Откъс 1
Двеста километра направо, наставлява ни гласът на навигационната система, точно през провинциите, в които се очакват проливни дъждове през следващите часове и дни. Тъй като властите могат да затворят някои пътища утре рано, не се поколебахме да тръгнем веднага, макар че се беше стъмнило, и докато по радиото се очертава картината на природното бедствие, нощта прилича на тунел, през който прoфучаваме, докато реалността завладява все по-обширни територии. Скоро ще се озовем в утрото и отново ще осъзнаем, че сме я подценили, че сме пренебрегнали предупрежденията, че живеем сякаш планетарната катастрофа ще засегне другите, но не и нас самите. Можем да възприемем нещастието само в непосредствена близост, разрастващо се от сляпа зона, от която няма видимост или разнасящо се като зараза в собствените ни тела.
Чистачките стържат по предното стъкло и едва смогват да отвеждат водата. …et demain, on prévoit encore plus de pluie (1). Изключвам радиото. Нощта се сгъстява там, където няма осветление, километри наред. Не обръщам внимание на табелите за населените места, покрай които профучаваме, на мрежата от стрелки и разклонения. Надписите проблясват на светлините на фаровете, но за нас няма значение къде точно се намираме, достатъчен ни е намаляващият брой километри до следващата отбивка. Някъде сред плющенето на дъжда и светлините по магистралата е изворът на Дунав, дълбоко в дебрите в Шварцвалд, чиято притегателна сила е почти магнетична.
Напоследък ме мъчи необяснимо за мен безпокойство. Усещането, че зад привидно познатото се таи нещо странно и необичайно. Смущаващата мисъл, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Че като на рентгенова снимка под замъгленото було на реалността се надига някакво твърдо, снежнобяло и каменностудено ядро, но само при липса на светлина или в празнотата между два мига, се прокрадва заплашително винаги в гръб.
Искам задълго да следвам един и същ маршрут, подобно на реките, които от хиляди години са пътепоказатели сред пейзажа. Дунав е единствената река в света, където табелите с оставащите километри са разположени срещу течението, от устието до извора. Копнежът да се насочиш към началната точка, да изваждаш, а не да добавяш изминатите километри, право към фара на Сулина, излъчващ пътеводна светлина в края на Европа.
От години държа карта на Източна Европа в горното чекмедже на бюрото си, единствената карта, показваща Дунав по почти цялото и́ протежение, която успях да открия. Реката се врязва в горния ляв ъгъл и лъкатуши, притисната между имена на населени места и топографски обозначения, подобно на нервна система от сини, червени и жълти линии. Тъй като се стреми да обхване цялата река, картата изглежда ужасно неудобна за ползване. Природните обекти са сгъчкани и изкривени, имената на селата и градовете са съкратени до неразпознаваемост, а магистралите и регионалните пътища – трудно различими. Предназначението на въпросната карта определено не е да помогне в намирането на пътя.
След като преди няколко седмици се сдобих с микробуса, преустроен в кемпер, с надеждата, че ще успее да излекува тревожността ми и ще ми осигури приключения в живота, извадих картата от чекмеджето на бюрото си и я разгънах на кухненската маса. Наведох се над нея и очертах реката със син флумастер, за да се открои сред плетеницата от цветни линии. От широкото корито между величествено издигащите се варовикови скали между Пасау и Улм, където се появява на картата – тук флумастерът драсна вертикална чертичка, сякаш се запънах за момент, преди да продължа – покрай замъците, манастирите и дворците в Швабската Юра, все по-бързо и по-бързо през долини, прорязани от проломи, циркуси и каньони, в подножието на хълмовете, обрасли с възлести кайсиеви дървета в долината Вахау в Австрия до Среднодунавската низина в Унгария, където прави завой под прав ъгъл към Сърбия, с прочутия пролом Железни врата, през потъналия остров Адакале на изток, през широките канали в Румъния, докато се разклони към Черно море. Лъкатушеща линия, очертана със синьо мастило. Дума, разтегната толкова надалеч, че е нечетлива.
Вдигнах маркера някъде над делтата и ято прелетни птици се стрелна към гърдите ми, пляскайки с криле. Ето така можехме да прекараме следващите месеци. Ясна, добре маркирана отправна точка за пътеписа. От началото до края.
Изворът излизаше малко извън очертанията на картата, падаше се някъде до полупразните чаши от кафе и обелките от ябълки. Оттам исках да започна пътуването, сред трохите и списъците за пазаруване, от една блатиста поляна сред гористите склонове на Шварцвалд.
Загладих следите от прегънато и закачих картата над разтегателния фотьойл. Метнах покривало от овча кожа върху сините възглавници, постлах килим с персийски мотиви върху талашитената дъска и окачих гирлянда с феерични лампички. Подвижен дом. Да мога да се смаля при по-голямо движение. Да имам посока – надолу по течението, от Шварцвалд към Черно море.
Но какво се случва с невидимата част на реката, не с наземното течение, което прорязва пейзажа и следва линията на времето, на възходи и спадове, от раждането до смъртта, а с частта, която превръща реката в кръговрат? Вечната примка, чието начало може да се крие и в прокъсващ се облак или в дъжда, мокрещ кожата ни, в капчиците влага, които вдишваме в знойните летни дни. Частта, която прекосява картата, където изображението е само бледа щампа, огледално изписани имена на населени места, подсъзнателното, което не може да бъде изказано с думи, аморфността на съня. Калното течение под синята водна повърхност, ръката, която те дръпва за глезена, когато се почувстваш в безтегловност.
Двойнственото лице на реката – винаги виждаш само едната половина, образът и́ пробива в съзнанието ти през водната повърхност, усмивката и́ се преобразява в ехидна гримаса, трябва да лазиш на колене, за да я приближиш и дори тогава, тя е там и веднага изчезва, и все пак я има, кристално рязкото трептене, изскачащо от водата, дъното и́ е меко, поглъщащо и недостижимо.
Отново прокарах пръст по синята линия, нишка, опъната във въображението ми, по краищата на картата, покрай дървените плоскости с които беше облицован багажника на микробуса, по гирляндата с лампички до шкафа с многото чекмедженца, които побираха само бонбони „Наполеон“ против гадене, газовата бутилка до преносимия котлон с две горелки. Историите ще се закотвят тук, като мрежа, която окачвам. Може би сега изворът на реката се спотайва във възлите на дърво, от които някога са растели клони, кухо дърво, каквото е този микробус. Изворът винаги е извън очертанията на картата, винаги е някъде другаде, не там, където очакваме, точно както аз никога няма да разбера къде точно тупти другото сърце в тялото ми, колкото и пъти да слагам ръка на корема си.
Най-накрая мога да докосна нещо. Нещо, което още не виждам, но вече е осезаемо, съществува.
Създадени сме по един и същи модел. Реката е кръвоносна система, затворена цялост, организъм, вливащ се в себе си. Жена, която тече бурно, завихря бързеи и прагове, а ръцете и вените и́ лъкатушат из Европа. Нейното извиващо се тяло следва цикъла на кръвта, на притока и изтичането, а приливите и отливите ѝ носят плодородие, живот и без-жизненост.
Откъс 2
Оживен град е Пасау. Целият е изпъстрен с графити с гръмки послания за по-добър свят, за правата на животните и мерките за климата, ще изгорим живи, провиква се някой, в катедралата орган злонамерено разтърсва прозорците с витражи. През деветнадесети век тези улици е прекосявала писателката и поетесата Емеренц Майер под дъжд от присмех и нападки. Оплювана от местните, които я заклеймявали като narrische Verslmacherin (2) или понякога с доста по-прозаичното „уличница“. Днес в нейна чест в старата част на Пасау на брега на Дунав се издига бюст-паметник. С поглед, вперен право в очите на града, Емеренц Майер е обърнала бронзовия си гръб към реката и баварския лес. Въпреки че възхвалява вродения ѝ талант, литературният свят остава затворен за нея като жена-творец, а меланхолията я преследва цял живот. Презокеанската носталгия, която ще я завладее по-късно в живота, изглежда покълва още в родината и́.
В едно кафене близо до Домплац изчетох всичко, което намерих за нея в интернет. Крехка и уязвима, дива и непокорна, крайна по природа, както самата тя се описва. Нейните натуралистични разкази и стихотворения се отличават със силен социалнокритичен тон, тя пише с любов за баварската природа и западащата фермерска общност във времена на главоломни обществени промени. Била е Heimatdichter (3), но не възпява идиличен свят – селската общност е задушаваща, енорийската църква надзирава и наставлява всичко и всички, а патриархалното семейство е извор на социални конфликти. В творбите на Емеренц Майер се долавя силна емпатия към низвергнатите от обществото, вероятно защото и тя самата се е чувствала така, както споделя в писмата си до своята приятелка Огюст Унертл, която държи литературен салон във вилата си във Валдкирхен и посредничи на Емеренц пред списания и вестници.
В опит да се спаси от мизерията заминава за Чикаго, където се сблъсква със суровия емигрантски живот. Носталгията, тежкото битие, майчинството и отишлият си преждевременно съпруг алкохолик слагат край на литературните ѝ занимания. Само в писмата и́ все още кънти нейният ангажиран глас, с пламенна критика на политиката и социалните и икономически условия в Европа и Съединените щати. Вярвала е непоколебимо в марксизма и никога не е оставала безучастна към несправедливостта и битките, които се налагало да води като еманципирана жена, която учи счетоводство, английски и френски, отваря кафене за артисти, ферма на село и тайно се занимава с пивоварство по време на Сухия режим в Америка.
В рождената ми година излиза филм за детството и младежките и́ години в Пасау, където е спасена от изнасилване благодарение на доблестен мъж, а после се заплита в поредица от любовни афери и пропада в тъмните дебри на проституцията. Филмът съдържа предупреждение за неподходящи кадри с еротично съдържание и женска голота.
„Ако Гьоте вечерята приготвяше, пресолени щяха да са кнедлите, ако Шилер посудата миеше, а Хайне дрехите кърпеше, къщата разтребваше и гадините изтребваше – о, господа, велики поети те не щяха да станат“, е цитат от нейно стихотворение на възпоменателната табела до паметника ѝ.
На една от снимките от официалното откриване камерата е запечатала как представител на местната власт целува скулптурата по устните.
1.
Б. пр. фр. ...а утре се очакват още по-обилни валежи
2.
Б. пр. немски откачена стихоплетка
3.
Б. пр. немски поет, възпяващ родния край
