ПРОЛОГ

Ние сме босите крака и резбованите бастуни на онези, които ходят под слънцето в очакване на вятъра. Ако умреш, без да си бил едновременно пленник и свободен, никога не си живял.
Ние сме здравите ръце и алчните шепи на земеделците, които не се пенсионират. Ако живееш от сеитба и жътва, не можеш да имаш големи мечти, само големи надежди.
Ние сме топлите и насмешливи усмивки на онези, които посрещат чужденеца със смесица от любопитство и недоверие. Всяка среща – напускане, всеки сблъсък – нашествие. 
Ние сме изпитателният поглед и острият слух на онези, които предвождат стадото и пекат хляба.
Ние сме невинните викове на децата и отмъстителното мълчание на старците.
Ние сме молитвите на колене, песните около огъня, излишните думи, опетнени от виното.
Ароматът на мирта, стъблото на хвойната, острият вкус на сирене.
От вятъра мистрал имаме упоритостта, от морето – прозрачността; носим черни забрадки, които предвещават нещастия.
Сардиния има едно-единствено знаме, всяко село – свой мъченик. Нашият е жена на име Тереза, а смъртта й остана в тайна твърде дълго.
Никой не говори за това, единици питат, всички помнят.
Тереза беше убита и всичко е по наша вина.

ГЛАВА 1

В една топла септемврийска утрин лъч обливаща светлина проникна през прозореца на първия етаж от къщата на семейство Муру и погали бузата на Тереза, както би направила ръката на съпруга ѝ Бруно, ако работата му не го беше задържала в града по-дълго от очакваното. Жената скоро бе родила Емилио, третия им син, но някои усложнения по време на раждането я бяха принудили да остане на легло. Така няколко седмици по-късно тя се отдаде на желанието да излезе от вкъщи, въпреки че все още не бяха минали 40-те дни на следродилното възстановяване. Решението на Тереза да не се придържа към традициите в едно село като Лолай изглеждаше като поредната ѝ самомнителна дързост, но тя беше свикнала да следва своя нрав, ръководейки се от нуждите, а не от обичаите.
Докато се опитваше да среше дългата си черна коса пред огледалото, очите ѝ с меден цвят се взираха в отражението ѝ с любопитство. Отдавна не се беше разглеждала толкова отблизо: забеляза малки бенки отстрани на челото си и кожата на лицето - по-стегната и изтощена от скорошната умора. Усмихна се на огледалото и то й отвърна със същото, но скоро съкращението на мускулите направи изражението ѝ неестествено, принуждавайки я с леко изсумтяване отново да стане сериозна. Обърна се към рафта и грабна любимото си колие, "са корбула" – сребърен кръгъл медальон, наподобяващ плетена кошница, подарен ѝ от приятелката Гавина в деня на сватбата. Плъзна го внимателно около врата си и кимна доволна.
Извади от гардероба една широка черна пола с волани по ръба, украсени с цветни копринени нишки, и бяла ленена риза с два илика на врата, скрепени с чифт копчета за ръкавели. Над ризата сложи стегнат корсет от брокат, също украсен с пайети и в тон с полата, и обу чифт черни кожени обувки на ток. След това си върза косата на спретнат кок и я покри с копринена кърпа, сгъната на триъгълник и завързана на панделка под брадичката.
След като взе Емилио на ръце, Тереза излезе от спалнята и спря в края на коридора, за да събуди другите две деца: осемгодишната Магдалена и шестгодишния Франческо. Те я изпревариха по стълбите и се стовариха на столовете в кухнята, все още сънени.
Къщата на Муру се състоеше от пет помещения, разпределени на два етажа: на първия етаж - две спални, а на приземния етаж – кухня с камина, една стая за гости и малък килер. Входът на кухнята гледаше към голям вътрешен двор, който от едната страна водеше до зелена дървена порта към улицата, а от другата – до конюшните и до едно малко помещение, приспособено за магазин. Тереза лично се грижеше за управлението на това пространство, като редовно го зареждаше с храни, напитки и инструменти, които Бруно доставяше от пазара – брадви, сърпове, търмъци и чували от юта – с цел да ги продадат на съселяни и земеделци, които често спираха в Лолай, за да се снабдят.
През последните години бизнесът се разрасна толкова бързо, че семейство Муру се превърна в едно от най-известните в селото. Малко след това, подтикната от оптимизма си, Тереза убеди съпруга си да разшири къщата от западната страна, за да направят механа. Жената отново се захвана за работа, въпреки че вече очакваше третия им син, и след като приключиха с работата, това скромно помещение – с камина, няколко маси и дървен плот, свързан с малка кухничка – се превърна в най-посещаваното място в околността. Тереза се грижеше едновременно за децата и за тези две дейности с неуморна отдаденост, но скоро изтощението стана такова, че я принуди да наеме помощник.
Рита, най-малката дъщеря на леля Адриана – една вдовица от селото – бе неопитна и доста непохватна, но веднага се доказа като старателна и грижовна към децата. Лицето ѝ, издължено и любопитно, приличаше на това на малките бели мишки, които се крият в къщата и излизат понякога за оглед изпод мебелите. Рита често се появяваше в кухнята с лек вик, подобен на писък, и се смееше самодоволно, когато виждаше Тереза да подскача на стола или да слага ръка на гърдите си от уплаха. Наивността на момичето беше в пълен контраст със сериозността на домакинята, но Тереза постепенно се научи да я цени – въпреки различията им Рита вършеше работата си и много ѝ помагаше.
Тереза влезе в кухнята и виждайки Рита да затопля мляко на камината, я поздрави с кимване.
„Тръгвам, ще се видим по-късно“ – каза тя и се усмихна на двете големи деца за довиждане.
После грабна един тъмен шал от закачалката до входа и го наметна на раменете си, взе от шкафа една връзка железни ключове и излезе с Емилио на ръце.
Малко преди да прекрачи зелената входна врата, Тереза видя как Торе се приближава към нея от конюшнята. Беше прошарен, здравеняк, доста по-едър от нея, с тясно чело и голям изпъкнал нос. Открай време се държеше по-скоро затворено и въпреки любезните маниери и елегантната стойка, дълбоките тъмни кръгове под очите и зачервените кокалчета на двете ръце издаваха произход, далеч от благородния. Бе загубил родителите си като малък и бе пристигнал в Лолай без пукната пара, облечен в дрипи; двамата с Тереза бяха израснали заедно и с времето бяха развили братска обич един към друг, въпреки че нямаха кръвна връзка.
След като тежката работа в къщата на Муру започна и предвид нуждата от работна ръка, Бруно – който няколко години по-рано бе решил да прави бизнес на различни селски панаири – предложи на Торе да се премести при тях. Имаше нужда от ратай, но още повече от човек, който да се грижи за добитъка и да наглежда Тереза и децата, докато той отсъства. Торе беше един от малкото, които винаги защитаваха домакинята, дори в неудобни ситуации, и това го бе превърнало едва ли не в слабак за хората от селото.
„Днес небето обещава хубаво време“ – каза весело мъжът. – „По-добре ли сте?“
Тереза кимна, вдигайки ръце, за да оправи забрадката си.
„Бих казала, че си починах достатъчно.“
„Знаете, че не трябва да ходите, нали?“ – отвърна Торе.
Жената извади ключовете от джоба си. „Обещах.“
„Тогава предайте му и моите поздрави“ - добави мъжът безропотно.
Тереза се усмихна и кимна мигновено, след което натисна дръжката на входната врата и прекрачи прага.
На отсрещната страна на улицата десетина мъже бяха седнали в полукръг пред къщата на Тонио, едър мъж с гъсти вежди и рехава тъмна коса, сресана назад. Като я видяха пред себе си, всички останаха безмълвни от изненада.
„Терези! Не очаквахме толкова рано да излезете от вкъщи“, изломоти най-сетне Бику, брадат старец с лукава усмивка.
Открай време нямаше нокът на десния показалец, но не минаваше ден, в който да излезе от къщи без черна вълнена шапка, която по тези места наричаха берита. Тереза не отговори, а останалите от групата гледаха встрани, за да прикрият смущението си.
„Имате ли някаква спешна нужда?“ - попита Тонио, който стоеше на прага с няколко празни чаши в ръка.
„Само няколко изостанали поръчки“ - отвърна тя, забързвайки напред.
„Залавяйте се тогава“ - каза иронично Бику. „Между другото, много сте елегантна. Трябва да са важни тези поръчки...“ - добави той, обръщайки се към Елио, дребен беловлас мъж, който седеше там наблизо с лакът, подпрян на бастуна си.
„Който спи на младини, после плаче на старини. Хубав ден“ - отсече Тереза, преди да завие зад ъгъла.
Елио, след като чу отговора на жената, удари Бику с бастуна по крака.
„Бунак?! Вместо да я задържиш, я накара да избяга!“
„Търпение“ - каза Бику развеселен. „Виждаш ли каква е? Толкова суетна, че дори комплименти вече не приема.“
„Още ли не си разбрал? С началството трябва да се държиш като с огъня“ - каза Тонио с престорено мъдър вид. „Нито твърде близо, нито твърде далеч.“
Мъжете кимнаха и отново загледаха празната врата, а няколко щиглеца прекъсваха тишината, прелитайки между листата на дърветата.
Тереза обърна гръб на групата, стискайки зъби със затворена уста, преди да загърне Емилио със забрадката с раздразнен жест. Надяваше се, че като стои вкъщи, ще добие известен имунитет срещу раздразнението, какъвто носят антителата по време на болест. С дързостта на чуждите погледи бе свикнала от едно време, но с честите отсъствия на съпруга ѝ закачките на мъжете станаха настойчиви. Винаги избягваше сблъсък, за да не рискува да загуби клиенти в магазина или в механата, но понякога не успяваше да се сдържи и веднага след това съжаляваше. Всеки отговор, всеки опит да предаде възмущението си, променяйки погледа или тона си, бе напразен – и освен това ги караше да продължат да говорят, вместо да спрат.
Продължи да върви надолу по една тясна улица, осеяна с лимонови дръвчета, докато слънчевата светлина отскачаше от паважа, карайки входовете на къщите в Лолай да блестят на всеки завой. От очуканите балкони с изглед към улицата отекваха звънливите гласове на децата и пращенето на първите запалени камини, заедно със слабото скърцане на каруците в далечината. Къщите, не по-високи от два етажа и с порти, вградени в дебели каменни стени, бяха всички полуотворени и готови да посрещнат неочаквани посетители, а магазините, в замяна на това, оставаха затворени, за да осигурят няколко часа почивка на собствениците, които често бяха обзети по-скоро от мързел, отколкото от умора.
Тереза бе израснала по тези улици и сред хората, които всеки ден ги оживяваха, без някога да се беше чувствала част от този свят. Усещаше неприятен сърбеж, когато се намираше сред тях, но не можеше да си се представи на друго място и това противоречие я държеше в постоянно терзание, което с времето прерасна в навик.
Бе живяла като слугиня на семейство Колу, богати земевладелци, и работеше за Винченцо, Маргерита и четирите им деца. Баба ѝ, която я беше отгледала, бе починала, преди тя да навърши осем години, оставяйки я единствено сираче в къщата заедно с Торе. Може би заради това, а може би заради възрастта ѝ, близка до тази на децата му, г-н Колу винаги се отнасяше към нея с особено внимание, настоявайки да научи занаят, която да й осигури достойно бъдеще. На осемнадесетия рожден ден на Тереза Винченцо бе приел в дома си група миньори; сред тях беше и едно високо, къдраво, стройно момче, родено в село недалеч от Лолай. Казваше се Бруно. Той и Тереза веднага се харесаха и въпреки че момчето отдавна искаше да напусне работата си в мината заради хронична пневмония, г-н Колу одобри връзката им с готовност. Въпреки риска винаги да останат загадка един за друг, идеята, че имат време да се опознаят, ги накара да се влюбят.
Сред ручейчета вода и приглушения звън на камбаните в далечината Тереза вървеше съсредоточена, като от време на време се отбиваше от пътя, за да събере някой узрял орех, паднал от дърветата. В последния участък от пътя, който след този завой се изкачваше към църквата, жената чу остър глас зад себе си.
„Тереза, Вие ли сте?
Това беше София, жената на ковача, по-възрастна от нея и бременна с първото си дете. Когато се обърна, Тереза забеляза, че тъмните очи на жената безмълвно оглеждат фигурата ѝ, от забрадката до обувките.
„Изглеждате добре, слава Богу. Но какво правите навън? Имате ли нужда от нещо?“- добави тя, като спусна едната си ръка върху корема.
Тереза се престори, че не е доловила упрека. „Не, благодаря, смятам бързо да свърша. Скоро е Ваш ред, нали?“
„Бог да ни е на помощ! Първите няколко месеца бяха трудни, но вече е въпрос на дни. Надявам се само да няма неприятни изненади“.
Тереза сведе поглед, а София отвори широко очи, осъзнавайки неудобната ситуация.
„Разбира се, нямах предвид... Искам да кажа, че сигурно не Ви е било лесно. Но бебето е добре, нали?“ - попита тя, навеждайки се напред.
Тереза кимна, като инстинктивно погали Емилио, за да се отърси от смущението.