Има хора, които никога нямаше да е срещнал, ако не беше сексът. Хора, с които никога нямаше да е разменил и дума, може би дори нямаше да е разменил и поглед. 
Проби си нов път през разкопаната земя, между затънтени улици, каменни зидове, тунели от маслинови дървета: един синкав мрак, в който човек се освобождава от всякви задръжи, стисканията на ръцете моментално се превръщат в притискания на тела, а всякакви различия се заличават на смъкнати седалки. В такъв момент какво може да остане от срама? След като кожата на всеки един се е търкала в тази на другия? След като зърната им са се допирали, а потта се е смесила? „Не се влюбвай“ - каза му един от онези мъже, изпращайки го до вкъщи. 
Беше им третата среща или втората. Момчето си спомня мрака, горещото купе на колата, нажежената кожа под бялата риза. Мъжът е паркирал недалеч от блока, близо до кръговото с върбата; всяка преминаваща кола осветяваше клоните й в зелено. Трябва да беше минал и влакът за Бари в осем: светлината от процепите на железопътната стена бе натрапчива. 
„Не се влюбвай“ - каза мъжът, докато все още го прегръщаше.
„Нито пък ти“ - отвърна момчето, закопчавайки ципа на якето си.
Онази вечер той все още не знаеше нищо. Не можеше да си представи празнотата, която мъжът щеше да остави с изчезването си. Момчето слезе от колата в един пашкул от изкуствена топлина, която все още го предпазваше от февруарския студ. Едва прекосил булеварда, вече вероятно мислеше за домашното по гръцки, за онова, което дават по телевизията преди вечеря. Междувременно тъмната кола зад него вече бе потеглила.

1.
„Ще дойда след малко“. Винаги казва така на колегите си. Но почти никога не го прави. Просто по време на обяд Лучо предпочита да остане сам в офиса.
Когато стане време, поглежда през прозореца към трафика на ул. „Капруци“ и бавно изпушва една цигара - често повече от една.
С всяка следваща глътка дим очите му оглеждат железопътната стена. Пътниците са подредени отпред в очакване на обедните автобуси. Погледнати отгоре, приличат на мъченици, дори без пейка за сядане или навес да ги предпазва от слънцето. Стената зад тях е облепена с плакати, на които усмихнатата физиономия на Мойра Орфей се повтаря до безкрай в дълъг саркастичен смях. Някакъв товарен влак минава, тракайки, и една жена подскача от уплаха.
Сред пътниците има едно момче. Пътува по линията Бари-Скапаграно поне четири дни в седмицата и винаги, когато може, Лучо го наблюдава през завесата от синкав дим. Щом го види да се приближава, изважда цигарата, която винаги държи в готовност в джобчето на ризата. Вече знае графика на момчето наизуст: по него е настроил ритъма на зависимостта си.
Първото, което го впечатли, бе цветът на якето му. Ярка цикламена ветровка. От прозореца на офиса си Лучо го виждаше да я носи през целия май месец. После стана горещо, момчето спря да я носи и за да го разпознава сред чакащите, трябваше да прибегне до други отличителни белези. Златният блясък на косата, нервната походка, сякаш винаги закъснява. Но всъщност винаги подранява. Винаги чака на едно и също място - малко встрани от другите пътници. А над него – билборд за изкупуване на злато.
Една сутрин, обикаляйки в търсене на паркомясто, Лучо го хвана как пристига, тъкмо слизаше на спирката. Ярко цикламената ветровка блестеше почти тревожно. За миг му се стори, че отвръща на погледа му през прозореца.
В огледалото за обратно виждане Лучо го гледаше как се отдалечава, следван от еднаквите усмивки на Мойра Орфей. И продължи да го наблюдава, докато не се смали до цикламено петно, което подлезът погълна.
Винаги го е виждал единствено отдалеч. Само веднъж случайно го пресрещна на пешеходната пътека и лактите им се допряха. Беше намръщен. Може би защото слънцето му блестеше в очите. Но може би и самият той си беше намръщен. Лучо забеляза една малка розова пъпка точно над устата му.

2.
Недалеч от офиса, пак на ул. „Капруци“, има бар, в който се приемат ваучери за храна. В продължение на много дни момчето сякаш бе изчезнало – повече не се появи на автобусната спирка, но именно там, в онзи бар, го открива Лучо една юнска сутрин.
В момента, в който го познава – едва в онзи момент – осъзнава колко важно е станало да го вижда. И колко разочароващо е било през всичките тези дни да не го открива да чака на спирката.
Момчето седи самò на алуминиева масичка под аркадите. Чете книга, чиято разлепена корица се поклаща от вятъра. Рано сутринта е. Един колега е настоял да почерпи Лучо за закуска, но не след дълго той разбира, че това е само повод да му досажда с оплаквания от шефа. Лучо прави така, че да изберат най-близката маса до момчето. Когато сядат, той едва вдига очи, след което се връща към четенето. От онзи момент нататък им отделя същото внимание, което посвещава на гълъбите, обикалящи наоколо в търсене на трохи от многолистно тесто. Изражението му е мрачно, съсредоточено, клепачите потрепват. Тънките му крака се увиват около тези на стола.
Има дупка на дънките си.
Лучо няма как да не я забележи. Тънка ивица гола кожа на няколко сантиметра от чатала. Успява да откъсне очи едва когато му се струва, че забелязва някакво негово движение на неудобство под масата.
Междувременно колегата изведнъж е млъкнал и сякаш очаква отговор.
„Извинявай, още съм полузаспал“ - казва му Лучо и си слага захар в кафето. По челото му е избила пот.
Влизат в бара да платят – леко се спречкват за това кой да почерпи - и когато излизат, момчето си е тръгнало. Алуминиевата му маса блести на слънцето. На нея е кацнал гълъб, който си пълни гушата.
Остават навън още няколко минути, колкото за една последна цигара. Приказките на колегата не биха могли да му бъдат по-безинтересни. Думите се сливат в безсмислен брътвеж като графитите, с които са надраскани арките.
Истината е, че в ума му се е появила онази малка дупка.