ми харесва. Няма смисъл да погребеш някого там, където е прекарал детството си - това вече не е същият човек, нито мястото е същото. Нещата се променят: парната машина се е превърнала в безпилотно превозно средство, далеч на север, там, където е забранено да се умира, местата, до които слънцето не достига, са се сдобили с голямо огледало, изкуствено слънце, но истинска светлина, хората имат какви ли не отношения с личности, които никога не са докосвали, няма нужда да изброявам по-нататък, ясно е, че много неща се променят само за един човешки живот. Дарко ми каза, че искал да заведе баба си в мола да изпробва VR очила, поне да добиела представа за бъдещето. Какво ще прави с това ново знание? Баща ми ми разказа, че имало гробище при Мали Мокри Луг, където погребвали починалите заедно с най-ценните им предмети, така почнали да се появяват дълбоки гробници, а в тях човек и кола.

Хубаво, но доста непрактично, живият човек ще се измъчи, за да изкопае огромна дупка за мъртвия - дупка, често по-голяма от квадратурата на апартамента му под наем. Но едно си остава същото вече векове наред, откакто човекът е изгубил опашката си и се е научил да държи и остри пръчки.

“Опитвам се да си представя какво е било в началото на трийсетте години, как баща ми е припкал тук и се е спъвал”, каза баща ми. “А всъщност едно нещо не мога да разбера - как сме толкова различни.”
“Различни в какво?”, попитах го.
“Във всичко. Не мога да го разбера.”

Мълчахме, баща ми изгаси остатъка от цигарата с крак. Видях, че мисли за нещо. Иска ми се да знаех за какво, веднъж, поне веднъж.