Една жена чака. Седи, скръстила ръце в скута си и чака. Невзрачна до втръсване, като всички тук. Дали не попаднах на подозрителен субект? Ни най-малко. Все пак продължавам да я наблюдавам. Може би заради начина, по който краката ѝ, застинали неподвижно, се сливат с пода, сякаш възнамерява да се закотви на летището за вечни времена.
Черно-белите пиксели се завихрят и очертават лице. Екранът премигва за секунди и пред погледа ми проблясват две прави опънати вежди, остри, дребни черти и почти птича физиономия. Погълнат от образа, забивам нос в монитора и едва не се прекатурвам от въртящия се стол. Камерата улавя две кристалночисти очи. Клепките ѝ ритмично потрепват, подобно на летящата врата на Терминал 224. Дали все пак да не докладвам за необичайно поведение? Седи там от цяла вечност. Увеличавам още малко изображението. Устните ѝ помръдват като на забавен каданс – нещо се изтъркулва от мъжеца към езика ѝ, блъсва се в преградата на зъбите и избухва между устните ѝ. Сякаш провлачено прошепва думата „ескалатор“.

Терминал 226

Чудя се дали ескалаторите забравят стъпките на преминаващите. И дали могат да отгатнат номера на обувките, теглото и дестинацията на пътниците, които се качват или слизат по тях. Дали ще си ги спомнят следващия път. Вися тук от часове, за да проверя предположенията си, по-точно отпреди 572 преминаващи. Следя неспирния поток от хора и старателно отбелязвам всеки един с чертичка в бележника си. Ще записвам, докато се налага. Ще ми се да остана тук и завинаги да преглътна сбогуването, окончателно и безвъзвратно. Обръщам се наляво. Погледът ми преминава през пасажерите, флуоресцентните светлини, изкривените отражения в огледалата и се спира на полумесеца. Скоро здрачът ще се разлее като мастило на хоризонта, а лунната светлина ще посребри заснежените планински върхове в далечината. Някога активни вулкани, днес те кротко тлеят в очакване да се размести друга тектонска плоча. Междувременно Истанбул бумти и клокочи като нажежена магма. 
Летищата живеят на забавен каданс, може би защото всичко се върти в безкрайни повтарящи се цикли – пасажерите, лентите за багаж, този ескалатор. Отново и отново. Преди 572 души приседнах на ескалатора, защото монотонният му ритъм ми действаше успокояващо. Механизмът поглъща стъпките, после ги изплюва и се издига с леко прищракване. Иска ми се и аз да можех да се издигна отново.
Всичко започна преди много лета, когато изгубих думите си. Или по-скоро ги преглъщах една след друга. Нещо в мен отказваше да ги произнесе. Завихряха се в стомаха ми, докато се оттласнат до гръкляна. Там засядаха и залепваха по небцето ми, а аз не можех да произнеса и звук. Прииждаха на талази нагоре, сливаха се в корава буца и задръстваха гърлото ми. Все едно се мъчех да преглътна огромен къшей сух хляб. В такива моменти ми се иска да повърна противната словесна каша, за да ми олекне. Докато следвах в университета, тази моя странност не се набиваше толкова на очи. Прикривах се зад латинските термини и таксономията на ветеринарната медицина, друг вид език, който успяваше да убеди преподавателите ми, най-вече на хартия. Само когато оставах насаме с животните в лабораторията, се отпусках да говоря гладко и без задръжки. Цвърчах  с мишките, кряках с жабите, ръмжах с кучетата.
Сега едва избутвам някоя самотна дума на върха на езика си в присъствието на хора. Вълнението така ме завладява, че потрепвам и думата изскача прибързано и на пресекулки. Някъде прочетох, че е невъзможно да си глътнеш езика и това ме успокоява.
Кой ли би повярвал, че едно време се славех като голяма бърборана. Умирах си да рецитирам стихотворения пред класа, с лекота измислях текстове на песни, щурмувах площадката с викове и всички хвалеха дарбата ми за езици. Докато детството не отлетя безвъзвратно, а бащиният и майчиният ми език решиха да си обърнат гръб. Като малка хич не се свенях да си поискам сладолед в татковия кервансарай, но с годините дори поръчката на чай в местната таверна ме озорваше. Двата ми езика се отчуждиха и вече не си говореха един с друг. Буквите в турската азбука са 29 на брой, а в нидерландската – 26. Три са в повече или три липсват. Три букви ме накараха да замлъкна.
 

В горния ляв ъгъл на екрана ясно се открояват стойката и изражението ѝ. Камерата се намира в един по-осветен ъгъл на летището. Билбордове, рекламиращи бизнес класата на Катарските авиолинии, хвърлят отблясъци върху лицето ѝ. „Fly with a smile“. Модел с перфектно подредени зъби и коктейл в ръка ѝ се усмихва лъчезарно. Увеличавам изображението. Жената от екрана е спряла да мърмори под носа си и сега упорито хапе долната си устна, сякаш премисля и претегля думите си, преди да се осмели да ги изрече. Шията ѝ е дълга. Облечена е твърде леко за сезона – само с тъмен панталон и блуза, без връхна дреха. Вдига дамската си чанта от пода и я обгръща с две ръце, притискайки я в скута си. Ясно изразените ѝ кокалчета пулсират в снежнобял цвят от монитора. Чудя се къде ли е багажът ѝ, какво е съдържанието на дамската ѝ чанта и защо я стиска така подозрително.
Някакво момченце, около шестгодишно, с прилежно сресана на страничен път коса, слиза самичко по ескалатора. Не бих го квалифицирал като подозрителен субект, но не забелязвам възрастен наоколо. Дете, което се мотае само́ на летище, никога не предвещава добро. Дали да не изпратя Хасан за всеки случай? Изглежда, че страхът да не падне го е белязал дълбоко, защото се е вкопчило в перилото и с все сили се мъчи да го обхване с малката си ръчичка. Плахо и със свити юмручета пристъпва към жената с дамската чанта. Тя отвръща поглед от него, въпреки че детето е застинало в очакване пред нея. Почти незабележимо жената поклаща глава и притиска устните си една в друга. Момчето се сковава. Дали не е твърде млада, за да бъде майка?

Терминал 226

Дизайнерът на тези уж ергономични столове трябва спешно да помисли за смяна на професионалното си поприще. Изпъвам скования си гръбнак прешлен по прешлен. Студенината на метала се просмуква чак до темето ми. Междувременно се мъча да се постопля с дамската си чанта. Ако притискате кожата ѝ достатъчно дълго, тя ще се загрее и размекне като спящия под пухена завивка в зимна нощ.
Дори не се сещам кога за последен път спах тук цяла нощ, камо ли да помня кога съм дошла. На летищата всяка секунда изглежда измамно важна, но затова пък часовете се изпаряват без следа. Човек не може да разбере ден ли е или нощ. Тук осветлението е постоянно включено, но навън здрачът настъпва. Сигурна съм.
Някакво момченце неочаквано изниква пред очите ми, като захвърлено от прибоя. Пристъпва твърде напред. Косата му е гладко вчесана на път, а ококорените му очи са с цвят на печени кестени.
– Mère…
Диафрагмата ми неволно се свива. Гръклянът, гласните струни и белите ми дробове се сковават. Винаги става така … тези проклети хълцания. Мразя да губя контрол над тялото си. Със сподавен глас се опитвам да го отпратя, да се разгранича, да заявя, че не мога да бъда тази, която търси. Но как да обясниш на едно дете какво са граници? И че ще се сблъсква с тях през целия си живот? Между държави, между тела, в морета и океани, дори във въздушното пространство. Веднъж четох, че всяка държава сама определяла височината на въздушните си граници. Как да знае човек колко високо трябва да скочи?
– Мère… – проронва отново. 
Френски? Прехапвам до болка устни.
– Merhaba.
Обзема ме паника. И двамата сме безсилни срещу нея. Докато се озъртам наоколо, детето се мъчи да овладее треперенето на долната си устна. Разочарованието е изписано на лицето му. Може би очакваше да го гушна и нежно да го успокоя. Или здраво да стиснала потната му ръчичка, да се втурна в търсене на подходящ заместник, който да се погрижи за него. Майка, кака, дядо. Или баща? Наоколо гъмжи от мъже, които могат да са бащи.
Отнякъде изскача мъж с ниско подстригана коса, втурва се към момчето и го сграбчва за ръката. Обезумял от тревога, сякаш завинаги е загубил плачещото дете. Де да можеше, би ме убил с поглед. Ръка за ръка, мъжът и момчето се отдалечават с бързи стъпки. Все едно се пързалят върху гладкия под, покрит с плочки. А наоколо гъмжи от бащи.

Мама стиска до болка ръката ми. Споменът как всяко лято кацаме на малкото летище Невшехир Кападокия по тъмни доби, е все така ярък. Наоколо се разнася миризма на пластмаса, керосин и мастилена, безкрайна нощ. Приличаме на Светата Троица. Мама е застанала между мен и сестра ми и здраво ни държи за ръцете. Трескаво очакваме мига, в който семейството ни ще се събере отново. Дали не ни е забравил, нашепва ми влажната мамина ръка. Всяко лято историята се повтаря. Търпеливо следим кога небесносиният ни куфар ще изскочи на багажната лента и се нареждаме на извилата се опашка пред гишето за паспортна проверка. Всяко лято все същото. Тревогата ми, че не изглеждам както на паспортната снимка, че косата ми е пораснала и рошава, а бузите ми вече не са по детски закръглени. И че заради мен ще ни качат на следващия полет до Белгия. Всяко лято все същото. Въздишката на облекчение при удара на печата върху страницата с визата. След като приключим с всички формалности, протягаме вратлета и се оглеждаме за татко. Навън ни посреща стена от мъже – отегчени таксиметрови шофьори, сериозни мъже, нервни мъже, сънени мъже, застинали в неподвижно очакване. Ослушвам се и долавям мълчанието на баща ми, цигареният дим се издига и образува пепеляви облаци над главата му. Мама отпуска ръцете ни и ние полусънени се втурваме към него, без илюзии, че и в тази среща се таи поредната раздяла. Но сега е ред на прегръдките, на миризмата на тялото му, на бумтящия в гърдите му бас, който прокънтява в ушите ми, на ръцете ми, обвили врата му. На старото Волво, от което ме лъхва познатият мирис на захабена тапицерия, на приглушения шепот на родителите ми на предните седалки, на хипнотизиращото око от мънистото против уроки, което се полюшва на огледалото за обратно виждане, на среднощния мастиленосин мрак. И на мисълта, че всяко начало има и край.