ГАРАТА

Точно в полунощ очуканият пътнически влак изплюва в края на Града една-единствена гостенка – дребна жена, обвита в черен непромокаем шлифер, чийто силует контрастира в петролената тъмнина с болезнено белия сняг, поглъщащ околността. Почти незабележимо кимва за довиждане на кондуктора и влачи крехкото си изнурено тяло към сградата на гарата. Въпреки че не я е виждала повече от седем години, ѝ се струва, че среща дългогодишен близък приятел. Както когато след дълъг сън собственото ни отражение ни приветства в огледалото. Познава всяка пукнатина по стените, всяка липсваща плочка от пода и всеки надпис, издълбан по старите дървени пейки в хладната чакалня. Старинният часовник, който всяка минута изостава с няколко секунди, силно огласява с плачлив звук празното пространство. По изрисувания купол на тавана триумфално танцуват избледняващи работници. Сякаш нищо не се е променило. Покорно навежда глава към кафяво-белия под и вдишва дълбоко все същия влажен въздух с привкус на кафе, цигари и дезинфекциращ препарат. От безименната кръчма на ъгъла на чакалнята тихо звучат рок шлагери, заглушавани от ненужна караница и цвилещ женски смях, граничещ с отчаяно ридание. Всички тези ежедневно потискани емоции, преливащи от подпийналите хора като пяна от халба, пробуждат у жената дълбоко погребани спомени. Влиза в кръчмата, обвита в сънен дим, и с треперещ глас си поръчва водка и чисто кафе. 
Точно на тази ъглова маса с клатещ се крак, закрепен с три бирени подложки, седяха с Роман, преди момичето да замине завинаги. Изтичаха на гарата направо от тържественото връчване на зрелостните свидетелства, облечени в празнични официални дрехи, които контрастираха с яркооранжевия ѝ очукан куфар на колелца. Под палещите лъчи на слънцето от слепоочията им се стичаха капки горчива пот. До вечно сумрачната кръчма на гарата стигнаха точно навреме за по една бърза бира и цигара. Роман си поръча малинова лимонада вместо очаквания алкохол, нервно мачкаше в ръце бирената подложка и мълчаливо слушаше възторжената тирада на момичето за работата в Австралия и за плановете ѝ постепенно да пропътура цяла Югоизточна Азия. Това беше първото лято, което от раждането си насам нямаше да прекарат заедно. Момичето след малко щеше да се качи на влака и да изчезне от живота на Роман. Естествено, щяха да си пишат. Щяха да си пращат снимки, но нищо нямаше да остане същото както преди. Животите им щяха да се променят до неузнаваемост.
Докато за момичето тази промяна носеше обещания за сърфиране по пясъчни плажове, откриване на досега невиждани животински видове и дегустации на екзотични храни, Роман си представяше студена стая в общежитие в чужд пренаселен град, дълги безсънни нощи над големия речник по анатомия, бригади, заеми и тъга по безгрижието, което безвъзвратно си отива с настъпването на зрелостта. Задължения и отговорности, кънтеше в главата му. Унило отпиваше от лимонадата и поиска от момичето цигара, от която иначе би сбърчил нос – излишен гвоздей в ковчега. Само че този път отчаяно копнееше за всеки излишен гвоздей. Докато вдишваше парливия дим и се опитваше да съхрани в паметта си всеки детайл от лицето на момичето, си помисли, че му се иска да повърне и да умре от тази цигара. Харесваше му искрата, стрелкаща се от котешките ѝ очи – все същата, както когато, като шестгодишни, тя го увещаваше да се покатерят заедно на петметровия бор пред къщата или когато на тринадесет му разказваше за пънк концерта, на който искаше да отиде тайно един петък въпреки забраната на родителите си. Гъстата ѝ рижа коса непокорно стърчеше встрани от челото ѝ, сякаш не можеше да издържи и минута прибрана в сериозния кок, който сутринта по изключение си беше направила. Когато човек я гледаше срещу светлината, изглеждаше като ореол. Луничавият ѝ нос както винаги беше подут и червен. Роман не знаеше дали изглежда така заради слънцето, студа или от вълнение, но при все това го помнеше такъв открай време. Не го смяташе нито за грозен, нито за хубав. Той просто червенееше на обичайното си място. Може би дори нахално си просеше внимание, също както цялото същество на момичето. С безочлива радост тя вдъхваше живота през всяка своя пора. В тежкия куфар на колелца държеше обещания за вълнуващо бъдеще. 
С възторг говореше за влакове и птици, сякаш имаха нещо общо; тези несломими пътешественици, покоряващи свръхчовешки разстояния, тези крехки откриватели, които се наслаждават на живота и гребат от него с пълни шепи. Говореше за влаковете, за птиците и за Австралия, докато Роман безгласно отпиваше от малиновата лимонада. Тя пушеше прекалено много и гълташе на екс златистожълтото питие, неспособна да оцени докрай присъствието на единствения си приятел за цял живот. Разбира се, щеше да ѝ липсва, ужасно много щеше да ѝ липсва, но се опитваше да мисли за това възможно най-малко. Пушеше прекалено много, обръщаше халбите бира и говореше за влакове, за птици и за Австралия. По-добре, отколкото да се разчувства заради раздялата. Нали ще си пишат. Може пък другото лято да ѝ дойде на гости. Никакво излизшно разчувстване. Нежно го целуна по побледнялата буза, гаврътна остатъка от бирата и с небрежна усмивка помаха на младежа. 
Докато се катереше с яркооранжевия куфар по стръмните стъпала на бързия влак за Прага, се чувстваше като филмова звезда. Млада еманципирана жена, устремена към своята мечта. Австралийски кенгура, паяци и змии, треперете, ѝ се искаше да изкрещи, и с разтуптяно сърце потъна във вълнуващите представи за далечната, обърната с главата надолу страна, която след няколко дни шеше да се превърне в новия ѝ дом, докато зад прозорците изчезваха единственият Град и хората, които всъщност имаха значение.
Роман остана да седи на клатещата се ъглова маса и с несигурни бавни движения да се налива с остатъка от малиновата лимонада. Имаше чувството, че вместо сладкък сок пие асфалт. Ободрително зелените покривки добиха сивия цвят на гълъбови пера. Непроницаемо черен смог превзе ясното небе. От посетителите по съседните маси се стичаше пот, а момчето беше сковано от сибирски студ. Поп песните по радиото се превърнаха в реквием. Сякаш в мига, в който изпусна от поглед яркооранжевия куфар, светът изгуби ярките си цветове. Сякаш се превърна в скучен черно-бял филм.
Роман остана в кръчмата на гарата чак докато не затвориха. Бавно отпиваше от асфалта и се опитваше възможно най-добросъвестно да запълни мислите си с достигащите до него откъслечни разговори на подпийналите от съседните маси, за да потисне поне за миг виковете, кънтящи в дълбините на подсъзнението му. След това си набеляза едно от най-пийналите момичета и плахо предложи да я изпрати до вкъщи. Тя погледна бледото му очилато лице, доминирано от тъмните разтечени зеници на късогледите очи, хлътнали в кратери от виолетови кръгове, и прекалено големите устни, които от нерви често издаваше напред като шаран. Лицето на момчето обикновено не пробуждаше у другите мигновен любовен плам, но в него имаше нещо непринудено и приветливо, което успяваше още от пръв поглед да предизвика у околните симпатия и доверие. Може би затова несигурната подпийнала дама откликна на нетипичното предложение на непознатия младеж и му позволи да я хване за ръка и да я заведе чак до другия край на Града на над час път клатушкащ се ход от гарата. „Нищо повече не се случи между нас“, беше първото съобщение на Роман към момичето през идната седмица. 
Просто през цялото време държеше крехката подпийнала дама за горещата потна длан и се надяваше тя да не забележи сълзите, които едва сдържаше от няколко минути. Беше му дяволски тъжно заради всичко. Щеше да се задуши от мъка заради този застинал невзрачен Град, който всички истински живи при първа възможност напускаха и който изпиваше остатъците живот от всеки, който се осмеляваше да остане още малко. Беше му тъжно заради наивната пийнала дама, която се остави, в очакване на кой знае какво, да я придружи чак до вкъщи.
Мислеше за оранжевия куфар, летящ с невъобразима скорост на дванадесет хиляди метра над земята през цяла Европа, Близкия изток и Югоизточна Азия чак до Сидни, и гласът му засядаше в гърлото като остра рибена кост. Ако този квартал го застигне потоп, би било най-добре за всички ни, му се искаше да каже на дамата, но надвит от мъката, само мъчително преглъщаше. Да можеше водата да ни залее и да останем в панелките завинаги, затворени като риби в аквариум, въртеше се в главата му, докато взимаше от дамата предложената цигара и напразно се опитваше да се избегне неумелите ѝ целувки.
Седмица по-късно се опита да разкаже на момичето как се чувства с лек и шеговит тон, както подобава на писмо до далечни земи, но всъщност нямаше нищо смешно. Със сълзи в очите се луташе из Града чак до сутринта, просеше цигари от случайни минувачи, риташе контейнери за боклук, витрини и телефонни будки и изобщо не се замисляше накъде и защо върви. В главата му до безкрайност резонираше мисълта за хората, потопени в панелките като риби в аквариум, и представата за това го успокояваше като анестетик.
От малък обичаше да плува като риба, да се потапя под повърността и поне за малко да не чува шума, огласящ басейна като гръмък сигнал за реклама. Харесваше му да наблюдава пречупващите се под повърхността на водата слънчеви лъчи и да си представя, че са портали към паралелни Градове, в които хората живеят по-спокоен, по-уравновесен живот, където никой не чувства натрапчивата нужда да пие от отчаяние до сутринта в кръчмата на гарата и където пепеливите квартали оживяват от високи благоуханни дървета, цъфтящи под безгрижна птича песен. Друг път насочваше вниманието си към шарените бански на момичетата, издуващи се под водата, и виновно се свиваше, когато се случеше да зърне повече, отколкото смяташе, че му се полага. С неохота излизаше от водата, за да се присъедини към най-добрата си приятелка, а тя успяваше по цели следобеди да се забавлява, поливайки с ледностудена вода нищо неподозиращите си връстници, полузаспали на припек върху плочките до басейна, и пъргаво тичаше да се скрие, когато ядосаше някого толкова, че той да реши да стане от мястото си, да хукне подире ѝ и да прокълне съществуването ѝ с пиперлива смесица от ругатни. Понякога за наказание някой я хвърляше в басейна, поливаше ѝ с вода чантата с книга, заета от библиотеката, или пък пред очите на всички смъкваше долнището на банския ѝ и така разкриваше гледка към интимните ѝ части, покрити с тъмни буйни косми, но изглежда, това не оказваше ни най-малък възпитателен ефект върху момичето. На следващия ден тя отново приготвяше кофата с ледена вода, понеже колкото по-силна емоция предизвикваше поведението ѝ, толкова повече упорстваше да го затвърди.
Престана чак на петнадесет. Тогава у нея се пробуди силен интерес към близката градинка, където на по бира прекарваше по-голямата част от лятната ваканция в компанията на по-големи момчета. Докато Роман във водата си представяше, че се превръща в риба, и плахо изучаваше контурите на съзряващите женски тела, момичето се учеше да различава на вкус бира от десет и дванадесет градуса, да си дръпва от цигара и в същото време да изразява изискано мнението си за всичко, което се превръщаше в предмет на дискусия. Роман продължаваше да предпочита гмуркането. Когато се присъединеше за малко към момичето и тайфата случайни посетители на басейна, обикновено цял следобед не казваше повече от няколко задължителни фрази и с отсъстващ поглед отпиваше само една стоплила се кофола. Въпреки че в училище се учеше много по-добре от останалите и мисълта му преливаше от богати познания и нетрадиционни идеи, не успяваше да се включи активно в дискусиите в градинката. Изказани, мислите му се разливаха в неопределена форма, бяха неуловими и отвлечени като дим от догарящи цигари и отблъскваха останалите. Поне такова впечатление добиваше Роман. И затова предпочиташе просто да си седи тихо, да издава устни напред като шаран и запленено да слуша словесния водопад на момичето. Не разбираше как тя не се срамува на петнадесет да движи с такъв като него. В очите на другите той беше чисто и просто смешен невзрачен зъбур, връзкарче – синчето на местния главен лекар, смотан особняк, който можеше да говори въодушевено само за риби и гмуркане, но в очите на момичето олицетворяваше всички важни спомени от детството – до неотдавна общи за двамата.