Горе-долу по същото време градът завладя съзнанието ми. 

Какъв беше той досега? Пътят от училище до дома ми, край който се виеше река Чурук Су, къщите и градините по нашата улица, 6-ти микрорайон в далечината на хълма, сергиите и малките ресторантчета около Хансарай. И, разбира се, самият Хансарай, в чийто двор можеше години наред да не надниквам, но никога не излизаше от съзнанието ми със своя керемиден покрив, резбованите си прозорци, стенописите и минаретата. Петъчният езан от Ханския дворец звучеше в стаята ми. Имаше и други джамии, от които езанът се чуваше всеки ден, но звукът не стигаше до нашия дом, присъствието им беше ясно изписано върху лицето на града. Ако има минаре, то веднага придава характер на града. 

Да обичам града осъзнато ме научи Боря. Беше май месец и ние се разхождахме на компании с различни конфигурации…

Боря се беше преместил от бабите си в Алупка в Бахчисарай при майка си, която вече от пет години работеше в местната болница. Той виждаше града по различен начин, понеже беше пришелец. Той наистина виждаше Хансарай, докато ние не – за нас той беше просто част от пейзажа още от детството ни, когато ходехме там на училищни екскурзии, за да правим „жив коридор“ заедно с ветераните в ябълковите градини пред паметника на Незнайния войн. Разбрах, че за Ахтем, Алие и Халил целият този двор, заедно с джамията, терасите, ханското гробище, харема и баните, имаше много по-различно значение, отколкото за нас, сега бихме го нарекли тяхно „място на силата“, но странното е, че Боря знаеше повече за Ханския дворец и за целия Бахчисарай дори и от Ахтем. Той разказваше, че дворът на двореца, точно до джамията, в началото не е бил ограден, а портата се е появила едва през XVII век, за да защитава мястото от евентуалното нападение на Потьомкин и войската му. Боря обясни, че Чуфут кале, където преди съм ходила само на училищни пикници, е истински феномен – на никое друго място няма такива пещери, мавзолей и кенаси. Той отбеляза, че да следваш течението на Чурук Су, е като да пътуваш във времето, понеже сградите край реката са подредени от най-старите към по-новите. От Боря научих, че лудницата в нашия град не винаги е била лудница, а първоначално е функционирала като Зинджирли медресе. (1) Само той и Ахтем Ходжа знаят, че по нашите скали с различни нюанси на сиво, розово, бежово и дори бяло, в зависимост от светлината и гледната точка, умишлено са засадени борове, за да предпазват от срутвания. Забелязвате ли как растат като на кръпчици? – каза Боря с мъжествения си глас, а умалителното кръпчици от неговите уста прозвуча трогателно.

Тогава за първи път чух кримскотатарската дума сандъкъ – съкровищница. Изведнъж Крим ми се стори като онези вълшебни сандъци от приказките, пълни със скъпоценни камъни, а Бахчисарай като „сандъкъ в сандъка“ – съкровище в съкровищница.

Листата шептят край извора, от който извира Чурук Су. 

Калдъръмените улички се вият със стръмни завои и после рязко се спускат надолу. Червени керемиди. Криви прозорчета. Надписи на различни езици по сградите. Може би такива гледки има и другаде, но тук към тях се добавят изящните минарета, мавзолеите тюрбета, както и разнасящият се навсякъде аромат на мащерка и лавандула. Като дете никога не ми е хрумвало, че ще трябва да запомня всичко това така, че да мога да го извиквам в съзнанието си, когато ми е нужно. Не съм си представяла, че един ден няма да мога да го видя и почувствам отново на живо. 

(Години по-късно ще се страхувам да не забравя уличките на този град. Ще се присъединявам към бахчисарайските групи в социалните мрежи единствено заради снимките. Ще ги разглеждам само, за да не забравя. Ще се сещам за албума с отпечатани снимки, които Халил беше направил на лента в юношеските ни години. Този албум остана в дома на родителите ми. Ще ги моля да сканират снимките и да ми ги изпратят по електронен път. Ще влизам в Гугъл мапс, за да се „разхождам“ мислено из улиците, да си припомням разположението на сградите, завоите на река Чурук Су, изгледа на степната светлосива земя, скалите, които приличат на стени и боровете, които сякаш са засадени върху тях като „кръпчици“. Ще чета Шамил Аладин, за да си припомня град, който не успях да опозная и който няма да съществува вече, но живее в отделните тухли, носи се във въздуха и пулсира в земята.)

Различни линии от рода на Боря живеят в Крим от векове – някои от тях може би от древни времена, други – от XIX век. Прапрадядо му е дошъл от Орловска губерния след отмяната на крепостничеството в Руската империя да строи имения, тъй като бил добър в това, а Крим по това време се разраствал бързо. Синът му, прадядото на Борис, станал архитект и се оженил за местна, за караимка. През 1935 година изпратили прадядото в Николаевск на Амур да строи град. Бабата на Боря се родила там, заедно със своята сестра близначка. През 1937 година прадядото го арестували и след половин година го разстреляли. „Можело е и да не го разстрелват – казва Боря. – Не е имало нужда да го водят и в далечен лагер, защото в Амурска област концлагерите с лопата да ринеш.“

Като член на семейството на „предател на родината“, прабабата останала с децата в Хабаровския край до края на войната и по-късно се опитала да се премести.

Не било възможно да се върне в Крим веднага. В най-добрия случай щяло ги върнат обратно и затова на всеки седем години се местели все по̀ на запад, като всеки път се установявали в райони близо до трудови лагери и работели там като волнонаемници – от Благовищенске до Казахстан.

Никоя от дъщерите им не се омъжила и цял живот сестрите близначки живели заедно. Едната родила дъщеря – майката на Боря. И двете баби били медицински сестри, и двете били майки на майката на Боря и съответно – баби на Боря. Никой от семейството не е станал член на партията, защото „Не можехме да преодолеем желанието си да повърнем.“ Майката на Боря също никога не се е омъжила. В началото работила като акушерка в Ялта, но след поредния неуспешен любовен роман, този път с главния лекар на родилното, решила да се премести в друг град и да изчака свободна позиция в Бахчисарай.

Не можехме да се мерим с Боря и неговия прадядо архитект – е, може би само Алие беше на неговото ниво, понеже прапрадядо ѝ бил художник, а прабаба ѝ, докато е в изгнание, е общувала със Сабрие Ереджепова (2) и дядо ѝ е познавал Ролан Кадиев.

Каква бях аз в компанията на Боря, Алие, Халил и Ахтем? Приятелите на родителите ми бяха предимно инженери, данъчни, местни чиновници, а баща ми работеше в завод за цимент, а майка ми – в данъчната служба и нямах с какво особено да се похваля в тази компания. Също така може да разкажа малко неща за моите баби и дядовци – за тези от Перм почти нищо, за тези от Крим – съвсем малко. Не можех, а и не исках. В моята среда беше срамно да се говори за такива неща.

***

Инна Иванивна, нашата екзалтирана Инна Иванивна, като преподаваше урока за Пушкин, бършеше сълзи и пиеше валериан, а докато говореше за героите на Достоевски, казваше и задължително трябваше да си го запишем в тетрадките, защото после проверяваше и поправяше сложната пунктуация: „Величието на руската литература се състои в това, че към героя, към човека, който носи след себе си разруха, читателят не изпитва омраза, а съчувствие и благодарение на перото на великите писатели разбира всеки трепет на душата на този човек – малък и страдащ.“

Сега Инна Иванивна разпалено разказваше за сериала „Руската империя“, който понякога даваха по НТВ и всеки момент трябва да пуснат новите епизоди.

– Можем да се смятаме за щастливци, че живеем в епоха, в която се правят такива филми. Трябва да се гордеем, че живеем в Крим – земя, възпята от великите руски писатели, почитани по целия свят: от Сан Сергеич Пушкин, Лев Николаич Толстой, Антон Павич Чехов … Тези писатели са благословени, а и ние, кримчаните, сме благословени, защото сме на една ръка разстояние от царските дворци – Ливадийския, Воронцовския… Ние можем да докоснем величието. Усещате ли колко наше е всичко това? – питаше в екстаз Инна Иванивна.

Гледах филма. Не ми хареса Екатерина II, но ми стана жал за разстреляния Николай II, особено за дъщерите и за сина му с хемофилията. За тях още няма епизоди в сериала, но аз четох.

Не ми харесваше екстазът на Инна Иванивна, сълзите и валерианът. Дразнеше ме патосът ѝ. Моите съученици също се присмиваха на възвишения ѝ стил, но аз не мога да ѝ простя още едно нещо – спора ѝ с Елзара за родния език.

На един урок, посветен на тази тема, Елзара каза, че родният ѝ език е кримскотатарския. Инна Ивановна попита: 

– Наистина ли говориш кримскотатарски толкова добре? По-добре от руски?

Елзара не успя да отговори утвърдително.

– Елзара, как тогава може да наречеш кримскотатарския език роден, ако почти цялата литература, която четеш от дете, е на руски, ако говориш и пишеш основно на руски. И не само, защото това може да се прави и в изгнание, но ти дори мислиш на руски!

– Не съм по-различна в това отношение от останалите кримски татари на моята възраст – отвърна Елзара. – Но все пак 92% от моя народ смятат кримскотатарския свой роден език.

– Ако го наричат така, би трябвало и да говорят на него. Трябва да има речници, книги, предавания на кримскотатарски... И къде са те?

– Извинете, но за да го няма всичко това, има причини... Половин век кримските татари имат възможност да използват езика си само в бита, защото живеят в чужбина, а и сега, след завръщането си в Родината, не могат пълноценно да използват кримскотатарския, защото всички около тях говорят руски.

– Елзара – въздъхна Инна Ивановна – ако един език не се развива, това не е защото всички наоколо говорят друг език. Защото в основата на този език липсва способност за развитие. Ако един език е пълноценен в своята същност, той може да функционира при всякакви условия. Чувала ли си за квартал Брайтън Бийч в Ню Йорк? Представи си: Америка, английски език и един отделен район, в който почти всички говорят на руски, където има радиа, телевизии и вестници на руски език. Значи е възможно, нали? Но това не е всичко. Роден е езикът, на който мисли човек и затова ти няма как да наречеш кримскотатарския роден, защото нямаш никакви основания за това.

Елзара не можа да отговори веднага, трябваше ѝ време да помисли, но, естествено, тя не можа и да се съгласи, ето защо просто клатеше нерешително с глава. Аз пък си припомних един урок от миналата година, в края на девети клас, който беше отделен урок по руска литература, посветен на писателите от родния ни край. Един от текстовете беше на Сейтумер Емин. Ленур тогава вече не учеше с нас, а Елзара – за нещастие – отсъстваше. Зойка Вашчучка, като видя името под произведението, каза: „Ама това не е руски писател! Сигурно е кримскотатарски. Защо изучаваме това стихотворение по руска литература?" Инна Ивановна отвърна: „Деца, няма да задълбаваме. Всички, които изучаваме, са руски писатели.“

След разговора с Елзара за родния език разбрах, че никога повече, никога няма да мога да гледам Инна Ивановна по същия начин, както в осми клас, когато точно започнах да ходя по олимпиади, когато заедно ходихме в Руския културен център и минахме покрай Куйбишатник, където звучаха детски гласове. Инна Ивановна усещаше промяната и понякога възкликваше – ту пред всички, ту насаме:

– Ех, Утаева…

Поглеждах я въпросително. А тя добавяше:

– Слушаш невероятни глупости, вместо да развиваш литературния си талант. Може би искаш да станеш украински или кримскотатарски писател?

Не знаех какво да отговоря, затова само свивах рамене и казвах:

– Не разбирам за какво говорите.

– Помниш ли какво е казал Пушкин? – пита учителката, способна да извади цитат от краля-слънце на руската поезия за всяка ситуация. – „Славянските ручеи в Русия ще се влеят...”

Този стих чувах за първи път. Като цяло, слабо познавам творчеството на Пушкин.




1.
Медресе (мюсюлманско средно и висше училище), основано през 1500 година от кримския хан Менгли Герай в Салачик, първата столица на Кримското ханство (днес Салачик е квартал на Бахчисарай) – Б. а.
2.
Сабрие Ереджепова (1912-1977) – кримскотатарска певица, изпълнявала песни във филма „Запорожец отвъд Дунава“ (1937).