Това ми сподели веднъж, за да ме омилостивиш, както казват влюбените във филмите. Обаче аз още тогава знаех, че грешиш. Всеки прилича на някого и този някой също прилича на някого. Казват, че всеки си има поне един двойник, и аз знам със сигурност, че имам: срещала съм поне три.
Първа беше Майда, висока жена, която идваше, за да ни помага за царевицата. Един парцел до къщата, където живеех като дете, беше неин – къщата се намираше на нисък хълм, под който беше нивата. През лятото често идваше при нас с трактора и с едно кученце бордър коли на име Стела. Докато Майда работеше, Стела седеше до нея в кабината или дебнеше хомяците и полските мишки в края на полето.
Майда беше с цели трийсет години по-възрастна от мен, но си личеше, че ми е двойничка. В лицата бяхме съвсем еднакви, само че тя правеше малко по-резки движения от моите. Имаше трапчинки по бузите като мен и веднъж ми позволи с крайчеца на пръста да докосна първо нейните, после моите. Гледах я от хълма как обръща пръстта и оставя дълги бразди в нея. Накрая, там, където нивата се сливаше с блатистата ливада, тракторът правеше елегантен завой в полукръг, така научих нова дума: синор. След като приключеше на полето, обикновено минаваше през нас. Седяхме навън на пейката под асмата, с изпотени чаши студен чай пред себе си. Над потока излизаха рояци дребни мушички и се събираха в прозирни облаци. Родителите ми говореха с Майда, а аз можех да си играя със Стела.
Не знам дали Майда си даваше сметка, че е моя двойничка. Или пък аз бях нейна? Тогава ми се струваше, че със сигурност разбира, че между нас съществува специална връзка.
Пушеше лула – представяш ли си! Когато беше много горещо, стоеше на сянка до къщата и плюеше парченцата грубо наразян тютюн върху чакъла. В раздърпаната си блуза и със сламена шапка на главата приличаше на бездомница или вълшебница от някоя приказка. Поглеждах я отстрани, изпод вежди, както децата гледат нещата, които им харесват, или които ги привличат. Повика ме при себе си. 
- Имам нещо за теб.
Беше донесла отнякъде малко ножче – сгъваемо и с понащърбено вече острие. Върху дръжката имаше малко сребристо кръстче.
- Ако ти го дам, обещаваш ли, че няма да кажеш на никого за него? – наведе се плътно към мен, така че ме лъхна миризмата ѝ на пръст и пот.
Кимнах. Бях сигурна, че родителите ми никога няма да ми позволят да задържа ножчето. Бързо го скрих в джоба си.
- Така те искам – кимна Майда и отново стана.
- Я ми кажи – рече – Каква ще станеш, когато пораснеш?
- Когато порасна, ще стана ти – отвърнах, без да се замислям.
Тя избухна в смях, после ме погледна намръщено:
 - Надявам се, че не го мислиш сериозно.
Много ми харесваше как се смее: с глава, крайно изпъната назад, и с длани върху коленете. Беше много по-различна от хората наоколо, които бяха или стари и мнителни като баба ми, или млади и постоянно наплашени като родителите ми. Докато работеха на полето, пътуваха за работа или дори когато се събираха в селската кръчма: щом забиеше църковната камбана, поглеждаха нагоре боязливо и бързо се разделяха. Често имаше следобедни бури, които се извиваха ненадейно в равнината и удряха с тежки буци град полята. Сега си спомням за тези часове със скърцането на колелото на татко в коловоза, водещ до пътя, и ниския дим, който се виеше през предната врата на фурната за хляб. Всяко лято китките ми се подуваха от врязването на остри треви и ухапванията на буболечките. Това наистина беше всичко, което познавах: къщата, бурята, църковните камбани в далечината. Струваше ми се, че ще остане така завинаги. Майда не се беше женила, нямаше деца. Грижеше се за стария си баща. След като той почина, един ден тя просто си отиде. Като се замисля, сега всъщност съм горе-долу на толкова, на колкото беше Майда, когато изчезна. Остави къщата празна и царевицата ѝ пожълтя на нивата, та рано сутрин я глозгаха сърните. Но взе Стела със себе си, затова знаех, че си е тръгнала по собствено желание.
Вторият път беше чиста случайност. Стана малко след като завърших университета, и двамата с теб тъкмо се бяхме запознали. Срещахме се на обеди и вечери, сякаш бяхме вече в зряла възраст. Това ми харесваше у теб: изтънчеността, отговорността. Вече живеех в блок, в малък апартамент с две съквартирантки и миризма на цигари, пропита в дантелените пердета. По онова време много размишлявах за бъдещето и за своите планове и къде ще прекарам петък вечер, не задължително в този ред. Старателно си записвах сънищата, понеже вярвах, че ще ми разкрият нещо важно.
Видях я в дъното на магазина, при хладилната витрина със сладоледа. Добре знаеш колко обичам лешниковите вафлени фунийки – исках да взема една, а тя стоеше точно там. Известно време пристъпвах неловко от крак на крак до замразените зеленчуци и чаках да се премести. Приличаше досущ на мен, само дето носеше светло вълнено палто с вплетени разноцветни конци. Много елегантна, със стилно подбрани украшения и твърда кожена чантичка. С нея имаше дете – момченце на около четири-пет години. С едната си ръка тя държеше кошницата за пазаруване, а с другата небрежно го милваше по главата, докато то се беше вкопчило в крака ѝ. Вцепенена и уплашена се приближих бавно до нея, както се приближаваш до рядък вид птица. Тя не ме забеляза. След това отвори фризера и се пресегна към сладоледа, така че профилът ѝ блесна на слабата неонова светлина. Спогледахме се през стъклените врати на витрината. Лицето ѝ съвпадна напълно с моето прозрачно отражение в стъклото. Усмихна се и ми кимна. Беше ясно, че е от онези, които винаги знаят какво да кажат. По бузите ѝ хлътнаха трапчинки. Поспря се, сякаш искаше да ми каже нещо, а после отмести поглед и аз пристъпих крачка напред. Тя затвори вратата на фризера и изчезна заедно с момченцето зад рафтовете с напитки.
Дали това беше пропуснат шанс? Не забравяй, че винаги съществува вероятност житейските кълба да се преплетат и по погрешка да се стигне до замяна.
Идеше ми да я настигна, да я поканя на кафе, да я попитам какво искаше да ми каже, но ме беше страх. Останах на място. Когато накрая се опомних, осъзнах, че е взела последната лешникова фунийка.
Че има и трета, разбрах едва миналата зима. Една сутрин видях снимката ѝ във вестника. Отново добре познатата усмивка, от която по бузите се образуват трапчинки, моята коса, моя нос.
Показах ти я – „Да“ – каза ти и обра последната лъжичка йогурт от чашката, „наистина страшно прилича на теб“.
Статията съобщаваше за награда, която ѝ присъждаха за изключителни постижения в областта на науката. Тя беше биоложка, явно много успешна. У мен се смесваха завист и любопитство.
Не можах да устоя: прегледах в интернет всичко, което успях да открия за нея. Прочетох и няколко научни статии, които беше написала: за босфорско-суецкия миграционен път на птиците и за хранителните навици на пъдпъдъците. След няколко дни щеше да изнесе публична лекция в местния университет. Кажи ми, как да не отида? Интересуваше ме каква е на живо. Исках да знам дали и тя би се припознала в мен? Щеше ли да се разочарова? В мислите си разигравах варианти на срещата ни. Преглеждах снимките в профилите ѝ, на които закриляше в прегръдката си младо шимпанзе, катереше се в Доломитите или гледаше залеза на слънцето от пясъчен плаж. Имаше вид на щастлива. Изглеждаше добре. Питах се дали и аз изглеждам така добре. „Разбира се“ – каза ти, когато тръгваше, едвам докосна с устни бузата ми и внимателно затвори вратата след себе си. Онази сутрин жилището кънтеше на празно, сурово.
В залата на тапицираните в сиво седалки седяха с отегчение няколко академици. На първия ред млад мъж с дълга брада и очила се занимаваше с един фотоапарат. Лекцията започна късно и очаквах лампите да угаснат, а вместо това се чувствах опасно видима в силната неонова светлина на лампите по тавана. Бих предпочела да се скрия в някой ъгъл, но имаше малко места, и още по-малко присъстващи. Отне ми известно време, докато я забележа. Тя вече беше там, преглеждаше записките си на втория ред и от време на време си оправяше косата. След няколко минути към нея се приближи възрастен господин в кариран костюм и нежно докосна лакътя ѝ. Това беше знак лекцията да започне.
Не знам нищо за пъдпъдъците. В презентацията се изреждаха графики и таблици и изкусно нарисувани рисунки на махови пера. Говореше с категоричен глас и от време на време се усмихваше. Изчаквах да се срещнем с погледи, може би да ме забележи, наведена на последния ред зад сивата облегалка на седалката. Не ме забеляза. Не разбирах думите, които казваше, само следях тона на гласа ѝ, сякаш можеше да ми подскаже нещо за живота ѝ. Къде се е родила? Спомня ли си как буреносните облаци са се скупчвали над хоризонта, ухапванията на комарите и ниско летящите птици? Обича ли лешников сладолед? Къде са се разделили пътищата ни? Кога по дяволите съм допуснала грешка?
Когато лекцията приключи, се изнизах от залата и си запалих цигара пред входа. След време тя се появи в компанията на брадатия фотограф и на още един от гостите. Известно време си приказваха на тротоара, след което се разделиха. Последвах я надолу по улицата, през заснежения парк, до гарата и най-накрая във влака. Вървях няколко крачки след нея, все още неуверена дали да я заговоря. Щом седна, си избрах седалка до прозореца и виждах лицето ѝ в отражението. Това беше влакът, с който обикновено пътувах: движеше се в моята посока и тя слезе на моята спирка. Прехвърли палтото си през ръка, сложи раницата си на рамо, а аз не помръднах. През прозореца на влака се видях как разчиствам пряспа сняг на паркинга, за да седна в колата ни. Когато затвори вратата, ти ме целуна, после включи фаровете. Снежинките се виеха в поривите на вятъра.
Не усетих кога влакът е потеглил от гарата на север. Навън се стъмваше и ние скоро се отправихме към полята. И в двете посоки се ширеше равнина, хоризонтът се губеше в мрака. В джоба си напипах ножчето на Майда. То беше достатъчно остро, за да успея непослушно да издълбая инициалите си в дървената облицовка под прозореца. След това си събух обувките и сложих краката си на отсрещната седалка, до Стела, която въпросително повдигна глава. Равномерното тракане на влака ме унесе и захлупих над очите си прокъсаната шапка. Преди окончателно да задремя, се сепнах: всъщност не знам къде е следващата гара.